онова, което тя искаше да му каже — не, беше разочарован и сега щеше да й се умилква в краката и да джафка като териер.

„Мъже!“ — с досада си рече тя.

— Да. — Говореше бавно, като възпитателка, която се опитва да утеши истерично хлапе, което току-що се е изтърсило от катерушките на площадката. — Да, добре съм. Бил — господин Стайнър — също. И двамата сме добре.

— Съпругът ви ли беше? — Стори й се адски вбесен и почти изпаднал в паника. Като бик насред полето, който рие с копито и се оглежда за червения плащ, който го е раздразнил. — Даниълс ли беше?

— Да, но сега го няма. — Тя се поколеба, сетне добави: — Не зная къде е.

„Но подозирам, че там, където се намира, е доста горещо, а климатичната инсталация не работи.“

— Ще го намерим — рече Хейл. — Обещавам ви, госпожо Макклендън — ще го намерим.

— Желая ви успех, инспекторе — тихо изрече и извърна поглед към вратата на дрешника. Попипа лявата си ръка над лакътя, където продължаваше да усеща топлината от гривната. — Трябва да затварям. Норман простреля един съсед от горния етаж и сега трябва да ида при него. Ще дойдете ли насам?

— Дявол го взел, колко сте права.

— Ами тогава ще се видим. Дочуване. — Тя затвори, без да изчака да й отговори.

Бил влезе в стаята и в същия миг лампите в коридора светнаха. Той се огледа изненадано.

— Явно шалтер… което значи, че е ходил в мазето. Но ако е щял да изключи само един, защо не е…

Не можа да довърши и отново се разкашля силно. Приведе се с притиснати към насиненото си подуто гърло ръце, а лицето му се сгърчи.

— Ето — забърза Роузи към него. — Пийни малко. Тъкмо го извадих от хладилника и е студено.

Той отпи няколко глътки от пепсито, после учудено огледа бутилката:

— Има доста странен вкус.

— Така ти се струва, защото гърло ти е възпалено. Хайде, до дъно. Измъчвам се като те слушам да кашляш.

Той изпи и остатъка, остави бутилката на масичката, после отново се обърна към нея — празният му поглед доста я изплаши.

— Бил? Бил? Какво има? Какво става?

Недоумяващото изражение се задържа още миг, после младият мъж тръсна глава и се засмя.

— Няма да повярваш. Денят беше толкова напрегнат, но все пак…

— Какво? Какво няма да повярвам?

— За момент не можех да си спомня коя си. Не можех да си спомня името ти, Роузи. Но най-странното бе, че за няколко секунди забравих и собственото си име.

Тя се засмя и пристъпи към него. В коридора екнаха стъпки сигурно „Бърза помощ“ беше пристигнала и се качваха по стълбите, но тя не даваше пет пари. Прегърна Бил и го притисна с всичка сила.

— Казвам се Роузи. Аз съм Роузи. Наистина съм Роузи.

— Да. — Той целуна слепоочието й. — Роузи, Роузи, Роузи, Роузи, Роузи.

Затвори очи и притисна лице към рамото му, а зад затворените й клепачи изплуваха неестествената уста на паяка и черните очи на лисицата, които бяха толкова неподвижни, че не издаваха нито разум, нито безумие. Знаеше, че ще вижда тези неща още дълго време. В главата й като желязна камбана оттекваха думите: Аз възмездявам.

Хейл запали цигара, без да си прави труд да иска разрешение, кръстоса крака и се втренчи в Роузи Макклендън и Бил Стайнър — класически случай на чезнещи от любов; всеки път, като се погледнеха, той имаше чувството, че в очите им едва ли не светва надпис: „ЕЛА“. Това бе достатъчно да породи съмнението дали пък сами не са се отървали от досадния Норман… но това бяха глупости. Не бяха от този тип. Точно тези двамата в никакъв случай не бяха.

