— Направи се, че имаш инфаркт — отвърна все така шепнешком бикът и той го послуша.

Запристъпя тежко към полицейската кола и колкото повече се приближаваше, толкова повече забавяше крачка. Стараеше се да не вдига глава и следеше автомобила само с периферното си зрение. Колкото и да са некадърни, няма как да не са го забелязали вече — други хора наоколо нямаше — а той искаше те да видят човек, който е забил нос в земята и бавно пристъпя с мъка. Който или е пиян, или му се е случило нещо лошо.

Беше пъхнал лявата си ръка под шлифера и масажираше гърдите си. Ножът за писма, който стискаше, го пробождаше лекичко през тениската. Като се доближи до целта си, се олюля и спря. Замръзна на място с наведена глава и бавно отброи до пет, без да позволява на тялото си да помръдне и на сантиметър. Сигурно първоначалното им впечатление — че този господин Ракиен крета към къщи след няколко часа в бар „Росна капка“ — вече отстъпва място на други възможни обяснения. Въпреки това искаше те да дойдат при него. Ако няма друг избор, той ще се доближи към тях, но най-вероятно нищо няма да излезе и ще го пипнат.

Направи още три крачки, но не към колата, а към близката порта. Вкопчи се във влажната студена желязна ограда и задиша тежко с наведена глава, надявайки се, че прилича на човек със сърдечен пристъп, а не на злодей, който крие смъртоносно оръжие под шлифера си.

Тъкмо вече започваше да си мисли, че е допуснал сериозна грешка в догадките си, когато вратата на колата се отвори. Норман по-скоро чу, отколкото видя това, а след миг долови още по-радостен звук — забързани стъпки, които се приближаваха към него. „Ура шенгетата идат“ — рече си и се осмели да хвърли поглед. Трябваше да погледне какво става и как са разположени един спрямо друг. Ако не са близо един до друг, ще трябва да инсценира припадък… но това, ама че ирония, криеше друга опасност. В такъв случай може единият да изтича до колата, за да повика линейка.

Бяха типичен екип „Чарли и Дейвид“ — ветеран и хлапак с жълто на устата. Новакът се стори на Норман странно познат, сякаш го бе виждал по телевизията. Но това нямаше никакво значение. Двете ченгета бяха съвсем близо едно до друго, почти опрели рамо до рамо — ето това имаше значение. Колко хубаво. Прекрасно!

— Господине? — подвикна полицаят отляво — по-възрастният. — Господине, зле ли сте?

— Направо ме скъсва от болка — изхриптя Норман.

— Какво ви боли? — продължаваше да говори по-възрастният. Това бе важен миг, макар и не решаващият. Всеки момент по-възрастният полицай можеше да изпрати младежа да повика подкрепление и тогава всичко ще пропадне, но пък не можеше да ги нападне още сега — трябваше да се доближат още малко.

Изведнъж, за пръв път откакто се отправи на тази експедиция, отново се почувства в старата си кожа, — изцяло потопен в околната обстановка, с изключително хладен и бистър ум, забелязваше всичко — от капчиците по железните пръчки на оградата до сивото гълъбово перце, което се подмяташе в канавката до смачкано пликче от чипс. Дори долавяше тихото дишане на двамата мъже.

— Ей тук, вътре. — Норман се задъха и заразтрива гърдите си под връхната дреха. Острието на ножа продупчи тениската и го бодна на голо, но той почти не усети. — Все едно имам жлъчен пристъп, но в гърдите.

— Може би трябва да повикаме линейка — предложи младичкият и внезапно осъзна на кого му прилича момчето — на Джери Мадърс, хлапето, което изпълняваше ролята на Бийвър във филма „Остави на Бийвър“. Беше гледал повторенията на всичките серии по Канал 11, а някои дори по пет-шест пъти.

Само че по-дъртият никак не приличаше на Уоли, брата на Бийв.

— Чакай малко — задържа го по-старият и, направо невероятно, добави: — Нека да го погледна. В армията бях медицински служител.

— Шлифера… копчетата… — каза Норман, следейки с периферното си зрение Бийв под око.

По-възрастният пристъпи още крачка. Застана точно пред Норман. Бийв също направи крачка напред. По-възрастният разкопча най-горното копче на шлифера. После второто. Като разкопча и третото, Норман измъкна ножа за писма и го заби в гърлото му. Кръвта бликна като порой и се стече по униформата му. На тъмно, в мъглата, приличаше на сос за пържоли.

