Хрумна й такава ужасяваща мисъл, че занемя. Глътна последната сричка от името на съпруга си, сякаш я бяха ударили в стомаха.

Къде са ключовете й? Дали не ги бе оставила на входната врата?

Пусна Бил, за да провери в левия джоб на коженото яке, и в този миг Норман здраво хвана крака й над глезена, като змия, която не убива жертвата си с отрова, а я души. Роузи с все сила ритна назад с другия си крак. Подметката й се заби право във вече пострадалия нос на Норман, който извика от болка. В следващия миг изпищя от изненада — опита се да се улови за парапета, но не успя, и политна по тъмните стълби. После с трясък се затъркаля надолу. „Счупи си врата!“ — безмълвно изкрещя Роузи и в същия миг за свое най-голямо успокоение напипа ключовете в джоба на якето — значи все пак ги беше прибрала, слава на Богу, слава Богу и вси светии от Царството Небесно. — „Счупи си врата и пукни в тъмното, счупи си смрадливия врат, пукни и ме остави на мира!“

Уви. Вече го чуваше как се изправя на крака и как пристъпва някъде долу, а после започна да я псува; след това отново запълзя по стълбите — коленете му тупкаха по стъпалата — наричайки я с какви ли не имена: пачавра, мръсница, негодница, кучка.

— Вече мога и сам — изведнъж заяви Бил. Гласът му беше писклив и тъпичък, но тя бе изпълнена с благодарност, като го чу. — Мога да вървя. Роузи, хайде да вървим в твоята стая. Побърканото копеле пак идва.

Той се разкашля. По-надолу — но наблизо — Норман се разхили.

— Точно така, смехурко, побърканото копеле пак идва. По-бърканото копеле ще ти изтръгне шибаните очички от тъпата глава и ще те накара да си ги изгълташ. Питам се, какъв ли вкус ще имат?

— НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ, НОРМАН! — извика Роузи и помъкна Бил в тъмнината. Продължаваше да го държи през кръста с лявата си ръка — с дясната опипваше стената и търсеше своята врата. В левия си юмрук стискаше единствените три ключа, които бе успяла да събере в новия си живот — от входната врата, от пощенската кутия и от стаята си. — НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ, ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТЕ!

От тъмното стълбище — почти от площадката — долетя възможно най-безумният отговор:

— Не СМЕЙ да ме предупреждаваш, МРЪСНИЦЕ!

Стената хлътна в някаква врата — би трябвало да бъде нейната. Роузи пусна Бил, намери ключа от тази врата — за разлика от външния ключ този беше с квадратна глава — и затърси ключалката в тъмното. Норман вече не се чуваше. Дали е на стълбите? Или в коридора? Дали ие е зад тях и тъкмо се пресяга по посока на задавеното дишане на Бил? Откри ключалката и притисна показалец към нея, за да насочи по- лесно ключа. Поднесе и самия ключ, но не успя да го пъхне. Опираше се в ключалката, но не искаше да влезе по-навътре. На нея й се струваше, че паниката загриза мозъка й като плъх.

— Не влиза — тежко пошепна тя на Бил. — Това е ключът, но не иска да влезе!

— Обърни го. Сигурно го пъхаш наопаки.

— Ей, какво става там долу? — от дъното на коридора, някъде отгоре, долетя нов глас. Явно човекът се намираше на площадката на третия етаж. Последва безплодно щракане на ключа на осветлението. — Защо няма осветление?

— Стой… — викна Бил и веднага се разкашля. Опитваше се да прочисти гърлото си, което се дереше страхотно.

— Стой на място! Не слизай! Извикай п…

— Аз съм полицията, дърво смотано — изрече тих, странно приглушен глас точно иззад гърбовете им. Чу се доволно припряно ръмжене. Роузи тъкмо успя да напъха ключа в ключалката и Бил политна назад.

— Не! — извика тя и заразмахва в тъмното лявата си ръка. Гривната страшно се бе нагорещила. — Не, пусни го! ПУСНИ ГО!

Напипа гладка кожа — якето на Бил — но в следващия миг то й се изплъзна. Ужасното сподавено гъргорене отново започна — сякаш пълнеха нечие гърло с пясък. Норман се разкикоти. Смехът му също бе някак приглушен. Тя пристъпи към него с протегнати ръце и го затърси в тъмнината. Докосна рамото на Бил, после протегна ръка по-нагоре и докосна нещо ужасяващо — подобно на мъртва плът, но същевременно някак живо. Беше набърчено… като че гумено…

Гумено.

