минувач, ще се наложи да убие и него. Започнеш ли да убиваш хора, сякаш край няма — убийството се разпростира като вълнички по повърхността на езеро.

Никой не се появи. Само от парка долитаха безплътни гласове. Истинско чудо бе как полицай Ал продължаваше да се държи на крака, след като кървеше като заклано прасе и оставяше след себе си такава широка и плътна кървава диря, че на места дори се образуваха локвички. Те лъщяха като петна от машинно масло на призрачната светлина на уличните лампи.

Норман поспря да вдигне фуражката на Бийв, която беше паднала на стълбите, а после се наведе, подхвърли я на седалката на водача и измъкна ключовете от таблото. Връзката съдържаше внушителен брой ключове — те бяха толкова много, че стърчаха настрани, като слънчевите лъчи в детска рисунка с цветни моливчета, но той никак не се затрудни да открие ключа за багажника.

— Хайде — пошепна. — Хайде, още мъничко и веднага ще повикаме подкрепление. Все очакваше другият да се срути на земята, но той продължаваше да се държи, въпреки че се бе отказал от опитите си да извади ножа от гърлото си.

— Внимавайте с бордюра, господин полицай, хоооп — така.

Полицаят слезе от бордюра. В мига, в който черната му униформена обувка стъпи на платното, раната на гърлото му се разтвори около острието на ножа като рибешки хриле и отново бликна кръв.

„Убих полицай“ — помисли си Норман. Очакваше това да го съкруши, но то никак не го разстрои. Може би защото дълбоко в себе си знаеше, че не той уби този опитен служител — това бе дело на друг. На нещо друго. Най-вероятно на бика. Колкото повече размишляваше по въпроса, толкова по-правдоподобно му се струваше това обяснение.

— Задръжте малко, господин полицай, вече пристигнахме.

Ченгето се закова на място точно зад патрулната кола.

Норман отвори багажника с ключа, който бе избрал от връзката. Вътре имаше резервна гума (при това изтъркана като бебешко дупе), крик, бронирани жилетки — от естествени, а не от изкуствени влакна; и още — ботуши, омазнен брой на списание „Пентхауз“, комплект инструменти и полицейска радиостанция, на която половината чаркове липсваха. С други думи, доста пълен багажник — като на всяка друга полицейска кола. Но както и в багажника на всяка друга полицейска кола, тук също можеше да се намери място за още нещо. Той бутна комплекта инструменти на една страна, премести полицейската радиостанция на друга, а през това време сътрудникът па Бийв се поклащаше край него, потънал в дълбоко мълчание и втренчил поглед в някаква далечна точка, сякаш вече виждаше пристана, от който щеше да започне следващото му пътешествие. Норман тикна крика зад резервната гума, после огледа празното място, а след това човека, за когото го беше определил.

— Тъй. Хубаво. Но ще трябва да заема шапката ви, нали може?

Полицаят не отговори и просто продължи да се поклаща назад-напред; дъртата мърлява старица на Норман обожаваше да повтаря, че мълчанието е знак на съгласие, а синът й го намираше за хубаво мото, или поне със сигурност далеч по-хубаво от девиза на баща му, който гласеше: „Щом сами пикаят вече, и за мене стават значи.“ Свали фуражката на ченгето и я нахлупи на обръснатата си глава. Бейзболната шапка се намести в багажника.

— Кръх — издаде звук полицаят и протегна окървавената си ръка. Очите му изобщо не потрепваха — сякаш вече бяха отплували завинаги.

— Да, зная, кръв, този проклет бик — съгласи се Норман и блъсна другия мъж в багажника. Той се стовари вътре, но единият му крак продължи да стърчи навън и да потрепва конвулсивно. Норман го прегъна в коляното, напъха го и хлопна багажника. После отново се зае с новобранеца. Той се опитваше да се изправи, но погледът му още беше мътен. Даниълс се отпусна на коляно, хвана с ръце гърлото му и стисна. Когато Бийв престана да се движи, той допря ухо до гърдите му. Дочу три случайни, неравномерни удара, сякаш сърцето му се мяташе като риба на сухо. Въздъхна, отново плъзна ръце около гърлото на младока и притисна трахеята му. „Някой ще дойде — рече си, — вече няма как да не дойде.“ Но никой не се появи. От огромното бяло петно, в което се криеше Брайънт Парк, долетя възглас: „Подъл мръсник такъв!“ Последва го пронизителен кикот, ня какъвто е способен само някой пиян или умствено разстроен тип, но това бе всичко. Норман отново притисна ухо към гърдите на полицая. Този му трябваше за декор, а никак не му се искаше в някой момент декорът му да оживее.

