— Ще я пазя.

Гърт се запъти към колата, после спря, посочи мотоциклета на Бил, който бе паркиран на служебния паркинг, и подвикна:

— И гледай да не обърнеш тая щуротия в проклетата мъгла.

— Ще карам бавно, мамче, обещавам.

Едрата жена размаха шеговито огромния си юмрук, а той вирна брадичка и притвори очи с такъв комично смирен израз, че Роузи се засмя. Не бе очаквала, че може да се смее на стълбите пред полицията, но тази година й се случиха много неща, които изобщо не бе очаквала.

Наистина много.

Независимо от случилото се на връщане към Трентън Стрийт изпита почти същото удоволствие от возенето с мотоциклет каквото бе изпитала и тази сутрин, докато пътуваха по извънградската магистрала. Беше се притиснала към Бил, докато огромният „Харли Дейвидсън“ летеше през града и се плъзгаше през сгъстяващата се мъгла. На три пресечки от Трентън Стрийт мъглата вече приличаше на пухкав приказен сън. Включеният фар образуваше пред себе си ярък светещ цилиндър, който се врязваше във влажните изпарения като лъч на джобно фенерче, осветяващ задимена стая. Когато най-сетне завиха по улицата, сградите бяха придобили призрачни очертания, а Брайънт Парк се бе превърнал в офомно бяло петно.

Обещаната от Хейл патрулна кола беше паркирана точно пред № 897. Отстрани бяха изписани думите: „Да служим и защитаваме“. Съседното място беше свободно — Бил вкара мотоциклета пред полицейската кола и изгаси двигателя.

— Цялата трепериш — отбеляза той, помагайки й да слезе от машината.

Тя кимна и установи, че трябва да положи усилие, за да говори, без да й тракат зъбите.

— Това е заради влагата, а не толкова от студ.

Всъщност Роузи подозираше, че дълбоко в себе си знае истинската причина, която нямаше нищо общо нито с влагата, нито със студа — дълбоко в себе си знаеше, че става нещо нередно.

— Ами, хайде бързо да се прибираме и да се преоблечеш в сухи топли дрехи. — Бил прибра каските, заключи мотора и пусна ключа в джоба си.

— Това е най-гениалната идея на столетието.

Хванати за ръце, прекосиха тротоара и спряха пред стълбите па кооперацията. Като отминаха радиоколата, той махна на полицая зад волана. Онзи подаде ръка през прозореца и мързеливо помаха в отговор, а пръстенът му проблесна на светлината на уличните лампи. Сътрудникът му явно спеше. Роузи отвори чантата си, измъкна ключа от входната врата, която в този късен час вече беше заключена, и го пъхна в ключалката. Почти не си даваше сметка какво прави — всичките й добри намерения се бяха изпарили и сега отново се чувстваше смазана под по-раншния панически страх, който я притискаше като огромен железен предмет, пропадащ от етаж на етаж в стара сграда, докато най-сетне се сгромоляса в мазето. Стомахът й се сви, слепоочията и започнаха да пулсират, но тя не знаеше каква беше причината.

Бе забелязала нещо, нещо, и бе толкова погълната в опитите си да разбере какво е то, че изобщо не усети как вратата на полицейската кола щракна и водачът слезе. Не чу и скърцащите стъпки, които ги последваха.

— Роузи?

Това бе гласът на Бил, който изникна от тъмнината. Вече се намираха във вестибюла, но снимката на оня стар перко (приличаше на Калвин Кулидж33), която висеше на стената отдясно, както и чепатата закачалка с хилядите месингови куки, която се намираше точно до стълбите, не се виждаха. Защо, по дяволите, тук бе толкова тъмно?

