тук за пръв път. Опасяваше се, че ще й е трудно да намери пътеката, която води сред храсталаците, но веднага я откри. Докато се изкачваше нагоре и забиваше пръсти в едрия пясък, се питаше колко ли незапомнени сънища, откакто започнаха пристъпите на ярост, са били необходими, та да се окаже най-сетне тук. Разбира се, не можа да си отговори, но и без друго нямаше значение.

Горе пътеката извежда на заобиколена с шубраци просека, където има повалено дърво — най-сетне си спомни. Добре помни какво й се бе случило в света на картината, затова никак не се изненада, като откри, че това дърво и дървото, което препречваше пътеката към „наровото дърво“ на Доркас, са абсолютно еднакви.

Видя лисичата бърлога под прашните преплетени корени в левия край на дървото, но дупката бе празна и явно изоставена. Въпреки това тя се приближи до нея, коленичи — и без друго краката й трепереха. Отвори старата си чанта и изсипа остатъците от стария си живот на застланата с листа рохкава земя. Изпод смачканите бележки за пране и покупки отпреди години, под списъка с продукти за пазар, който започва със

СВИНСКИ ПЪРЖОЛИ!

написано с големи букви, подчертано и отбелязано с удивителна (Норман обожаваше свинските пържоли) падна синьото вързопче на пурпурночервени петънца.

Разтреперана и със сълзи на очи — отчасти защото останките от стария й, изпълнен с болка живот ужасно я натъжаваха и отчасти защото се страхуваха, че новият й живот е застрашен — започна да копае в основата на поваленото дърво. Когато дупката стана достатъчно дълбока, постави вързопчето на ръба и го разгърна. Семката бе още там, заградена със златния пръстен на първия й съпруг.

Постави я на дъното на дупката (магията съвсем не е престанала да действа — в мига, в който докосва семенцето, пръстите й изтръпват), а после отново натъкми пръстена около нея.

— Моля те — изрече, не знаейки дори дали и кому се моли. Във всеки случай молитвата й получи своеобразен отговор. Чу се кратък, пронизителен лай. В него не долови ни съжаление, ни съчувствие, ни нежност. Той издаваше нетърпение. „Я не се занасяй с мен“ — сякаш й казваше.

Роузи вдигна поглед и в отсрещния край на поляната видя лисицата, която стои неподвижно и втренчено я гледа. Опашката й е вирната нагоре. На фона на сивото небе пламти като факел.

— Моля те — тихо, тревожно повтори Роузи. — Моля те, нека не се превръщам в онова, от което се страхувам. Моля те… моля те, просто ми помогни да сдържам гнева си и да не забравям дървото.

Не дойде никакъв отговор, дори лисицата мълчише. Просто стоеше в другия край на поляната. Дишаше тежко, провесила език. На Роузи й се стори, че животното е ухилено до уши.

Отново погледна семката и пръстена, после ги засипа с уханна, рохкава пръст.

„Едно за мойта господарка — мислено занарежда. — Едно за нейно благородие и едно за малкото момиче от съседската махала. Едно за Роузи.“

Отстъпи заднешком към пътеката, която ще я изведе на езерото. Като стигна дотам, лисицата бързо притича до поваленото дърво, подуши прясно заровената дупка, в която са зарити семката и пръстенът, и легна отгоре. Продължи да диша тежко, широко ухилена (Роузи вече бе сигурна, че животното е ухилено), и да я съзерцава с черните си очи. „Малките вече ги няма — казват те, — а и мъжкарят, който ги заплоди, също го няма. Но аз, Роузи… аз чакам. И ако е нужно, възмездявам.“

Роузи потърси безумство и разум в тези очи… и откри и двете.

После лисицата положи хубавата си муцуна върху разкошната си опашка, затвори очи и като че заспа.

— Моля те — прошепна жената за последен път и си тръгна. Докато пътуваше по магистралата „Скайуей“ на връщане към, както се надяваше, своя живот, изхвърли в езерото и последния спомен от стария си живот — чантата.

Пристъпите на ярост престанаха.