Хейл придърпа един стол и го яхна наопаки, сложи ръка на облегалката и подпря брада на ръката си. Роузи и Бил се бяха сместили някак си на канапенцето, което претендираше да е диван. Бе изминал малко повече от час, откакто жената се обади за пръв път на 911. Раненият съсед от горния етаж — Джон Бриско — бе откаран в болница с „повърхностна рана с претенции“, както се изказа един от екипа на „Бърза помощ“.

Най-сетне всичко се бе поуспокоило. На Хейл това му допадаше. Само едно нещо би го зарадвало повече от тишината — да узнае къде, по дяволите, бе офейкал Норман Даниълс.

— Има нещо фалшиво в цялата работа — рече той — и скапва целия оркестър.

Двамата влюбени се спогледаха. Неразбирането в очите на Бил Стайнър бе най-искрено, но в очите на Роузи имаше нещо загадъчно. Имаше нещо, сигурен беше. Тя криеше нещо.

Бавно прелисти бележника, сякаш не бързаше за никъде — искаше да ги постресне малко. Но те изобщо не реагираха. Изненадваше се, че тя може да бъде толкова спокойна — ако, разбира се, крие нещо — но или бе забравил важна подробност за нея, или отначало не я бе разбрал. Никога не е била подлагана на полицейски разпит, но беше слушала хиляди разкази и дискусии, докато мълчаливо е сервирала на Норман и приятелите му напитки и е чистила пепелниците им. Не можеше да я изненада с нищо.

— Добре — заключи детективът, когато се увери, че и от двамата не може да очаква нова информация. — Ето докъде стигнахме в разсъжденията си. Норман идва. Съумява по някакъв начин да убие полицаите Алвин Демърс и Лий Бабкок. Демърс заминава в багажника, Бабкок — на предната седалка до шофьора. Норман изключва осветлението във фоайето, после слиза в мазето и изключва няколко шалтера, съвсем наслуки, макар че на самите кутии има доста прегледни схеми. Защо? Не знаем. Той е откачен. После се връща в патрулната кола и се прави на полицейски служител Демърс. Когато се появявате вие с господин Стайнър, ви напада в гръб — едва не удушава господин Стайнър, преследва ви нагоре по стълбите, стреля срещу господин Бриско, който се опитва да се намеси в цялата дандания, а после ви разбива вратата. Така ли е?

— Да, струва ми се — отвърна Роузи. — Доста е объркано, но събитията протекоха горе-долу така.

— Тук стигаме до частта, която вече не разбирам. Вие сте в дрешника…

— Да…

— … и Норман влита в стаята като Фреди Джейсън или както се казваше оня там във филмите на ужасите…

— Ами, не точно като…

— … и се мята наоколо като слон в стъкларски магазин, завърта се в банята, колкото да простреля завесата на няколко места… а после отново хуква навън. Това ли ми казвате, че е направил?

— Това се случи — отвърна Роузи. — Естествено, ние не видяхме как се е мятал наоколо, защото бяхме в дрешника, но го чухме.

— Значи това умопомрачено, жалко подобие на полицай преминава през какво ли не, за да се докопа до вас, напикават го, разбиват му носа, претрепва двама полицаи, а после… какво? Претрепва и завесата в банята и си обира крушите? Това ли се опитвате да ми кажете?

— Да. — Явно нямаше смисъл да казва каквото и да било повече. Той не я подозираше в незаконни действия — най-малкото тогава щеше да я скастря много по-спокойно — но ако каже още нещо, това джафкане може да продължи и цяла нощ, а вече започваше да я боли глава от него. Хейл се обърна към Бил:

— И вие ли си спомняте същото?

Той поклати глава.

— Не го помня. Последното нещо, за което съм сигурен, е, че спрях мотоциклета си пред патрулната кола. Имаше страхотна мъгла.

Полицаят отегчено вдигна ръце. Роуз хвана ръката на любимия си, сложи я в скута си и му се усмихна ласкаво.

— Всичко е наред — рече му. — След време ще си спомниш.