също бе там — подпряна на стената, точно както я бе оставила, но нито беше пораснала, нито се беше променила, нито се беше отворила — или каквото там правеше. Беше най-обикновена посредствена картина, със свалена рамка, каквато човек може да намери в дъното на всеки антикварен магазин, на всеки битпазар и във всяка заложна къща. Нищо повече.

Норман отново налетя върху вратата. Този път дървото изтрещя по-силно, една треска се отцепи и изтрополи на пода. Щеше да издържи още няколко удара. Вратите на квартирите не са предвидени да устояват на лудостта.

— Дявол го взел, нали до вчера беше нещо повече от най-обикновена картина! — изкрещя Роузи. — Беше оставена специално за мен и съвсем не беше чисто и просто обикновена картина! През нея се влизаше в друг свят! Зная го много добре, защото гривната й е в мен!

Извърна глава, погледна гривната, после хукна към нощното шкафче да я вземе. Беше невероятно тежка. И гореща.

— Роузи — изрече Бил. Тя едва успя да различи силуета му — отново бе притиснал ръце към гърлото си. Стори й се, че забелязва кръв на устните му. — Роузи, трябва да се обадим на… — После извика от почуда, защото стаята потъна в ярка светлина… макар и не в лъчите на омарно, ослепително лятно слънце, както очакваше Роузи. Стиснала гривната в ръка, тя се се върна при Бил и надникна в дрешника. На мястото на задната му стена се бе появил хълм, обрасъл във високи треви, които се полюшваха на нежния нощен ветрец, а в подножието му оловносините очертания и колони на храма проблясваха в тъмнината. Нощният пейзаж беше увенчан от грейналата като сребърна монета луна, която се плъзгаше по черно-виолетовото небе.

Роузи си представи как лисицата с малките, която бяха видели днес — сякаш бяха минали години от тогава — гледа тази луна. Скрити на завет в коренището на поваления дънер, лисичетата спят, а старата лисица съсредоточено се взира в луната с черните си очички.

На лицето на Бил бе изписано крайно изумление. Лунните лъчи сякаш бяха посребрили кожата му. Изражението му събуди у нея непознати и противоречиви чувства: той реагираше съвсем бавно, като вол, което предизвикваше у Роузи бурно нетърпение, а същевременно изпитваше към него дълбока любов — макар и не точно майчинска — която я изгаряше като огън. Тя ще го спаси. Да. Да. Тя ще го спаси, дори с цената на живота си, ако се наложи.

— Няма значение какво става — обясни му. — Само ми се довери, както аз ти се доверих да ме возиш на мотоциклета си, довери ми се и ме последвай. Трябва да тръгваме веднага!

Дръпна го с дясната си ръка. Гривната се полюшваше на лявата й китка като златна поничка. Той се поколеба, но в този миг Норман изрева и отново блъсна вратата. Роузи изписка от ярост и страх и пак дръпна ръкава на Бил. Помъкна го в дрешника, а от там го изведе в обления в лунна светлина свят, който се простираше отвъд него.

Нещата започнаха да се влошават, когато оная мръсница блъсна закачалката на стълбите. Норман — или всъщност шлиферът му — се заплете в нея. Една пиринчена кука се промуши в илик, друга се закачи в джоба му като неопитен джебчия, опитващ се да му задигне портфейла. Пиринченото краче на трета се заби в изстрадалите му тестиси. Побеснял от ярост, проклинайки Роуз, отчаяно се опита да се отскубне. Злорадата закачалка обаче не искаше да го пусне, а дори не можеше да я повлече със себе си — подобно на граблива птица, тя сякаш бе впила нокти в парапета и изобщо не помръдваше, сякаш бе пуснала котва.

Трябваше да се качи горе, непременно трябваше да се качи. Не искаше с оня мухльо да се заключат в скривалището й, преди да е успял да ги докопа. Несъмнено ще успее да разбие вратата, ако се наложи — колко врати е разбивал в полицейската си практика, при това някои доста яки — но не биваше да губи време. Не искаше да я застреля — това би било прекалено бързо, а и такива като неговата непокорна Роуз не заслужават да се отърват толкова лесно — но ако не му потръгне поне малко, може би няма да има друг избор. Колко срамно би било!

— Включи ме в играта, треньоре — викна бикът от горния джоб на шлифера. — Загорял, отпочинал, стегнат, бликам от енергия!

Дяволски добра идея. Норман измъкна маската и я сложи на главата си, вдъхвайки дъха на гума и урина. В съчетание тези миризми не бяха толкова неприятни — дори в известен смисъл му харесваха. Действаха му успокоително.

