трева, окъпана в мъждива лунна светлина.

Отначало не можа да помръдне — сякаш окаменя, като го видя как се втурва към нея, ревейки изпод зловещата маска, която бе надянал. Онова, което я накара да се раздвижи, бе ужасяващият спомен — най-вероятно Практична-Разумна го бе извикала в съзнанието й — за окървавената дръжка на ракетата за тенис, с която я бе измъчвал.

Обърна се, полите на зата се развяха, и хукна към потока.

„Камъните, Роузи… ако паднеш в тази вода…“

Само че тя нямаше да падне. Тя бе наистина Роузи, тя бе Роузи Истинска и нямаше да падне. Не, няма, ако не си позволява да мисли за онова, което ще последва. Тежката миризма така я блъсна в носа, че сълзи й потекоха… а устата й пресъхна от жажда. Посегна с лявата ръка към лицето си и притисна носа си с два пръста, а после скочи на втория камък. Сетне се прехвърли направо на четвъртия, а оттам — на отсрещния бряг. Фасулско. Нищо работа. Така поне й изглеждаше, докато изведнъж се подхлъзна, падна и започна да се свлича по хлъзгавата трева към черните води.

Норман я видя как пада и й се присмя. Май щеше да се понамокри.

„Не се тревожи, Роуз — изрече наум. — Ще те измъкна и хубавичко ще те изцедя. Наистина.“

Тя се надигна и запълзя нагоре по брега, хвърляйки ужасен поглед през рамо… очевидно се страхуваше от водата, а не от него. Когато най-сетне съумя да се изправи, Норман мерна гол-голия й задник и тогава му се случи най-удивителното нещо — започна да се възбужда.

— Идвам, Роуз — задъха се той. Да, а може би в най-скоро време тази дума ще придобие и малко по- друго значение.

Забърза към потока, стараейки се да стъпква нежните следи от стъпалата й с тежките обувки на Хъмп Питърсън — като стигна до водата, тя вече се бе изкатерила на отсрещния бряг. Спря за миг и погледна назад — сега гледаше право към него. После направи нещо, което така го същиса, че за миг остана като истукан.

Показа му среден пръст.

Направи всичко както си му е редът — дори целуна върха на пръста си, преди да хукне към изсъхналата гора, която се виждаше отсреща.

„Видя ли, Норм, стари приятелю? — попита бикът от новото си седалище в съзнанието му. — Мръсницата ти показа среден пръст. Видя ли?“

— Да — изпръхтя той. — Видях. И за това ще се погрижа. За всичко ще се погрижа.

Не смяташе да се хвърля през потока — току-виж паднал в него. По някакви причини Роуз не харесваше тази вода, тъй че най-добре да внимава — и да си гледа в краката, в най-буквалния смисъл на думата. Проклетата вада може да е пълна с южноамерикански рибки — от ония, с големите зъби, дето за нула време изяждат цяла крава и от нея остава само скелетът. Не знаеше дали създанията в измислиците могат да ти причинят нещо лошо, но с всяка изминала минута всичко ставаше все по-действително.

„Тя ми показа задника си — мислеше си Норман. — Голия си задник. Може пък и аз да й покажа нещо… на това не му ли се вика честна игра?“

Оголи зъби в ужасяваща гримаса, която трудно можеше да мине за усмивка, и стъпи на първия бял камък. В същия миг луната се скри зад облаците. Когато се показа отново, Норман стоеше насред потока. Загледа се във водата, отначало заинтригуван, а сетне смаян и ужасен. Лунните лъчи не проникваха и на сантиметър под водата, сякаш това бе кал, но не това го изуми и го накара да спре. Отражението на луната в черната вода изобщо нямаше формата на луна. То представляваше ухилен бял човешки череп.

— Пийни си от тази помия, Норми — пошепна черепът. — По дяволите, ако щеш дори се изкъпи. Забрави всички тия измислици. Пийни и ще забравиш. Пийни и те никога повече няма да те тревожат — нищо няма да те тревожи.

