спре дори за миг, той ще се нахвърли върху нея като хрътка на заек.

Всички тези мисли преминаха през главата й за части от секундата. После изкрещя — може би изпищя от страх, или пък нададе боен зов, а може би викът бе смесица между двете — отскочи с протегнати напред ръце като Супергърл, прелетя над дървото и се приземи на лявото си рамо. Направи кълбо, изправи се замаяна и видя Норман, който я зяпаше над поваления ствол. Беше се вкопчил в два обгорели чепати клона и едва дишаше. Ветрецът повя и Роузи долови някаква друга миризма, освен на пот и на „Инглиш Ледър“.

— Пак си пропушил, нали? — попита го.

В очите, които се взираха в нея изпод украсените с цветя рога, блестеше истинско безумие. Долната част на маската потръпваше конвулсивно, сякаш човекът, скрит зад нея, се опитваше да се усмихне.

— Роуз — рече бикът, — престани.

— Не съм Роуз — тросна се тя и се усмихна иронично, сякаш разговаряше с най-глупавото създание в целия свят — el toro dumbo. — Аз съм Роузи. Роузи Истинска. Но ти вече съвсем не си истински, Норман… нали? Дори сам не си вярваш. Обаче това няма значение, защото аз вече съм разделена от теб.

Тя се обърна и побягна.

„Ти вече съвсем не си истински“ — повтаряше си той, докато заобикаляше поваления дънер — имаше достатъчно място човек спокойно да го заобиколи. Тя бе хукнала презглава и вече се бе изгубила сред изсъхналите дървета отсреща, но Норман се бе отказал от дивото препускане и като излезе отново на пътеката, продължи напред, като подтичваше леко. Няма нужда да се престарава. Вътрешният глас, който никога не го лъжеше, му нашепна, че пътеката свършва недалеч от тук. Това трябваше да го зарадва, той обаче размишляваше над последните й думи, преди да си врътне кокетната опашчица и да се изгуби.

„Аз съм Роузи Истинска, по ти вече съвсем не си истински, Норман. Дори сам не си вярваш… вече съм разделена от теб.“

„Е — рече си той, — това последното е на път да стане. Наистина ще има раздяла, Роуз, но аз ще диктувам условията.“

Потича още малко по пътеката, после спря, отри чело и никак не се изненада, че по ръката му остана пот — всъщност дори не се досети, че все още е с маската.

— Я най-добре се върни, Роуз! Давам ти последна възможност.

— Ти ела — отвърна тя и гласът й прозвуча по-различно, макар че той не можа веднага да долови разликата. — Ела при мен, Норман, вече стигна почти докрай.

Ами да, тъй ще да е. Заради нея прекоси половината държава, после дори премина в друг свят, или в сън, или в някаква друга подобна проклетия, но вече не й остава накъде да бяга.

— Няма къде да ходиш, сладкишче — рече Норман и свивайки юмруци, се запъти по посока на гласа й.

Роузи излезе на поляната и забеляза себе си, коленичила край единственото живо дърво, с гръб към пътеката и наведена глава, сякаш погълната в молитва или размисъл.

„Не съм аз — нервно се поправи тя. — Това не съм аз.“

Но спокойно би могла да бъде тя. Ако гледаше в гръб жената, коленичила под нара, човек спокойно можеше да ги вземе за близначки. Онази жена имаше същия ръст, същата структура на тялото, същите дълги крака и широк ханш. Пурпурновиолетовият й хитон бе досущ като нейния — тъмнокожата жена го бе нарекла зат — а косата й беше сплетена и се спускаше на гърба също като на Роузи. Единствената разлика бе, че жената нямаше гривна, защото я бе дала на Роузи. Норман обаче едва ли щеше да забележи тази разлика. Никога не бе виждал жена си с подобни украшения, а особено в състоянието, което се намираше сега, надали щеше да обърне внимание на тази подробност. В следващия миг тя видя нещо, което би могло да му направи впечатление — тъмните петна на тила и по раменете на Роуз Мадър. Те се стелеха по кожата й като гладни сенки.

Спря, втренчи се в жената, която бе коленичила пред дървото на лунната светлина, и колебливо изрече:

— Дойдох.

— Да, Роузи — отвърна другата с напевния си алчен глас. — Ти дойде, но още не си стигнала до самия край. Искам те ей там. — Посочи широкото каменно стълбище към подземието, над което пишеше „ЛАБИРИНТ“. — Не слизай много надолу — десетина стъпала ще са достатъчни, ако легнеш по корем. Просто се скрий, за да не гледаш. Не би искала да гледаш… освен ако не сметнеш, че държиш да видиш какво ще стане.

Тя избухна в смях, който изразяваше удоволствие — според Роузи именно това правеше смеха й толкова зловещ.

— Във всеки случай, добре би било да чуеш онова, което ще стане. Да, мисля, че би било много подходящо — заключи Роуз Мадър.

— Той може да разбере, че не съм аз, дори на лунната светлина.

Роуз Мадър отново се разсмя. Роузи я побиваха тръпки от този звук.

— И защо, малка Роузи?

— Ами… ъ-ъ… заради петънцата. Аз ги виждам и в тъмното.

— Да, ти ги виждаш — през смях отвърна другата. — Ти ги виждаш, но той няма да ги види. Забрави ли, че Ериниъс е сляп?

Мислеше да й каже: „Грешите, госпожо, става дума за съпруга ми, а не за бика от лабиринта.“ После се сети за маската на Норман и замълча.

— Бързай — нареди Роуз Мадър. — Чувам го, идва. Тичай надолу по стълбите, малка Роузи… и не минавай прекалено близо покрай мен. — Замълча, после добави с ужасяващия си замислен тон: — Не е безопасно.

Норман тичаше по пътеката, наострил уши. Изведнъж му се стори, че Роузи говори с някого, но сигурно се заблуждаваше. Както и да е, няма значение. Дори да има някой с нея, няма да се церемони. Ако извади късмет, може да е Дърта Гърта — навярно тоя дизелов локомотив също е открил входа към цялата тая измислица и на него ще му бъде предоставено огромното удоволствие да забие дулото на пистолета 45-ти калибър в тлъстата й лява цица.

Мисълта за Дърта Гърта го накара да ускори крачка. Вече почти бе стигнал и в миг му се стори, че усеща присъствието й, оповестено от смесващите се аромати на сапун „Дъв“ и шампоан „Силк“. Най-сетне влезе в последния завой и си помисли: „Идвам, Роуз. Няма накъде да бягаш, няма как да се скриеш. Дойдох да те отведа у дома, скъпа моя.“

От стъпалата, които водеха към лабиринта, лъхаше хлад, а в тунела се носеше и някаква миризма, която миналия път й бе убягнала — на влага и гнилоч. В нея се примесваше воня на изпражнения, леш и диви животни. Тревожната мисъл

(биковете могат ли да изкачваш стъпала? )

отново я обзе, но този път никак не я беше страх. Ериниъс вече не е в лабиринта, освен ако светът — светът на картината — не беше на свой ред лабиринт.

„Да, разбира се — спокойно изрече непознатият глас, който не приличаше много-много на гласа на Практична-Разумна. — И този свят, и всички останали светове са лабиринти. А всеки един лабиринт е пълен с бикове. Тези митове съдържат много истини, Роузи. В това се крие и силата им. Затова са оцелели и до