Тиктакаше единствено часовникът на Бийв.

Вдигна момчето, замъкна го от дясната страна на патрулната кола и го настани на предната седалка. Нахлупи фуражката му колкото се може по-надолу — с това подпухнало, почерняло лице хлапето повече приличаше на трол — и хлопна вратата. Вече цялото му тяло пулсираше от болка, но отново най-много го боляха зъбите и челюстите.

„Мод — рече си. — Само Мод е виновна.“

Обзе го задоволство, че не помни какво е направил с Мод… или какво е направил на Мод. Естествено, той самият нямаше нищо общо с това — това бе работа на бика, el toro grande. Но мили Боже, защо трябва всичко така да го боли. Сякаш го разглобяваха отвътре навън чарк по чарк.

Бийв бавно се накланяше наляво, а очите му се бяха изцъклили като стъклени топчета.

— Не, не, прррт, Нели! — подвикна Норман и го изправи на седалката. Пресегна се през него и му сложи колана. Така въпросът се реши. Той се отдръпна и критично огледа творението си. Общо взето, добре се беше справил. Младежът изглеждаше като капнал от умора човек, който е задрямал за малко.

Норман отново се пресегна през стъклото и бръкна в жабката. Знаеше, че там има аптечка. Вдигна капака, извади стара прашна туба с аспирин и глътна пет-шест таблетки. Подпрян на вратата на колата, дъвчеше хапчетата и потръпваше от киселия им вкус, когато съзнанието му отново отлетя.

След известно време дойде на себе си — още му горчеше на устата и гърлото от стипчивия аспирин. Намираше се във фоайето на нейната жилищна кооперация и натискаше ключа на осветлението. Нищо не ставаше — в малкото помещение цареше мрак. Значи е направил нещо с осветлението. Това бе хубаво. В другата си ръка стискаше пистолета на единия от полицаите. Стискаше го за дулото — явно бе зачуквал нещо с дръжката. Бушони, може би? Възможно бе, но нямаше значение. Осветлението не работеше, и това бе достатъчно.

Намираше се в жилищна сграда с квартири под наем — кооперацията беше хубава, но все пак стаите се даваха под наем. Невъзможно е да се сбърка миризмата на евтина храна — от онази, която се готви на котлон. След известно време тази миризма се пролива в стените и нищо не е в състояние да я премахне. След две-три седмици към нея ще се прибави и тихото бръмчене на многобройните вентилатори, които наемателите ще сложат на прозорците на стаите си, опитвайки се да се поразхладят, защото през август вътре става като в нажежена пещ.

Роузи бе заменила прекрасната им къщичка за такава мизерна дупка, но сега Норман нямаше време да размишлява над тази загадка. Най-важното бе да разбере колко наематели живеят в тази сграда и колко от тях ще са си вкъщи рано в събота вечер. С други думи, колко от тях биха могли да му създадат проблеми?

„Никой няма да създава проблеми — успокоително изрече един глас от джоба на новия му шлифер. — Никой няма да създава проблеми, защото е все едно как ще завърши всичко, което опростява нещата. Ако някой ти се изпречи на пътя, просто го убиваш, и толкоз.“

Норман се обърна, излезе на стълбите пред входа и хлопна вратата. Бутна я, но не можа да я отвори. Очевидно бе успял да влезе по някакъв начин — на вид бравата не представляваше никакво предизвикателство — но му се струваше обезпокоително да не знае със сигурност. Пък и осветлението. Защо си бе правил труда да го прекъсва, след като най-вероятно ще се прибере сама? А може би вече си е вкъщи?

Отговорът на втория въпрос беше лесен — тя не си е вкъщи, защото бикът така каза, а той му вярваше. Що се отнася до първия въпрос, може и да не е сама. Например Гърти може да е с нея… ъ-ъ, бикът спомена нещо за приятел. Честно казано. Норман намираше тази възможност за изключена, но… „Харесва й как я целува“ — бе казал Фърд. Това бе глупаво, тя за нищо на света не би посмяла… но за всеки случай.

Заслиза по стълбите с намерението да се върне в патрулната кола, да седне зад волана и да я чака да се появи, когато съзнанието му отлетя нанякъде — този път не се зарея, а литна, като монета, с която по традиция реферът хвърля жребий преди началото на играта — а когато се съвзе, тъкмо хлопваше входната врата зад гърба си, после се втурна в тъмното и сключи ръце около врата на приятеля на Роуз. Не беше