Звучеше доста убедително и правдоподобно. Вдигна глава да види дали истинската луна на небето също няма формата на череп, но вместо това видя Роуз. Тя бе спряла там, където пътеката навлизаше сред изсъхнала гора, край статуя на хлапе с вдигнати ръце, чиято пишка смело стърчеше.

— Няма да се отървеш толкова лесно — пошепна той. — Няма да…

В този миг каменното момче се раздвижи. То смъкна ръце и улови Роуз за дясната китка. Тя се разпищя и го заудря да я пусне. Каменното момче се бе ухилило до уши и дори изплези мраморния си език и похотливо го размърда точно под носа й.

— Браво, мойто момче — прошепна Норман. — Дръж я и не я изпускай.

Скочи на отсрещния бряг и хукна с протегнати ръце към невярната си жена.

— Айде да се чукаме — рече каменното момче със стържещ равен глас. Каменните му ръце бяха ужасно груби и я стискаха доста силно. Роузи хвърли поглед през рамо и видя как Норман скочи на брега, а рогата на маската му изсвистяха в нощния въздух. Той залитна на хлъзгавата трева, но не падна. За пръв път, откакто осъзна, че зад волана на патрулната кола седи Норман, я обхвана паника. Ще я настигне, а после? Ще я разкъса със зъби и тя ще умре сред писъци, задушавайки се от миризмата на „Инглиш Ледър“. Той ще…

— Айде да се чукаме — изтърси момчето. — Айде да мърсуваме, Роузи, да стоплим кревата, да се търкулнем на под…

— Не! — Отново я обзе буйна ярост и пред очите й сякаш се спусна огнена завеса. — Не, остави ме на мира, престани с тия детински идиотщини и ме остави НА МИРА!

Замахна с лявата си ръка, без изобщо да се замисля колко ли ще я заболи, ако забие юмрук в мраморна статуя… но всъщност никак не я заболя. Все едно да нападнеш с таран изгнила гъба. Миг преди ухилената физиономия на тая гадост да се разлети на хиляди парченца с цвят на сурово тесто, Роузи забеляза как похотливото изражение бе заменено от крайно изумление. Тежката ръка освободи китката й, но сега пък се появи Норман, който летеше към нея с приведена глава и протегнати ръце, дишаше шумно и всеки миг щеше да се хвърли върху нея.

Роузи се обърна — в този миг пръстите му докоснаха презрамката на зата — и хукна с все сили.

Предстоеше им да се надбягват.

Така тичаше, когато беше малка, още преди практичната й и разумна майка да се захване с трудната задача да възпита Роуз Даяна Макклендън (според нея не било изискано да се търчи, особено във възрастта, когато вече имаш гърди и те подскачат, щом тичаш). С други думи, Роузи се носеше напред с наведена глава и размахваше юмруци. Усещаше присъствието на Норман, който я следваше по петите, но не забеляза как той започна да изостава, отначало на крачка-две, после на цели метри. Дори когато го изпревари, продължаваше да чува зад себе си ръмженето и пръхтенето му — звучеше й точно като Ериниъс в лабиринта. Долавяше и своето по-леко дишане, а плитката я удряше по гърба и подскачаше насам-натам. Но тези усещания отстъпваха пред дивия възторг, с който я изпълваше усещането как главата й се пълни с кръв и всеки миг може да се пръсне. Погледна към небето един-единствен път и забеляза луната, която препускаше редом с нея по осеяното със звезди небе зад клоните на изсъхналите дървета, подобни на жално протегнатите ръце на великани, погребани тук живи. По едно време Норман й изръмжа да спре и да не се прави на ударена и тя му се изсмя, а на себе си каза: „Той си мисли, че се правя на недостъпна.“

Следващият завой я изведе пред поваленото от гръм дърво, което препречваше пътя й. Нямаше време да го заобикаля, а ако се опиташе да спре, най-много да се наниже на някой от изсъхналите изпочупени клони. Дори и да се спаси от клоните, трябваше да мисли за Норман. Беше се отскубнала от него, но ако