днес.“

Пътеката, която следваше, го изведе на кръгла поляна, а ето я и нея. Най-сетне, ето я и нея. Неговата непокорна Роуз.

Коленичила с гръб към него, облечена в оная къса червена дреха (почти бе сигурен, че е червена), а изрусената й като на пачавра коса се спуска по гърба й, вързана на някаква опашка. Норман спря в края на пътеката и се вгледа в жената. Роуз беше, дума да не става, но някак си се беше променила. Задникът й например се беше смалил, но това съвсем не беше най-важното. Нагласата й се беше променила. А какво означава това? Че е дошло време за малка корекция в нагласата, разбира се.

— И защо ти е дотрябвало да си изрусяваш проклетата коса? — попита. — Заприличала си на най- долнопробна пачавра.

— Не, ти не разбираш — спокойно отвърна Роуз, без да се обръща. — Преди това беше боядисана. Винаги е била руса, Норман. Бях я променила, за да те заблудя.

Той направи две крачки към нея и отново спря — започваше да се вбесява, както винаги, когато жена му — или който да е — не се съгласява с него или му противоречи. А и какви неща наговори тази вечер… какви неща му наговори…

— Мамка му, боядисала си я! — възкликна той.

— Мамка му, не съм — отвърна тя, а после, с цялото си нахалство, се изсмя презрително. Но не се обърна.

Норман направи още две крачки и отново спря. Свитите му в юмруци ръце свободно висяха край тялото му. Огледа зорко просеката сред дърветата, припомняйки си, че на идване дочу говор. Търсеше Гърт или пък смотаното приятелче, което го дебне да го застреля с капсовата си пушка, или просто да го замери с камък. Не забеляза никого, което означаваше, че най-вероятно си е говорила сама — вкъщи непрекъснато го правеше. Освен ако някой не се е сгушил зад дървото в средата на поляната, разбира се. То като че ли беше единственото живо нещо в целия натюрморт — имаше дълги, тесни, зелени листа, които лъщяха като листата на авокадо. Клоните му бяха увиснали под тежестта па някакви причудливи плодове, които не би докоснал дори в сандвич с фъстъчено масло и конфитюр. Земята под дървото беше покрита с попадали плодове, а дъхът, който изпускаха, му напомняше за водата в потока. Плод с такава миризма или убива, или причинява такива непоносими болки, че на човек да му се прииска да умре.

От лявата страна на дървото забеляза нещо, което потвърди подозренията му, че сънува. Приличаше на облицован с мрамор вход към някоя от станциите на проклетото нюйоркско метро. Но това нямаше значение — нито пък дървото и пикливите му плодове. Най-важното нещо беше Роуз — Роуз и презрителният й смях. Сигурно дружките й, дето смъркат кокаин, са я научили да се хили така, но и това нямаше значение. Той обаче бе дошъл да я научи на нещо, което имаше значение — че подобно кикотене е добър начин да си навлечеш беля. Дори да не успее да я посвети в тази истина наяве, ще се възползва от възможността, която му се предоставя в този глупав сън — пък ако ще в същия този миг да лежи на пода на стаята й, прострелян на сто места, и да се намира в предсмъртен делириум.

— Ставай. — Направи още една крачка към нея и измъкна пистолета от колана на дънките си. — Трябва да поговорим.

— Да, напълно си прав — съгласи се тя, но нито се обърна, нито стана. Просто си седеше на земята, а лунната светлина хвърляше на гърба й дълги светли ивици, които се редуваха с тъмните сенки, като окраска на зебра.

— Обърни ми внимание, мътните те взели! — Пристъпи още крачка напред. Свободната му ръка бе свита в юмрук и ноктите му се впиваха в дланите му като нажежени до бяло стружки. Но тя не се обърна. Не се изправи на крака.

— Ериниъс от лабиринта! — тихо и напевно изрече жената. — Ecce taurus! Ето бикът! — Ала не се изправи и не се обърна към него.

— Аз не съм бик, патка такава! — викна той и дръпна маската с пръсти. Тя не помръдваше. Сякаш не просто се бе залепила или сраснала с лицето му — сякаш самата тя бе лицето му.

