— Млъквай, дърт развратник — опита се да каже Норман, но лицето му беше толкова разкривено, че от устата му излезе нещо като „Ъай, ър ираик!“

После остави пистолета на пода, пъхна палци под маската (като я сложи преди малко, не я беше нахлузил докрай, което улесняваше тази част от задачата), после внимателно притисна длани към долната си челюст.

Събра кураж, после бавно смъкна ръце по-надолу, извърна пръстите си нагоре и рязко натисна челюстта. Заболя го наистина, но най-вече понеже не успя да намести ставата и от двете страни. Поради това долната част на лицето му се изкриви настрани като прибрано накриво чекмедже.

„Ако си кривиш лицето. Норман, така ще ти зарасне завинаги“ — изсъска майка му — старата усойница, която помнеше толкова ясно.

Той повтори движението отдясно. Сякаш цялата му глава прещрака. Струваше му се обаче, че челюстта му е закрепена много хлабаво и ще й е необходимо доста време да се възстанови. Изпитваше невероятно странното усещане, че ако се прозее, долната му челюст ще провисне чак до кръста.

„Маската, Норми — пошепна баща му. — Маската ще свърши работа, ако я нахлузиш до долу.“

— Точно така — намеси се и бикът. Думите му бяха малко сдъвкани, защото гумата се бе набрала, но Норман прекрасно го разбра.

Внимателно обтегна маската докрай, нагласявайки долния ръб да минава точно под челюстта му и това наистина помогна — тя стегна лицето му сякаш с ластичен бинт.

— А-ха — заяви зевулът. — Мисли си за мен като за превръзка.

Норман пое дълбоко дъх, изправи се и тикна полицейския пистолет в колана на панталоните си. „Всичко е точно — рече си. — Само за момчета — момичета не пускаме.“ Дори като че ли вече виждаше по-ясно през очните дупки на маската — сякаш тя усилваше зрението му по някакъв начин. Чисти фантасмагории без съмнение, но наистина му се струваше така, а освен това усещането беше приятно. Създаваше му чувство за сигурност.

Норман долепи гръб към стената, после се хвърли към вратата, зад която се скриха тя и смотаното й приятелче. Маската беше доста стегната и въпреки това челюстта му болезнено се разтърси, но без никакво колебание той отново блъсна вратата. Тя се разклати и от горната част на касата се отчупи дълга треска.

Изведнъж му се прииска Харли Бисингтън да е с него. Щяха да съборят вратата с един удар; можеше да пусне жена си на Харли, докато самият той се занимае с приятелчето й. Едно от най-големите неизречени желания в живота на колегата му бе да му пуснат Роуз — нещо, което Норман не разбираше, но четеше в погледа му всеки път, когато Харли им идваше на гости.

Отново блъсна вратата.

На шестия — или пък на седмия, щастливия, удар, вече бе престанал да ги брои — бравата отхвръкна и той влетя в стаята. Тя е тук, и двамата са тук, трябва да са тук, но засега не виждаше никого. В очите му се стичаше пот, която му пречеше да вижда. Стаята му се струваше празна, но това бе невъзможно. Не са скочили през прозореца — той беше плътно затворен.

Хвърли се към отсрещния край на стаята, прекоси безжизненото отражение от притулепата в мъгла улична лампа, поклащайки глава насам-натам, сякаш Фердинанд мушкаше въздуха с рога.

В отсрещния край на стаята забеляза отворена врата, през която се виждаше затвореният капак на тоалетна. Хвърли се към банята и надникна вътре. Нямаше никого. Освен ако…

Измъкна пистолета и изпрати два изстрела в завесата — насред цветните мотиви се ококориха две любопитни черни дупки. Събра я настрани. Ваната беше празна. Куршумите бяха избили няколко фаянсови плочки — други щети нямаше. Може би така бе по-добре. Все пак не искаше да я застреля.

Да, но къде ли е изчезнала?

Норман се втурна обратно в стаята, отпусна се на колене (дори не усети, че потръпна от болка) и затършува с дулото на пистолета под леглото. Нищо. От яд удари с юмрук по пода.

