Бил й обеща да остане. Спази думата си — заспа в мига, в който положи глава на възглавницата. Роузи не се изненада. Лежеше до него в тясното легло, гледаше мъглата, която се стелеше навън и чакаше клепачите й да натежат. Не й се спеше — стана, отиде в дрешника, включи лампата и седна по турски пред картината.

Целият пейзаж бе облян в безмълвна лунна светлина. Храмът приличаше на гробница от светъл камък. Над него продължаваха да се вият лешояди. „Дали утре, на изгрев слънце, ще пируват с тялото на Норман?“ — питаше се. Не й се вярваше. Там, където го бе скрила Роуз Мадър, нямаше птици.

Погледа картината още миг-два, после попипа замръзналите мазки на четката. Допирът я успокои. Изгаси светлината и се върна в леглото. Заспа почти веднага.

В първия ден от своя живот без Норман Роузи се събуди рано — но събуди и Бил. С писъците си.

— Аз възмездявам! Аз възмездявам! Божичко, очите й! Черните й очи!

— Роузи! — Той я разтърси за рамото. — Роузи!

Тя отвори очи и отначало го гледаше неразбиращо; лицето й беше плувнало в пот, а влажната й нощница беше прилепнала към извивките на тялото й.

— Бил?

Той кимна.

— Аз съм. Няма страшно. Всичко е наред.

Тя потръпна и се притисна към него. Утешението бързо премина в нещо друго. Стиснала под тила лявата си ръка с дясната, лежеше под него, докато той я обладаваше (от Норман никога не бе получавала толкова нежност и не се бе чувствала толкова уверено), а погледът й се насочи към дънките й, които бяха захвърлени край леглото. Керамичното шишенце още беше в джоба й; сигурно бяха останали най-малко три капки от неустоимо примамливата вода — а може би дори повече.

„Ще пия — рече си Роузи миг преди да загуби способността си да мисли свързано. — Ще пия, рзбира се. Ще забравя, а така ще бъде най-добре — кому са потребни подобни сънища?“

Но дълбоко в себе си — много по-надълбоко от седалището на старата си приятелка Практична- Разумна — знаеше отговора — тя, ето кой имаше нужда от подобни сънища. Тя имаше нужда от тях. Щеше да запази шишенцето и съдържанието му, но не за себе си. Защото онази, която забрави миналото си, е обречена да го повтори.

Обърна очи към Бил. Той я гледаше, а широко разтворените му очи имаха унесено блажено изражение. Изведнъж Роузи откри, че неговото блаженство всъщност е и нейно блаженство, и се остави в ръцете му да я отведе където иска — пътешестваха дълго, двама смели моряци в малкото корабче, което представляваше нейното легло.

Към десет часа младият мъж най-сетне се реши да излезе да купи гевреци и неделния вестник. Роузи се изкъпа, облече се, седна на леглото и провеси босите си крака на пода. В леглото усещаше миризмата на всеки от тях поотделно и миризмата на двамата. Струваше й се, че никога не е вдъхвала по-божествен аромат.

Но кое бе най-хубаво от всичко? Отговорът бе лесен. На чаршафа нямаше и капчица кръв. Нито пък където и да било на друго място.

Дънките й бяха емигрирали под леглото. Тя ги придърпа с крак и извади шишенцето от малкото джобче. Занесе панталоните в банята — зад вратата държеше пластмасов кош за дрехи. Шишенцето заминава в аптечката, поне засега — щеше идеално да се скрие зад шишето мотрин. Преди да хвърли дънките при другите мръсни дрехи, старателно пребърка джобовете им — правеше го съвсем несъзнателно, докато изведнъж напипа нещо на дъното на доста по-често използвания ляв преден джоб. Извади го, подържа го в ръка и в главата й изведнъж прозвучаха думите на Роуз Мадър, от които изтръпна: „Сувенир… прави с него каквото пожелаеш.“

Пръстенът на Норман от Полицейската академия.

