Сви в алеята към № 251 и с голямо неудоволствие временно прогони фантазията (вече беше стигнала до момента, в който авторът на статията казва: „Макар че е помогнала на повече от хиляда и петстотин малтретирани жени да започнат живота си наново, Ана Стивънсън продължава да бъде невероятно, дори трогателно, скромен човек…“). Изключи двигателя и остана за миг в колата, масажирайки кожата под очите си.

Питър Слоуик, когото навремето, около развода, наричаше Петър Велики, Распутин или Лудия марксист, приживе бе дърдорко, а приятелите му явно бяха решили да го почетат в същия дух. Изказванията се точеха и всеки „възпоменателен букет“ (Ана с удоволствие би разстреляла маниеристичните тъпанари, които по цял ден измисляха подобни мазни фрази) ставаше все по-дълъг от предишния, а към четири часа, когато най- после станаха да хапнат и да пийнат — виното беше домашно, отвратително, несъмнено каквото би избрал самият Питър, ако сам бе пазарувал — бе сигурна, че отпечатъкът от сгъваемия стол, на който бе седяла, сигурно се е врязал в задника й за цял живот. И през ум не й мина обаче да се измъкне по-рано — да речем след първия сандвич и обичайната глътка вино. Хората ще я наблюдават, ще преценяват поведението й. В крайна сметка тя бе Ана Стивънсън, важна личност в политическата структура на този град, и след официалната част на сбирката трябваше да се срещне с някои хора. Хора, с които искаше други хора да я видят, че разговаря, защото така върви светът.

А на всичкото отгоре за четиридесет и пет минути пейджърът й звъня три пъти. Седмици наред го влачеше в чантата си и той изобщо не се обаждаше, но днес следобед насред сбирка, на която хората замлъкваха, неспособни да скрият сълзите си, проклетата щуротия сякаш беше обезумяла. На третия път Ана се умори от непрестанно извръщащите се погледи и изключи досадната машинка. Дано никой не е тръгнал да ражда, дано да не са пукнали с конска подкова главата на нечие дете — но най-горещо се молеше да не се е появил съпругът на Роузи. Съмняваше се, че ще го направи — едва ли е толкова глупав. Във всеки случай, който е звънял на пейджъра, преди това несъмнено се е обадил в „Дъщери и сестри“ — първата й работа ще бъде да провери съобщенията на телефонния секретар. Междувременно ще иде до тоалетната. В повечето случаи двете занимания идеално се съчетават.

Слезе от колата, заключи я (даже и в хубави квартали като този не е излишно човек да бъде предпазлив) и се изкачи на верандата. Механично пъхна картата си в отвора и изключи разпищялата се аларма, а в главата й продължаваха да се нижат (единствената съвременничка, която е обичана и уважавана от всички фракции, нароили се напоследък в женското движениие) приятни видения.

— Здравей, къщо! — викна тя, крачейки по коридора. В отговор — пълна тишина, както и предполагаше… а, нека си признаем, и както се надяваше. Щеше да се порадва на два или дори три часа благословена тишина, преди да започне вечерното хихикане, съпроводено с непрестанно шумене на душове, тряскане на врати и ужасяващи комедийни сериали по телевизията. Влезе в кухнята, питайки се дали една гореща вана няма да разсее най-неприятните емоции от деня. Като видя вратата на кабинета си, спря и се смръщи. Тя беше открехната.

— По дяволите! — измърмори Ана. — По дяволите!

Ако най-много мразеше нещо на този свят — като изключим прегръдко-целувко-любвеобвилните хора — то това бе да нарушават личното й пространство. Вратата на кабинета й не се заключваше, защото тя не смяташе, че е необходимо да се принизява чак дотам. В крайна сметка това бе нейната къща — и единствено по нейно благоволение и благодарение на нейната щедрост момичетата и жените, които идваха тук, имаха тази възможност. Не би трябвало да има нужда от ключалка на вратата. Желанието й да не влизат в кабинета й неканени би трябвало да е достатъчно.