Запъти се към прозореца, макар да виждаше, че е затворен, но нямаше друга възможност… или поне така смяташе, докато забеляза светлината — ярко сияние, подобно на лунна светлина — което струеше от друга отворена врата, която бе подминал, като влетя в стаята.

„Лунна светлина ли? Да не мислиш, че това е лунна светлина. Луд ли си, Норми? Не знам дали си спомняш, но навън има мъгла, синко. Мъгла. А дори това да е най-лунната нощ в цялото столетие, тази врата води към дрешника. Това е най-обикновен дрешник на втория етаж.“

Може и така да е, но Норман бе стигнал до извода, че тоя малък обарвач и духач с мазна коса, дето вечно вонеше на пот и му се пишеше за баща, не винаги е прав. Той много добре знаеше, че не е твърде логично от отворената врата на дрешник на втория етаж да струи лунна светлина… но това виждаха очите му.

Размахвайки пистолета, се запъти към дрешника и застана насред сиянието. Взря се през отворите за очите (всъщност колкото и да е странно, му се струваше, че и двете му очи гледат през една дупка) и заоглежда малкото помещение.

На голите стени, облицовани с ламперия, бяха заковани куки, а на поставения по дължината на стаичката метален лост висяха празни закачалки, но задната стена бе изчезнала. На нейно място се извисяваше облян в лунна светлина хълм, обраснал с високи треви. Дори виждаше светулките, които тъчаха странни светли нишки в тъмните дървета встрани. По нощното небе препускаха облаци, които приличаха на фенери на светлия лунен диск — беше почти пълнолуние. В подножието на хълма се виждаше някаква съборетина. Норман я оприличи на изоставена плантаторска къща или пък на запустяла църква.

„Пощурял съм напълно — рече си. — Или пък тя така ме е фраснала, че сега имам кошмари.“

Не, това не можеше да бъде вярно. Не беше вярно.

— ВЪРНИ СЕ, РОУЗ! — кресна той в празния дрешник… който, ако трябва да сме искрени, вече изобщо не беше дрешник. — ВЪРНИ СЕ, НЕГОДНИЦЕ!

Нищо не се случи. Невероятното видение продължаваше да плува пред очите му… и сякаш за доказателство, че то не е чисто и просто оптическа измама, върховете на дърветата се поклащаха от лекия ветрец и ухаеше на треви и цветя.

Освен това свиреха щурци.

— Ти ми открадна кредитната карта, негоднице — тихо изрече Норман. После се пресегна и се улови за една от куките на стената — така приличаше на най-обикновен пътник в метрото. Пред него се разстилаше незнаен, облян в лунна светлина свят, но Даниълс бе обзет от такава дива ярост, че дори не се изплаши. — Открадна я, и аз искам да си поговорим за това. Хубавичко… да си… поговорим.

Пристъпи в дрешника и се мушна под металния лост, събаряйки няколко закачалки на пода. За миг остана неподвижен и се взря в другия свят, който се простираше зад дрешника.

После прекрачи в него.

Стори му се, че леко пропада — както в старите къщи, където подовете на отделните стаи вече се разминават, но това бе всичко. След крачка вече не стъпваше по дъските в нечий дрешник на втория етаж — стоеше сред тревите, разлюлени от уханния ветрец. Той подухваше, освежително галейки наранената му потна кожа. Сграбчи маската — искаше да я свали за малко и да подложи цялото си лице на приятния ветрец, но тя не помръдваше. Изобщо не помръдваше.

Застанал на върха на обления в лунна светлина хълм, Бил се огледа, неспособен да възприеме видяното. Посегна към гърлото си и го заразтрива с ръка. Роузи забеляза, че започват да му избиват синини — заприличаха й на ветрила, които постепенно се разтварят. Нощният ветрец погали челото й като грижовна ръка. Беше съвсем лек, топъл, уханен летен вятър, за разлика от мъгливата влага и тежката блатна миризма от езерото източно от града.

— Роузи? Това истина ли е?

Но преди да е успяла да измисли подходящ отговор на този въпрос, един настойчив глас, който й бе