на дънките си. — И гледай да мълчиш пред него за туй нещо. — Кимна към Бил, после отново обърна строгото си черно лице към Роузи. За миг очите й сякаш се разтвориха в тъмнината и заприличаха на очите на гръцка статуя. — Знаеш защо, нали?

— Да — отвърна й. — Това са женски работи.

Доркас кимна.

— Тъй.

— Женски работи — повтори Роузи и си спомни заръката на Роуз Мадър: „Не забравяй дървото.“

Затвори очи.

Тримата се бяха настанили на хълма — Бил и Роузи се бяха прегърнали през кръста, а Доркас бе застанала малко по-настрана, близо до понито, което сънено пощипваше тревите — и седяха така кой знае колко време. От време на време попито вдигаше поглед към тъмнокожата жена, сякаш се дивеше защо не спят всички тези хора по това нечовешко време, но Доркас изобщо не му обръщаше внимание, седеше неподвижно, обвила свитите си колене с ръце, и се взираше с копнеж в напредналата луна. На Роузи й се струваше, че другата жена прави равносметка на живота си и изведнъж открива, че грешките далеч надхвърлят правилните стъпки… На няколко пъти Бил отвори уста да заговори и тя го поглеждаше окуражително, но той все се отказваше и не отронваше нито дума.

Луната тъкмо се настани всред дърветата отляво на руините на храма, когато понито вдигна глава и изцвили тихо, но радостно. Роузи погледна към подножието на хълма и видя задаващата се Роуз Мадър. Силните й, красиво оформени крака от време на време се виждаха изпод хитона на бледата светлина на угасващата луна. Сплетената й коса се мяташе насам-натам като махалото на старинен часовник.

Доркас доволно изръмжа и скочи на крака. Самата Роузи бе обзета от странна смесица от тревога и очакване. Стисна Бил за ръката, загледа го настойчиво и му нареди:

— Не я поглеждай.

— Не — намеси се другата жена, — и не задавай въпроси, Били, дори ако тя те подкани.

Той отмести озадачения си поглед към Роузи, сетне отново се обърна към Доркас.

— И защо? Коя е тя? Кралицата на Май34?

— Тя е кралица на каквото си поиска — отвърна Доркас, — помни това. Не я поглеждай и не прави нищо, с което да я подразниш. Не мога да ти кажа повече — няма време. Сложи ръце в скута си, човече, и гледай в тях. Не вдигай поглед нито за миг.

— Но…

— Ако я погледнеш, ще обезумееш — простичко му обясни Роузи. После погледна другата жена, която кимна.

— Това е сън, нали? — попита Бил. — Искам да кажа… нали не съм умрял? Защото ако това е отвъдният живот, мисля, че предпочитам да го пропусна. — Той погледна към приближаващата се жена и потрепера. — Прекалено е шумно. Много се пищи тук.

— Сън е — съгласи се Роузи. Роуз Мадър вече беше съвсем близо — стройната й фигура плуваше сред сенките и светлите ивици. Те играеха по страшното й лице и сякаш го прикриваха зад маска с котешка или лисича муцуна. — Това е сън, в който трябва да постъпваш точно както ти казваме.

— А-ха, вместо „Саймън каза“, „Роузи и Доркас каза“.

— Тъй. Доркас каза да поставиш ръце в скута си и да не откъсваш поглед от тях, докато някоя от нас двете не ти каже, че вече можеш да вдигнеш глава.

— Може ли? — попита той и свенливо я погледна изпод вежди, но на Роузи й се стори, че този поглед всъщност изразяваше крайно изумление.

— Да — отчаяно отвърна тя. — Да, можеш, за Бога, просто не я поглеждай!

Той преплете пръсти и послушно сведе глава.

Младата жена вече чуваше приближаващите стъпки и копринения шепот на тревата, която гали гола кожа. И тя наведе глава. След миг два боси, посребрени от лунната светлина крака спряха пред нея. Настъпи гробовно мълчание, нарушавано само от писъците на някаква безсънна птица в далечината. Роузи извърна очи надясно — Бил седеше до нея съвършено неподвижно, прилежно приковал поглед в преплетените си ръце, като последовател на дзен-будизма, който се е отдал на утринна молитва с учителя си.