— Да живее бикът! — викна той и се освободи от шлифера. Втурна се по стълбите, стиснал пистолета. Настъпи проклетата закачалка и тя се прекърши под тежестта му, но преди това все пак се опита да забучи една от проклетите си куки в лявото му коляно. Нормап почти не почувства болка. Зловещо ухилен, той тракаше със зъби и се наслаждаваше на чаткането, което напомняше па тракането на билярдни топки.

— Не си играй с мен, Роуз. — Опита се да се изправи на крака, но нараненото от закачалката коляно се подгъна. — Веднага спри. Не се опитвай да избягаш. Само искам да си поговорим.

Тя изкрещя нещо в отговор — думи, думи, думи, които нямаха никакво значение. Отново запълзя нагоре колкото се може по-бързо и по-безшумно. Най-сетне долови някакво движение. Протегна ръка и я сграбчи за крака, впивайки нокти в плътта й. Колко добре се почувства! „Пипнах ли те! — възкликна наум, ликувайки злорадо. — Пипнах ли те, за Бога! Пипнах…“

Изведнъж, за най-голямо негово изумление — все едно от боздуган да се посипят сачми — другият й крак се стрелна в тъмнината, уцели го право в носа и го счупи на ново място. Болката беше ужасна — сякаш в главата му изведнъж забръмчаха цяло ято африкански пчели. Роуз се изплъзна от ръцете му, но той изобщо не забеляза — вече бе политнал назад, а като се пресегна да се улови за парапета, едва докосна пречките от вътрешната страна. Изтъркаля се чак до закачалката, като не пропусна да пусне предпазителя на пистолета, за да не вземе да се простреля, без да иска… а както беше тръгнало, като нищо можеше да се случи и това. Остана за миг свит на кълбо на най-долното стъпало, после разтърси глава, сякаш да проясни мислите си, и отново се заизкачва нагоре.

Не му се губеха моменти и нишката на мисълта му остана непрекъсната, но нямаше абсолютно никаква представа какво са му подвикнали отгоре и какво е отвърнал. Разбитият му нос засенчваше всичко друго, сякаш болката се проектираше върху червен екран, в който потъваха всички други усещания.

Като че ли някакво четвърто лице се опитваше да се намеси във веселбата — някакъв слабосилен, най-невинен съсед — и смотаното приятелче на Роузи го предупреди да стои настрана. Най-хубавото в цялата работа беше, че смотаното приятелче самичко ориентира Норман къде се намира, чиста работа. Той протегна ръка към него и ето ти го на. После сключи ръце около врата на тоя мухльо и започна да го души. Този път вече беше твърдо решен да го довърши, само че изведнъж усети ръката на Роузи върху лицето си… върху маската. Все едно да те погалят, когато си натъпкан с транквиланти.

Роузи. Роузи го докосва. Тя е тук. За пръв път, откакто си замина с проклетата му банкова карта, тя бе тук, до него, и Норман изведнъж изгуби интерес към любовника й. Сграбчи ръката й и я тикна в устата на гумената маска, а после захапа пръстите й с все сила. Направо примираше от радост. Само че…

Само че изведнъж стана нещо. Нещо лошо. Нещо отвратително. Тя като че ли му размести долната челюст. От наранените места сякаш литна цяло ято заострени стоманени стрелички, които се сблъскваха със звън под темето му. Той изпищя и се дръпна от нея — мръсница, ах, гадната мръсница, какво се бе случило с нея, как се бе превърнала от предвидимото хрисимо същество, което беше, в такова чудовище?

Точно тогава се обади невинният съсед и Норман бе сигурен, че го простреля. Някого простреля — такива писъци надаваха само ранени с огнестрелно оръжие или пострадали от изгаряне. После насочи пистолета към предполагаемото място, където се намирха Роуз и смотаният приятел, но в същия миг се затръшна врата. Значи в крайна сметка тая никаквица успя да го изпревари.

Но в момента дори този факт беше от второстепенно значение. Болката в челюстта му държеше палмата на първенството, измествайки разбития му нос, който на свой ред бе изместил натъртеното коляно и пламналите тестиси. Какво бе направила с него? Струваше му се, че долната част на лицето му не само зее, но и някак си се е удължила — зъбите му подобно на сателити плуваха далеч отвъд носа му.

„Не ставай глупав. Норми — пошепна баща му. — Просто ти размести челюстта. Знаеш какво трябва да направиш, не се помайвай!“