посяга към лицето си, а по димящата му кожа започват да се надигат първите мехури.

През следващите дни тя не може да откъсне поглед от ръцете и лицето си… но най-вече от ръцете си, защото от там ще започне.

Откъде и какво ще започне? Не е сигурна, но е сигурна, че ще го познае

(дървото)

като го види.

Един ден случайно попадна в западния край на града, в някакъв клуб с бейзболни автомати, който се нарича „При Елмо“, и започна редовно да го посещава. Другите посетители са все мъже на средна възраст, които се опитват да поддържат фигурата си, или младежи, които са готови да похарчат пет-шест долара, за да се попреструват на Кен Грифи Младши, или да излеят Голямата си Мъка. От време на време се появяват и госпожици, които удрят някоя и друга топка, но те са повече за украшение и стоят зад телените мрежи на клетките или на малко по-скъпото удоволствие, наречено „Тунелът на Мейджър Лийг“36, и само гледат. Идват и няколко жени на около тридесет и пет, които упражняват граундъри и лайн-драйвове37. Няколко ли? Всъщност нито една, като се изключи онази дама с късата кестенява коса и строгото бледо лице. И тъй, значи момчетата се шегуват, кикотят се, побутват се с лакти и нахлупват шапките си с козирките назад, за да покажат колко са лоши, а тя не обръща никакво внимание на смеха им и на леките закачки за тялото й, което приятно се закръгли след раждането. Приятно? За мадама на нейните години (казват си те помежду си) направо е страхотно, парче и половина.

След време престават да се присмиват. Престават, защото дамата с тениската без ръкави и широките сиви панталони, неумела и тромава в началото (на няколко пъти попадаше под ударите на гумените топки, които изхвърля машината), вече започва да уцелва топките, при това удря страхотно.

— Добре го дава тая хубавица — отбелязва някакъв юнак един ден, когато Роузи, задъхана и зачервена, с мокра от пот коса, съумява да удари три последователни лайндрайва по цялата дължина на теления тунел. Всеки път, когато бухалката докосва топката, тя надава пронизителен нечовешки писък — като Моника Селеш, когато изпълнява сервис. Сякаш топката я е обидила с нещо.

— Направо скапа машината — добавя втори, когато следващата топка излита от огромната машина в средата на тунела със скорост сто и двадесет километра в час. Роузи надава вой, накланя глава и замахва. Топката полита с огромна скорост в обратната посока. Удря се в телената мрежа шейсет метра по-нататьк в тунела, продължава да се издига и преди да падне при другите, които дамата вече е ударила, зеленият й кожух цъфва.

— А-аа, тя не удря толко силно — с насмешка подхвърля трети. Той вади цигара, захапва я, после вади кутия кибрит и пали клечка. — Просто се…

Този път Роузи надава оглушителен писък — като писъка на гладна птица — и топката полита в тунела абсолютно успоредно със земята. Удря мрежата… и я пробива. След себе си оставя такава дупка, сякаш някой е прострелял мрежата от упор.

Цигарко замръзва, запалената клечка изгаря пръстите му.

— Какво викаш? — пита първият.

Месец по-късно, наскоро след като затвориха игрището до другия сезон, Роуда изведнъж прекъсна Роузи, която четеше новата книга на Глория Нейлър, и й предложи да приключат за този ден. Тя й каза, че още е рано. Режисьорката се съгласи, но я упрекна, че не чете изразително и е по-добре да си починат.

— Ами, ъ-ъ, аз исках да свърша днес — отвърна Роузи. — Останаха само двадесет страници. Искам да свърша тая проклета книга, Ро.

— Каквото и да направим сега, ще трябва да се презаписва — заяви Роуда. — Не знам до колко часа си висяла снощи заради Памеласита, но днес просто вече нищо не става.

Роузи се изправя, излиза от кабината и тръшва вратата с такава сила, че едва не я откача от дебелите безшумни панти. После застава на контролния пулт и най-ненадейно сграбчва Роуда Саймънс за яката на проклетата й скъпа блуза и забива лицето й в пулта. Патрицианският й нос се набучва на едно лостче като на зъбец на вилица за сервиране на месо. Навсякъде руква кръв и опръсква стъклената преграда, а капките се стичат па грозни пурпурночервени ивици.

— Роузи, не! — крещи Кърт Хамилтън. — Боже мили, какво правиш?

Роузи забива нокти в гърлото на Роуда, разкъсва го и подлага лице на горещия кървав фонтан, който избликва — иска й се цялата да се окъпе в него и да се кръсти в новия живот, срещу който тъй глупаво се съпротивлява. Няма нужда да отвръща на Кърт — тя прекрасно знае какво прави, тя възмездява, ето какво, възмездява, и Бог да е на помощ на онези, които са в графата „Длъжници“. Бог да е на…

— Роузи? — прозвуча гласът на Роуда по интеркома и прекъсна кошмарното, но при все това омагьосващо видение. — Добре ли си?

Сдържай яда си, Роузи.

Сдържай яда си и не забравяй дървото.

Сведе глава и забеляза, че моливът, който държи, е пречупен на две. Взира се в парчетата няколко секунди и дълбоко пое дъх, опитвайки се да се овладее. Когато най-сетне съумя да заговори с горе-долу равен глас, заяви:

— Да, всичко е наред. Но си права. Хлапето снощи ме държа до късно и съм изморена. Хайде да приключваме.

— Умно момиче — заключи режисьорката, но жената от другата страна на стъклената преграда — жената, която сваля слушалките със съвсе-е-ем леко треперещи ръце — си казва: „Не. Не умно. Гневно. Гневно момиче.“

„Аз възмездявам — нашепва й глас. — Рано или късно възмездявам, малка Роузи. Искаш или не, възмездявам.“

Подозираше, че няма да спи тази нощ, но малко след полунощ очите й се затвориха и тя започна да сънува. Сънува дърво, дървото, а когато се събуди, си каза: „Нищо чудно, че ми беше толкова трудно да проумея. Ниищо чудно. През цялото време съм си мислила за друго дърво.“

Лежеше до Бил, взираше се в тавана и размишляваше над съня. В него бе чула чайки, които пищят ли, пищят над езерото, и гласа на Бил: „Всичко ще бъде наред, стига да оцелеят — казваше той. — Стига да оцелеят и да не забравят дървото.“

Тя вече знаеше какво трябва да направи.

На следващия ден се обади на Роуда, за да я предупреди, че ще отсъства от работа. Пипнала грип. После пое по шосе № 27 към Шорланд, но този път сама. На съседната седалка лежи старата й чанта. В делничен ден и по това време па годината поляната е изцяло на нейно разположение. Събу обувките си, остави ги под масата за пикник и се отправи на север през плитчината, както някога, когато Бил я доведе