— Норман, аз съм тук, долу!

Посегна към маската, но вместо да я дръпне, я погали.

— Да живее бикът — възкликна изпод нея и хукна по склона към руините в подножието. Струваше му се, че забелязва следи, които водят натам — като че ли тук-там тревата беше прегазена от крака — но беше прекалено тъмно и не се виждаше добре.

После, сякаш за да го насочи във вярната посока, влудяващият присмехулен вик екна отново:

— Тук, долуууууу, Норман!

Сякаш въобще не се страхуваше от него, а дори го чакаше с нетърпение. Мръсница!

— Стой там, Роуз — промърмори. — Важното е да не избягаш, докато дойда.

Полицейският пистолет още беше затъкнат в панталоните му, но той възнамеряваше да го използва само в краен случай. Не знаеше може ли да се стреля във видение, но нямаше и желание да научи. Искаше да поговори с непокорната си Роуз много по-задушевно, отколко би му позволил пистолетът.

— Норман изглеждаш толкова глупаво с тази маска… Вече не се страхувам от теб, Норман…

„Ще ти стане ясно, че това е мимолетна заблуда, мръснице“ — рече си той.

— Норман, кретен такъв!

Добре де, може и да не е в сградата — може вече да е излязла от другата страна. Няма значение. Ако си мисли, че може да му избяга, й предстои най-голямата изненада в живота й. Последната изненада в живота й.

— Такъв си глупак… да не мислиш, че можеш да ме настигнеш? Глупав стар бик!

Отклони се малко наляво, като се стараеше да се движи колкото се може по-тихо, напомняйки си да не бъде като, ха-ха, бик в стъкларски магазин. Спря пред порутените стълби, които водеха към храма (сега видя, че е храм, като в ония гръцки приказки, дето хората ги измисляли едно време, докато си нямали работа — преди да почнат да си раздават ритници в задниците, де) и внимателно огледа постройката. Очевидно бе изоставена и вече беше съвсем порутена, но въпреки това не изглеждаше никак страшна — изглеждаше странно уютна.

— Норрр-мънннн… не искаш ли да си поговороооорим?

— О, ще си поговорим, хубавичко ще си поговорим, пачавра с пачавра.

Изведнъж отдясно на стълбите, всред високите треви, забеляза нещо — в бурените се криеше голямо каменно лице, което се взираше в небето. Той се изправи над него, гледайки го втренчено, за да се увери, че не му се привижда. Не му се привиждаше. Това бе лицето на баща му, чиито празни очи сякаш ядно святкаха на идиотската лунна светлина.

— Буу, дърти кучи син! Ти пък какво правиш тук?

Каменната фигура не отвърна, но за сметка на това Роуз отново се обади:

— Норр-мъннн! Мамка му, колко си БАВЕЕЕН, Норр-мънннн!

„Ама на хубави думички са я научили — отбеляза бикът, чийто глас вече звучеше в мислите на Норман. — Страхотни приятелчета си е намерила, няма съмнение — променили са целия й живот.“

— Негодница — възкликна той с плътен, треперещ глас. — Негодница такава.

Обърна гръб на каменната глава, превъзмогвайки желанието си да се върне и да я заплюе, като коженото яке… или да разкопчее панталоните си и да я напикае. Но сега нямаше време за игрички. Бързо се заизкачва по напуканите стъпала, които водеха към тъмния вход на храма. При всяка крачка ужасна болка пронизваше целия му крак, гърба и наранената му долна челюст. Струваше му се, че единствено маската придържа лицето му да не се измести, и изпитваше непоносима болка. Ядосваше се, че не взе аспирина от колата на Чарли и Дейвид.

„Но как можа тя да направи всичко това, а, Норми?“ — дочу тих шепот от дълбините на съзнанието си. Той все още напомняше гласа на баща му, но не помнеше баща си толкова разтревожен и толкова неуверен в себе си. — „Как дръзна да го направи? Какво е станало с нея?“

Норман спря на най-горното стъпало — лицето страхотно го болеше и имаше усещането, че долната му челюст всеки миг ще отхвръкне, като джанта с разхлабени гайки. „Не знам и не ме интересува — отвърна на призрачния глас. — Но нека ти кажа едно, тате — ако наистина с теб разговарям — като я намеря, бързичко ще го отстраня. Имаш думата ми.“

„Сигурен ли си, че държиш да опиташ?“ — попита гласът и Норман, който беше на входа, спря и се заслуша с наклонена глава.