„Той е с маска — рече си. — Сложил си е някаква маска.“

После някой сграбчи лявата й ръка и тя потъна в някакво влажно отвърствие, в което Роузи разпозна устата му още преди да впие зъби в пръстите й и да ги прехапе чак до кокал.

Болката беше ужасяваща, но тя нито се уплаши, нито остави Норман да прави каквото иска, както бе правил винаги, а бе обзета от дива ярост, която граничеше с безумие. Вместо да се опита да измъкне пръстите си от страшните му остри зъби, сви пръсти, опирайки връховете им във венеца му. После опря дланта на свръхестествено силната си ръка на брадичката му и рязко дръпна.

Нещо изскърца под ръката й, като дъска, която пропуква под коляното ти миг преди да се прекърши. Норман рязко се дръпна и нададе глух вик, който като че се състоеше само от гласни:

— Аааооууууу!

Устата му увисна като чекмедже и долната му челюст се измъкна от ставата. Той неистово се разпищя, а Роузи отдръпна окървавената си ръка и си рече: „Така ти се пада, като хапеш, копеле недно, само се опитай пак да ме ухапеш!“

Норман се олюля и запристъпя покрай стената — тя се ориентираше по писъците му и по шумоленето на дрехата му о стената. „Сега вече ще стреля“ — рече си и се извърна към Бил. Той се бе опрял на стената — тъмен силует в непрогледната тъма — и не можеше да спре да кашля.

— Ей, хора, стига де, шегата настрана, стига толкова. — Това бе човекът от горния етаж, който викаше доста кисело и недоволно, само че гласът вече идваше от долния етаж, той се намираше в края на коридора и сърцето на Роузи се сви от лошо предчувствие още докато отключваше и отваряше вратата.

— Махай се оттук, тъпанар такъв! Той ще те убие! Не…

Пистолетът гръмна. Роузи бе извърнала глава наляво и пред очите й за миг се появи Норман, който седеше на пода, подвил крака под себе си. Нямаше време да различи онова, което бе поставено на главата му, но въпреки това разбра какво е то — маска на бик с идиотски ухилена муцуна. От дупката за устата се стичаше кръв — нейната. Безумните очи на съпруга й я търсеха — това бяха очите на пещерен дивак, който се хвърля в последния, гибелен бой.

Недоволният съсед се развика, но в същия миг Роузи дръпна Бил в стаята си и хлопна вратата. Стаята бе изпълнена със сенки, а мъглата бе приглушила блясъка на уличната лампа, която иначе хвърляше светла ивица през пода, но след тъмнината на стълбището и площадката на втория етаж помещението им се струваше едва ли не ярко осветено.

Първото нещо, което тя забеляза, беше гривната, която хвърляше меки отблясъци в сумрака. Беше поставена на нощното шкафче, до лампата.

„Успях сама — рече си, изумена от удивителното откритие. — Успях сама и бе достатъчно просто да си мисля, че съм с нея…“

„Разбира се — отвърна друг глас: Практична-Разумна . — Разбира се, в тази гривна никога не е имало сила, никога, силата винаги е била в нея, силата винаги е била в…“

Не, не. В никакъв случай нямаше намерение да продължава тази мисъл. А и в този момент вниманието й и без друго се разсея, защото Норман блъсна вратата с такава сила, сякаш товарен влак се заби в нея. Евтината дървесина се разцепи под теглото му и вратата простена на пантите си. От по-далеч долитаха виковете на съседа — когото Роузи дори не познаваше — от горния етаж.

„Бързо, Роузи, бързо! Знаеш какво да правиш, знаеш къде да идеш…“

— Роузи… да се обадим… трябва да се обадим… — Бил не можа да продължи и се разкашля с все сила. Тя и без друго нямаше време да слуша глупости. По-късно идеите му може да се окажат много полезни, но сега най-много да ускорят края им. Задачата й бе да се погрижи за него, да го скрие… а това означаваше да го отведе някъде, където ще бъде в безопасност. Където и двамата ще бъдат в безопасност.

Отвори със замах вратата на дрешника, очаквайки той да се е превърнал в онзи свят от картината, на прага на който се намери, когато се събуди от гръмотевиците. Очакваше ярка слънчева светлина да заслепи привикналите им към мрака очи…

Но се оказа в познатото малко помещение, изпълнено с миризма на застояло, в което нямаше абсолютно нищо — там държеше само пуловера и маратонките, с които беше в момента. О, да, картината