И в повечето случаи то наистина се уважаваше, но от време на време някоя все решаваше, че ужасно й се налага да вземе някой документ, че ужасно й се налага да използва копирната машина на Ана (която загряваше по-бързо от другата в стаята за отдих на долния етаж), че ужасно й трябва пощенска марка — и тъй тази непочтителна личност влизаше, тършуваше из чуждата стая, може би разглеждаше чуждите неща и омирисваше цялото помещение на евтин парфюм…

Ана се спря на вратата и огледа тъмната стая, която в нейното детство представляваше килер. Наостри нос и се смръщи още повече. Наистина миришеше на нещо, но не на парфюм. Ароматът й напомняше Лудия марксист. Беше…

Всички мъже около мен използват „Инглиш Ледър“, или не използват нищо.

Боже! Исусе Христе!

Настръхна. Тя бе жена, която се гордееше със здравия си разум, но в миг й се стори съвършено естествено призракът на Питър Слоуик — сянка, не по-материална от смехотворния одеколон, който бе използвал — да я чака в кабинета й…

Погледът й се насочи към единствената светлинка в мрака, която идваше откъм телефонния секретар. Това обясняваше защо пейджърът бе звънял непрекъснато… а тя като последен глупак го беше изключила, за да престанат да я зяпат. Нещо се беше случило, може би на Етингър Пиър. Някой е пострадал. Пази Боже, дано не е…

Влезе в кабинета и потърси ключа на осветлението, а после застина, озадачена от онова, което напипваше в тъмното. Съдейки по положението на ключа, лампата вече беше включена, значи би трябвало да свети, но в стаята беше тъмно.

Щракна два пъти ключа и тъкмо понечи да опита за трети път, когато върху дясното и рамо се стовари нечия ръка.

Тя изпищя при допира на тази тежка длан и звукът, който излетя от гърлото й, беше точно толкова неистов и пронизителен, колкото писъците на героинята от кой да е филм на ужасите; а когато в ръката се впиха пръсти, извъртяха я с гръб към стаята и в светлия отвор на вратата се очерта силуетът на самото същество, отново изпищя.

Нещото, което я беше причакало зад вратата, не беше човешко същество. На главата си имаше рога, обсипани със странни израстъци, подобни на туморни образувания.

— Да живее бикът — изрече нечий глух глас и Ана осъзна, че това все пак е човек с маска на лицето, но от това не се почувства по-добре, защото много добре знаеше кой е този човек.

Изтръгна се от ръцете му и отстъпи към бюрото. Още долавяше миризмата на „Инглиш Ледър“, но вече усещаше и други миризми. Нагорещена гума. Пот. И урина. Дали е от нея? Подмокрила ли се е? Не знаеше. Долната половина на тялото й беше безчувствена.

— Не ме докосвайте — изрече с треперлив глас, който доста се различаваше от обичайния й спокоен и властен тон. Протегна ръка назад и затърси бутона, който звънеше в полицията. Тук трябваше да е, но беше затрупан под купища хартия. — Да не сте посмели да ме докоснете, предупреждавам ви.

— Ана-Ана-бо-Бана, банана-фана-фоу-Фана — изрече с дълбоко напевен глас, сякаш медитирайки, съществото с рогатата маска, после хлопна вратата. Сега се намираха в пълен мрак.

— Не се приближавайте — изрече Ана, движейки се покрай бюрото, или по-право, приплъзвайки се покрай бюрото. Ако успее да се добере до тоалетната и да заключи вратата…

— Фий-фи-моу-Мана…

Отляво. Съвсем наблизо. Тя се хвърли надясно, но прекалено късно. Нечии силни ръце я обгърнаха. Тя се опита да изпищи отново, но ръцете я притиснаха, дъхът й спря и устните й просто се раздвижиха безмълвно.

„Ако бях Мизъри Частийп, щях да…“ — помисли си, а зъбите на Норман вече опираха гърлото й, той я подуши като някой страстен юнак на Алеята на влюбените, после вече зъбите му се впиваха в гърлото й, а по дрехите й рукна нещо топло и тя престана да мисли.

Когато приключиха с последните въпроси и подписаха показанията, вече отдавна се бе мръкнало. На Роузи й се виеше свят и се чувстваше малко замаяна както след целодневните тестове, с които понякога ги изненадваха в гимназията.

Гюставсън отиде да заведе доклада си, стискайки го пред гърдите си, сякаш беше Свещения Граал, и тя стана. Запъти се към Бил, който също се изправи. Гърт бе отишла да издирва дамската тоалетна.

— Госпожо Макклендън? — сякаш изпод лакътя й долетя гласът на лейтенант Хейл.

Изведнъж умората й се изпари и внезапно я обзе ужасяващо предчувствие. В стаята бяха останали само