„Знаеш ли, може би ще е по-разумно да постъпиш по друг начин — продължи гласът. — Може би ще е по-разумно да спреш дотук. Зная как ти звучи, Норми, но единствено мога да те успокоя, че аз самият бих постъпил така. Ако бях на твое място, щях да се обърна и да се върна там, откъдето съм дошъл. Защото тук има нещо нередно. Всъщност има нещо адски ненормално. Не зная какво е, но така ми се струва — прилича на клопка. А ако попаднеш в нея, челюстта ти и маската, дето не искала да се махне от лицето ти, може да се окажат незначителни грижи. Защо просто не се обърнеш и не се върнеш там, откъдето си дошъл? Защо не опиташ да се върнеш в квартирата й и да я изчакаш там?“

„Защото те ще дойдат, тате — отвърна той. Увереността и настоятелният тон на този призрак страшно го притесниха, макар да не искаше да си признае. — Ченгетата ще дойдат и ще ме арестуват. Ще ме арестуват, преди да й подуша парфюма. А освен това ми каза «мамка му». Защото е станала курва. Личи си по приказките й.“

„Какво значение имат приказките й, тъпако! Ако е пропаднала, остави я да си изгние с приятелчетата си! Може би нищо не е изгубено и все още можеш да приключиш с цялата тая история, преди да е станало твърде късно.“

Норман всъщност дори се замисли… но в този миг вдигна поглед към надписа, изваян в камъка над входа: „ОНАЗИ, КОЯТО ОТКРАДНЕ КРЕДИТНАТА КАРТА НА МЪЖА СИ, НЕ ЩЕ ЖИВЕЕ ДЪЛГО.“

Всичките му съмнения се изпариха. Въобще нямаше да слуша повече пъзливия си перверзен баща. Прекрачи зейналия вход и потъна в тъмното помещение. Не беше чак толкова тъмно — виждаше се. Лунната светлина струеше през тесните прозорци като звезден прах и осветяваше съборетината, която зловещо наподобяваше оная църква в Обривил, където ходеха Роуз и нейните хора. Норман закрачи през изсъхналите листа, а когато през лунното сияние над главата му се спуснаха ято цвъртящи, пърхащи прилепи, просто махна с ръка да ги отпъди.

— Я се махайте, гнъсни гадини — промърмори заканително. Като излезе през малката врата отляво на олтара, забеляза нещо пухкаво, което висеше на един храст. Наведе се, дръпна го и го поднесе пред очите си. Трудно можеше да се определи на тази светлина, но като че ли беше розово или червено. Беше ли облечена с подобна дреха? Стори му се, че е с дънки, но вече всичко се бе объркало в главата му. Дори да е била с дънки, беше съблякла якето, което й беше дал оня смотаняк, а може би отдолу…

Отзад долетя тих звук, като че морският бриз поклаща високо вдигнат вимпел. Норман се извърна и един кафяв прилеп с разтворена мустаката уста налетя в лицето му, удряйки страните му с криле.

Ръката му стисна дръжката на пистолета. Като видя животинката, се отказа от пистолета, сграбчи малкото телце и го смачка. После го изви и го разкъса на две с такава сила, че закърнелите вътрешности се изсипаха върху обувките му.

— Кретен! Да не ми се беше завирал в лицето — заяви Норман и запрати останките от прилепа в изпълнения със сенки храм.

— Страшно те бива да трепеш прилепи, Норман.

— Исусе Христе, това се нарича близо — гласът долетя точно зад гърба му! Извърна се толкова светкавично, че едва не падна от стълбите.

Зад храма започваше лек наклон, който свършваше при някакъв поток — на средата на пътеката към потока, насред най-изсъхналата градина на света, стоеше сладката непокорна Роуз — просто си стоеше под лунната светлина и го гледаше. Той направи три смайващи открития. Първо, вече беше събула панталоните си, ако изобщо е била с панталони — беше облечена с къса тога, сякаш взета от реквизита на някакво откачено братство. Освен това си беше променила косата. Беше я изрусила и опънала назад.

Третото поразяващо нещо бе, че тя беше красива.

— Прилепи и жени — ледено отбеляза Роуз. — Дотам се простират възможностите ти като че ли. Мъчно ми е за теб, Норман. Ти си жалко подобие на човек. Всъщност дори не си човек. Нито пък тази глупава маска, която си нахлузил, ще ти помогне да станеш човек. — ЩЕ ТЕ УБИЯ, МРЪСНИЦЕ!

Той скочи от стълбите и хукна надолу към нея, а рогатата му сянка подскачаше край него по мъртвата