Сложи го на палеца си, повъртя го насам-натам под светлината, която идеше през матираното стъкло и хвърляше ярки отблясъци по гравираните думи: Дълг, Лоялност, Общност. Отново настръхна, едва ли не очаквайки зловещият талисман да повика Норман.

След половин минута, старателно прикрила шишенцето на Доркас в аптечката, тя се втурна към разхвърляното легло, без изобщо да усеща никакви миризми. Цялото й внимание беше насочено към нощното шкафче. То имаше чекмедже. Засега ще прибере пръстена в него. По-нататък щеше да мисли какво ще прави с него, но сега искаше да го скрие. Със сигурност ще си навлече беля, ако го остави на видно място. Най-вероятно Хейл щеше да се отбие с няколко нови и безброй стари въпроси и никак нямаше да е добре да види полицейския пръстен на Норман. Ама никак.

Тя измъкна чекмеджето, посегна да пусне пръстена вътре… и ръката й замръзна.

Там вече имаше нещо. Синьо памучно парче, старателно сгънато в пакет. По плата бяха избили пурпурночервени петна — приличаха на капки полузасъхнала кръв.

— О, Боже мой! Семките!

Извади вързопчето, което едно време бе част от евтина памучна нощница, седна на леглото и го постави на скута си. Сякаш чуваше заръките на Доркас да не е посмяла да опита плодовете и дори да не докосва уста с тази ръка, с която е пипала семките. Нар — така го бе нарекла тя, но на Роузи не й се вярваше дървото да е нар.

Разгъна парцалчето и се вгледа в семките. Сърцето й препускаше като състезателен кон.

„Не ги пази — рече си тя. — Не ги пази.“

Остави пръстена на покойния си съпруг до лампата, изправи се и се запъти към банята с разгърнатото парче плат в ръка. Не помнеше кога излезе Бил, бе изгубила всякаква представа за времето, но като че ли беше доста отдавна.

„Божичко, дано в деликатесния да има дълга опашка.“

Остави пръстена на тоалетната дъска, коленичи на пода и взе първата семка. Бе й хрумнало, че е възможно в този свят семките вече да не са магически, но пръстите й веднага изтръпнаха и тя разбра, че хипотезата е погрешна. Дори не ги чувстваше като премръзнали — сякаш семенцата бяха поразили с някаква странна амнезия самата тъкан. Но въпреки това Роузи задържа семката за миг, взирайки се втренчено в нея.

— Една за лисицата — каза тя и хвърли семенцето в тоалетната чиния. Водата веднага придоби зловещ пурпурночервен цвят. Сякаш вътре бе изтекла кръвта от прерязана ръка. Само че миризмата, която се надигаше от тоалетната, нямаше нищо общо с миризмата на кръв — имаше тръпчивия, леко металически дъх на водата от потока зад Храма на Бика. Той беше толкова остър, че чак сълзи й избиха в очите.

Отдели втората семка от плата и я доближи до очите си.

— Едно за Доркас.

Тя последва първата в тоалетната чиния. Цветът потъмня още повече — вече наподобяваше не кръв, а кървави съсиреци — а от миризмата така й залютя на очите, че по лицето й потекоха сълзи. Очите й се зачервиха, сякаш часове наред бе рязала лук.

Взе и последната семка и се вгледа в нея.

— И една за мен. За Роузи.

Но когато се опита да запрати и нея в тоалетната, пръстите й не пожелаха да я пуснат. Опита отново, но резултатът беше същият. В главата й с убедителна разсъдливост прозвуча гласът на лудата: „Не забравяй дървото. Не забравяй дървото, малка Роузи. Не забравяй…“

— Дървото — промърмори Роузи. — Не забравяй дървото, да, ясно, но кое дърво? И какво трябва да направя? Какво, за Бога, трябва да направя?

„Не зная — отвърна Практична-Разумна, — но каквото и да правиш, най-добре побързай. Бил може да се