Защото лампата беше изключена, разбира се — толкова бе просто. Но Роузи знаеше, че трябва да си отговори на един друг, по-труден въпрос — зашо полицаят на предната седалка до шофьора в полицейската кола спеше в такава неудобна поза, забил брада в гърдите си, а шапката му беше нахлупена като борсалинката на главорез в гангстерски филм от трийсетте години? И защо всъщност изобщо спеше, когато субектът, когото бе изпратен да наблюдава, трябваше да се появи всеки миг? „Хейл много ще се ядоса, ако узнае — разсеяно си рече Роузи. — Ще иска да си поговори с този служител. Хубавичко да си поговори с него.“

— Роузи? Какво има?

Стъпките, които ги следваха, забързаха.

Тя превъртя като на видеолента последните няколко минути. Бил махва на униформеното ченге зад волана на полицейската кола, казва „здрасти, радвам се, че сте тук“, макар че не изрича гласно нито дума. Ченгето отвръща на поздрава, пръстенът му проблясва на светлината на уличните лампи. Роузи не бе достатъчно близо, за да различи добре думите, гравирани на него, но бе убедена какво гласят те. Хиляди пъти ги беше виждала отпечатани върху кожата си, като синия печат на инспекцията по храните, който слагаха върху свинското.

„Дълг. Лоялност, Общност“.

Стъпките припряно изкачиха стъпалата. Вратата се хлопна — трясък. Някой пъхтеше силно в тъмнината, а в помещението се разнесе ароматът на „Инглиш Ледър“.

Гол до кръста, Норман стоеше на кухненската мивка в „Дъщери и сестри“ и отмиваше кръвта от лицето и гърдите си. Като посегна за кърпата, оранжевото слънце, което вече съвсем се беше снишило над хоризонта, го заслепи. В следващия миг отново не помнеше нищо. Струваше му се, че не е минала и секунда, а той вече се намираше на улицата и се беше смрачило. Отново бе нахлупил шапката с козирката. Освен това беше с шлифер. Бог знае откъде го беше взел, но дрехата бе много подходяща за това време — над града бе паднала мъгла, която бързо се сгъстяваше. Норман потърка с пръсти плата и установи че на допир е много приятен. Освен това беше елегантна дреха! Отново се опита да си спомни как се сдобил с него, но не можа. Дали не е убил още някого? Възможно е — съседи и приятели всякакви, никак не е изключено; на почивка всичко се случва.

Огледа Трентън Стрийт и на три-четвърти път от следващото кръстовище забеляза полицейска кола — марка „Чарли и Дейвид“, както ги наричаха в неговия район у дома — чиито колела напълно се бяха скрили в мъглата. Норман бръкна дълбоко в левия джоб на шлифера — наистина разкошен шлифер, собственикът му несъмнено бе притежавал прекрасен вкус — и напипа някакъв нагънат гумен предмет. Усмихна се доволно, сякаш се здрависваше със стар познат.

— Да живее бикът — прошепна той. — El toro grande.

Бръкна в другия джоб, без да знае точно какво ще открие, макар да бе убеден, че непременно ще има нужда от него.

Предметът убоде средния му пръст, той потръпна от болка и внимателно го извади. Видя покрития с платина нож за писма от бюрото на неговата стара приятелка Мод.

„Ама как пискаше“ — мислеше си с усмивка, подмятайки ножа под уличните лампи, чиято светлина се плъзгаше по острието му като мляко. Да-а, тя се разпищя… но после млъкна. Фустите винаги млъкват в крайна сметка, и слава Богу.

Междувременно пред него бе възникнал доста сложен проблем. Патрулът се състои от двама полицаи; те носят огнестрелно оръжие, а той има само нож за писма. Трябва да ги изкара от колата, при това колкото се може по-безшумно. Хубав проблем, наистина — а на Норман не му хрумваше абсолютно никакво разрешение.

— Норм — прошепна нечий глас. Идваше от левия му джоб. Той бръкна и извади маската. Тя сякаш го зяпна с възторжено любопитство, а муцуната й като че отново се усмихваше мъдро.

На това слабо осветление цветните венци, които украсяваха рогата й, спокойно можеха да минат за кървави съсиреци.

— Какво? — тихо, съзаклятничеки пошепна Норман. — Какво има?