Оказа се, че Бийв няма да представлява никакъв проблем. Младежът стърчеше като истукан и ужасено гледаше сътрудника си, който вдигна ръце и немощно потупа дръжката на нещо, което стърчеше от гърлото му. Приличаше на човек, който се опитва да се отърве от някакъв чудноват лишей.

— Кръх! — давеше се той. — Ахк! Кръх!

Бийв се обърна към Норман. Сякаш и през ум не му мина, че този човек би могъл да има нещо общо със случилото се със сътрудника му, но Даниълс никак не се изненадваше от това. И друг път се бе сблъсквал с подобна реакция. Слисан и потресен, младежът изглеждаше на не повече от десет години, и не само приличаше на Бийв, а направо бе пълно негово копие.

— Нещо стана с Ал! — рече. Норман знаеше още нещо за този мдад човек, който скоро щеше да се присъедини към градския Почетен легион — той си мислеше, че вика, бе сигурен в това, а всъшност от устните му на пресекулки излизаше глух шепот:

— Нещо стана с Ал!

— Зная — отвърна Норман и му нанесе силен удар под брадичката — рискован удар, ако имаш насреща си опасен противник, но Бийв се намираше в такова състояние, че и тестокласиик би се справил с него. Юмрукът му се заби в брадичката на хлапето под прав ъгъл и то политна към оградата, в която преди това сам Норман се бе вкопчил. Бийв не беше в безсъзнание, както се бе надявал, но погледът му беше замъглен и отнесен — нямаше да има никакви проблеми. Фуражката му бе паднала на земята. Косата му беше късо подстригана, но не толкова, че да не може да го хване за нея. Норман сграбчи и тласна главата му надолу, като в същия миг я подпря с коляно. Звукът бе приглушен, но страховит — сякаш някой мачкаше с дървен чук торба, натъпкана с порцелан.

Бийв се строполи на земята като сноп. Като се огледа за сътрудника му обаче, направи потресаващо откритие — другият бе изчезнал.

Норман се извърна с изблещени очи и веднага го забеляза. Той вървеше по тротоара много-много бавно, с протегнати напред ръце, като зомби в ужасно страшен филм. Норман се извъртя, търсейки с поглед зрителите на тази комедия. Не видя никого. От парка долитаха шумни възгласи и кикот — тинейджърите си играеха на гепиме в мъглата, но това не го притесняваше. Дотук бе извадил невероятен късмет. Ако му върви все така още четиридесет и пет секунди, най-много минута, след това щеше да бъде свободен като птичка.

Хукна след по-възрастния полицай, който току-що беше спрял насред тротоара и за пореден път се опитваше да измъкне от гърлото си ножа за писма на Ана Стивънсън. Бе успял да измине цели двадесет и пет метра.

— Господин полицай! — строго изсъска Норман и го побутна по лакътя.

Полицаят залитна и се обърна. Както му се бяха оцъклили очите, Норман реши, че по му подхожда да виси на стената в някой ловен дом. Униформата му бе в кръв. Невероятно бе как този човек все още е жив, камо ли в съзнание. „Сигурно в Средния Запад правят по-здрави ченгета“ — рече си той.

— Вий! — припряно изрече ченгето. — Вий! Поепление!

Гласът му бе сподавен и бълбукащ, но въпреки това изумително силен. Норман дори разбра какво се опитваше да каже човекът. Преди малко полицаят бе допуснал груба грешка, държал се бе като неопитен новак, но Даниълс смяташе, че въпреки това с гордост би служил заедно с него. Дръжката на ножа стърчеше от гърлото му и при всяка дума подскачаше нагоре-надолу, напомняйки му как помръдваше гумената муцуна на Фердинанд, като я движеше с пръсти.

— Да, ще извикам подкрепление — най-убедително изрече той. Стисна ръката на другия и продължи: — Но сега нека ви отведа обратно в колата. Елате! Насам, господин полицай!

Би се обърнал към него и по име, но картичката с името му бе замазана с кръв. А съвсем спокойно можеше да го нарича и „полицай Ал“. Отново го подръпна внимателно за лакътя и той най-после тръгна.

Отведе олюляващия се, потънал в кръв полицай „Чарлни Дейвид“, със забучен в гърлото нож за отваряне на писма обратно при патрулната кола, очаквайки всеки миг от непрестанно сгъстяващата се мъгла да изникне някой — мъж, който е излязъл да купи бира; жена, която се връща от кино; гимназисти, които се прибират след среща (и са ходили на Етингър Пиър, Боже пази Краля) — а ако се появи такъв случаен