„Но как е възможно? — изумено се питаше. — Как изобщо е възможно? Та това е най-обикновена евтина играчка от лунапарка!“

Не можеше да намери отговор, но маската не помръдваше от лицето му, независимо как я дърпаше — не можеше да се освободи от ужасяващата убеденост, че ако забие нокти в нея, ще го заболи. Ще потече кръв. А освен това наистина имаше само една дупка, която някак си се бе преместила точно в средата на лицето му. Вече не виждаше добре през нея — ярката лунна светлина сякаш бе помътняла.

— Махни я от мен! — изрева Норман. — Махни я от мен, негоднице! Можеш да я махнеш, нали? И стига си ме разигравала! Не СМЕЙ да ме разиграваш повече!

Запрепъва се към нея и я сграбчи за рамото. Презрамката на дрехата й помръдна, а онова, което се подаде отдолу, го ужаси и той възкликна сподавено. Кожата й бе черна и разложена като корите на плодовете, които гниеха около дънера па дървото, и то на онези, които вече съвсем се бяха размекнали.

— Бикът излезе от лабиринта — изрече Роуз и скочи на крака тъй гъвкаво и грациозно, че той застина от изненада — никога не бе подозирал подобни качества у нея. — И тъй, време е Ериниъс да умре. Така е писано — така и ще стане.

— Единствената, която ще умира тук… — започна той, но така и не довърши изречението си. Тя се обърна, а когато лунните лъчи осветиха лицето й, Норман се разпищя. Стреля два пъти в земята, без изобщо да усети, и изпусна пистолета. Притиснал глава с ръце, се разпищя и заотстъпва на разтрепераните си крака, на които вече едва се държеше. В отговор на крясъците му тя също нададе вой. Горната част на гърдите й бе абсолютно прогнила, а шията й бе покрита с черно-виолетови петна, като на човек, починал от удушаване. Тук-там зееха рани, от които бе избила гъста жълта гной и се стичаше по кожата й. Това бяха симптомите на някакво твърде напреднало и очевидно смъртоносно заболяване, но не те бяха причината за непрестанните му писъци, които сякаш се къртеха от гърлото му и се сипеха от устата му; те разбиха крехката черупка, която обвиваше лудостта му и отвориха път на далеч по-ужасяващата действителност, подобна на безмилостните лъчи на чуждопланетно слънце. Лицето й предизвика всичко това.

Това бе лицето на прилеп с блестящите налудничави очи на побесняла лисица; това бе лицето на неземно красива богиня, сякаш взето от илюстрация, скрита в стара прашна книга, като рядко цвете в пущинак; това бе лицето на неговата Роуз, която не изглеждаше простовата единствено благодарение на свенливата надежда в погледа си и леката, тъжна извивка на устните си дори когато не се усмихваше. Тези образи плуваха по лицето насреща му като лилии в коварно езеро, а когато се разлетяха като сапунени мехури, Норман видя какво се крие отдолу. Това бе паяк със замъглен от лудост интелигентен поглед и ненаситна паст. Тя криеше ужасяваща чернота, в която се точеха сребърни нишки — в тях бяха оплетени стотици бръмбари и буболечки, кои мъртви, кои полуживи. За очи чудовището имаше огромни кървящи яйца с пурпурночервен цвят, които пулсираха в орбитите си като оживяла тиня.

— Ела насам, Норман — пошепна паякът под лунните лъчи, но преди да обезумее напълно, Норман забеляза, че пълната с бръмбари и коприна уста се мъчеше да наподоби усмивка.

През ръкавните извивки на тогата започнаха да се подават още ръце, изпод подгъва също, само че това не бяха ръце, съвсем не бяха ръце, и Норман започна да пищи, да пищи, да пищи; пищеше и молеше забвение, за да не вижда, да не чува, но забвението не идваше.

— Ела по-близо — увещаваше го то и протягаше не-ръце, а пастта му зееше. — Искам да си поговорим. — Всяка черна не-ръка, обсипана с гнусна четина, завършваше с нокти. Те се впиваха в китките му, в краката му, в подутия израстък, който продължаваше да пулсира в панталоните му. Едно от пипалата чувствено се шмугна в устата му — острата четина го дращеше по зъбите и от вътрешната страна на бузите. То се впи в езика му, изтръгна го и победоносно го размаха пред единственото втренчено, святкащо око. — Искам да си поговорим, и искам… хубавичко… да си… ПОГОВОРИМ!

Норман направи последен отчаян опит да се отскубне, но вместо това потъна в жадната прегръдка на Роуз Мадър.

Където най-сетне разбра какво е теб да те хапят.