Най-сетне, без да вдига поглед, тя свенливо издума:

— Доркас ми даде онова, за което ми каза. В джоба ми е.

— Добре — отвърна сладкият, пресипнал глас. — Това е хубаво, Роузи Истинска. — Осеяната с петна ръка се мерна пред погледа й и нещо падна в скута й. На дрезгавата светлина проблесна нещо златно. — За теб. Сувенир, ако щеш. Прави с него каквото пожелаеш.

Вдигна подаръка от скута си и го заразглежда учудено. Камъкът в средата — кръгъл обсидиан — бе ограден с надпис, състоящ се от три думи, които образуваха триъгълник — Дълг, Лоялност, Общност. В средата на черния кристал имаше ярка алена точка. Така приличаше на втренчено зло око.

Мълчанието се проточи, но като че бе изпълнено с очакване. „Дали очаква да й благодаря?“ — питаше се Роузи. Не можеше да го направи… но можеше да изкаже истинските си чувства.

— Радвам се, че е мъртъв — тихо и спокойно изрече. — Сега ми е леко.

— Разбира се, че се радваш и разбира се, че ти е леко. А сега отведи този звяр в своя свят. Струва ми се хубав звяр. — В гласа на другата — Роузи не искаше да си позволи дори да допусне, че е похот — имаше нещо. — Хубави джолани. Хубави хълбоци. — Пауза. — Хубави рибици. — Последва друга пауза, след което обсипаната с петна ръка загали влажната от пот и разрошена коса на Бил. Той пое дълбоко дъх, но не вдигна глава. — Хубав звяр. Закриляй го и той ще те закриля.

Тогава Роузи вдигна глава. Ужасяваше се от онова, което щеше да види, но въпреки това не можа да се удържи.

— Повече не го наричай звяр — с треперещ от ярост глас изрече. — И си махни болната си ръка от него.

С крайчеца на окото си забеляза, че Доркас застина от уплаха. Почти цялото й внимание беше съсредоточено върху Роуз Мадър. Какво бе очаквала от това лице? Докато го гледаше под бледнеещата лунна светлина, не можеше да си спомни точно. Може би Медуза. Горгона. Но жената пред нея не бе Горгона. Някога (при това доскоро, заключи Роузи) лицето й е било изключително красиво и дори спокойно е можело да съперничи по хубост на троянската Елена. Сега бе изпито и започваше да губи фините си очертания. Лявата й страна бе покрита със същото тъмно петно, с каквито бяха обсипани ръцете й — подобно на точиците по крила на ношна пеперуда то бе започнало да се разпростира и върху челото й. Пламналото око, което святкаше изпод този череп балдахин, излъчваше едновременно гняв и тъга, Не това лице бе видял Норман, дотолкова поне й беше ясно, но отдолу се подаваше друго лице — сякаш Роуз Мадър бе поставила тази маска специално за Роузи, нещо като грим — при вида на което я побиха ледени тръпки. Под красотата се криеше лудост… но не само лудост.

Роузи си рече: „Това е нещо като бяс — той я разяжда отвътре и цялата й красота, всичките й вълшебства и предишният й блясък вече й се изплъзват и скоро съвсем ще се стопят, а ако аз извърна поглед, ще се нахвърли върху мен и ще ме сполети съдбата на Норман. После може и да съжалява за стореното, но аз няма да спечеля особено от това, нали?“

Роуз Мадър посегна към тях, но сега погали Роузи — първо челото, после косата й, която в края на този предълъг ден съвсем се бе измъкнала от плитката.

— Ти си смела, Роузи. Бори се достойно за своя — за своя приятел. Безстрашна си и имаш добро сърце. Но нека ти дам един съвет, преди да те отпратя обратно.

Тя се усмихна — може би искаше да бъде ласкава, но сърцето на младата жена замря, а после лудо затуптя. Зад устните на Роуз Мадър се откри отвърстие, което съвсем не приличаше на уста и изличи всякаква прилика с човешко същество. Устата и представляваше гладната паст на паяк, създадена да поглъща насекоми, при това дори живи, но потънали във вцепенение.

— Разбира се — отвърна Роузи с изтръпнали устни. Осакатената ръка я галеше нежно по слепоочието. Паяковата уста широко се ухили. Очите блестяха.