Дъщеря й Памела вече е достатъчно голяма, за да има свои приятели; гърдите й са напъпили, и вече има месечен цикъл, спори с майка си за дрехите, които носи, кои вечери може да излиза и кои — не, какво може да прави, с кого може да се вижда и колко време да прекарва с него. Ураганът на юношеството още не се е развихрил напълно, но тя знае, че вече се задава. Обаче го очаква напълно невъзмутимо, защото пристъпите на ярост вече са стихнали.

Косата на Бил вече е прошарена и започва да оредява. Нейната все още е кестенява. Тя я носи дълга до раменете. Понякога я прибира нагоре, но никога не я сплита.

Вече са изминали години от първия им пикник в Шорланд, на щатско шосе № 27 — Бил явно бе забравил тази случка, когато продаде мотоциклета, а го продаде, защото както каза: „Рефлексите ми вече са много забавени, Роузи. А когато любимите ти удоволствия започват да се превръщат в риск, време е да се откажеш от тях.“ Тя не възрази, но й се стори, че заедно с мотоциклета той продаде и цял куп спомени, а на нея й е много мъчно за тях. Сякаш почти цялата му младост бе натъпкана в кожените торби, а той забрави да ги прегледа и да извади каквото е останало, преди приятният младеж от Ивъистьн да откара машината.

Вече не ходят на пикник, но веднъж годишно, винаги напролет, Роузи отива на Шорланд сама. Наблюдава как новото дръвче расте в сянката на стария повален дънер и как се превъща в жилава фиданка с гладко право стъбло и наперени клони. Наблюдава го как расте от година на година самичко в просеката, където вече не подскачат лисичета. С кротко скръстени в скута ръце, тя седи пред него, понякога дори по цял час. Не идва тук нито на поклонение, нито за молитва, а сякаш извършва някакъв ритуал — съвестта й се пречиства, изпитва усещането за изпълнен дълг, за подновяването на някакъв негласен завет. А ако посещенията на това място й помагат да не причинява болка никому — на Бил, на Пами, на Роуда, на Кърт (за Роби Лефъртс не се тревожи; в годината, когато дъщеря й навърши пет годинки, той почина мирно и тихо от инфаркт) — значи не си е загубила времето напразно.

Как чудно расте това дърво! Младите вейки вече са облечени в гъста корона от продълговати листа с тъмнозелен оттенък, а през последните две години всред тях бе забелязала ярки цветни петна — цветове, които по-нататък щяха да се превърнат в плод. Роузи е сигурна, че ако някой случайно намине към тази поляна и опита плодовете, неизбежно ще го сполети смърт, при това грозна и мъчителна. Тази мисъл я тревожи от време на време, но не прекалено често, поне докато се появят знаци за присъствието на хора. Досега не е виждала такива следи — ни една бирена кутия, нито празна цигарена кутия, нито пък обвивка от дъвка. Засега не е нужно друго, освен да идва тук, да седи пред фиданката със скръстени в скута гладки, бели ръце и да гледа дървото на своята ярост и огнените пурпурночервени цветове, които след години, щяха да се превърнат в отровно сладките плодове на смъртта.

Понякога, докато седи пред дървото, си пее:

— Аз съм наистина Роузи, и съм Роузи Истинска… слушай, искам да ти кажа, аз съм туй и още нещо…

Разбира се, че не е нищо повече, освен за хората, които имат значение в нейния живот, но тъй като те са единствените, на които тя държи, всичко е наред. Всички сметки са уредени, както бе казала жената със зата. Достигнала бе мирен пристан и понякога в пролетните утрини край езерото, докато седи с подвити крака в обрасналата с храсталак тиха просека, която изобщо не се променя през годините (много прилича на картина — от ония посредствени творения, които човек може да намери в стар антикварен магазин или пък в заложна къща), я изпълва такава огромна благодарност, та чак сърцето й ще се пръсне. Това чувство я кара да пее. Трябва да пее. Няма избор.

Случва се лисицата — тя вече е много стара и отдавна е загърбила майчинските си години, а в разкошната й опашка се прокрадват тънки сребристи кичури — да дойде в края на поляната и да остане, сякаш заслушана в песента на Роузи. Черните й очи не казват на жената нищо определено, но човек не може да сбърка съвършената разсъдливост на стария хитър мозък, който се крие зад тях.