върне всяка минута. Дори всеки миг.“

Пусна водата и изчака, докато пурпурната вода изтече в канала. Върна се в стаята, седна на леглото и се втренчи в последната семка върху памучното парче. Отмести поглед към пръстена на Норман. После отново погледна семката.

„Защо не мога да изхвърля това проклето нещо? — питаше се тя. — Зарежи проклетото дърво, просто искам да знам защо не мога да изхвърля и последната семка и да приключа с цялата тази история.“

Никакъв отговор. През прозореца обаче долетя жизнерадостно пърпорене и пукот на приолижаващ се мотоциклет. Вече разпознаваше бръмченето на Биловия мотоциклет марка „Харли Дейвидсън“. Без да си задава повече въпроси, бързо уви пръстена в синьото памучно парцалче заедно със семката. После сгъна пакетчето още на две, прекоси стаята с бързи крачки и взе чантата си от скрина. Вече беше протрита на места, но тя много държеше на нея. Отвори я и натъпка синьото пакетче най-отдолу, на по-сигурно място дори от скривалището на шишенцето в аптечката. Като свърши и това, застана до прозореца и задиша дълбоко свежия въздух.

Когато Бил се появи с дебелия неделен вестник и скандално количество гевреци, натъпкани в хартиен плик, Роузи го посрещна с ослепителна усмивка.

— Къде се забави? — попита го, а наум си рече: „Каква си ми лисица, малка Роузи. Каква си ми л…“

Усмивката, с която отвърна на нейния поздрав, изведнъж угасна.

— Роузи? Всичко наред ли е? Тя отново грейна.

— Малко ме полазиха мравки, нищо ми няма. Само дето не бяха мравки.

„Но нека ти дам един съвет, преди да те отпратя обратно“ — бе казала Роуз Мадър, а късно същия следобед лейтенант Хейл им извести ужасяващата новина за Ана Стивънсън (чието тяло било открито едва на следващата сутрин поради нареждането й да не влизат в кабинета й), след което си тръгна и Роузи се вслуша в съвета. Беше неделя, но фризьорският салон в търговския център „Скайуей“ работеше. Когато фризьорката, при която попадна, разбра какво иска клиентката й, бурно запротестира.

— Толкова ви отива така!

— Да, сигурно, но ме дразни — отвърна Роузи.

И тъй, фризьорката си свърши работата, а и Бил не възрази, както очакваше.

— Косата ти е по-къса, но иначе изглеждаш точно както като дойде в магазина — каза й. — Мисля, че това ми харесва.

Тя го прегърна.

— Радвам се.

— Искаш ли да вечеряме в китайски ресторант?

— Само ако ми обещаеш, че пак ще останеш.

— Де да бяха всички обещания толкова лесни за изпълнение — ухили се той.

Заглавията на пресата в понеделник: ЧЕНГЕ-ПРЕСТЪПНИК СЕ ПОЯВЯВА В УИСКОНСИН.

Във вторник: ОТ ПОЛИЦИЯТА МЪЛЧАТ ЗА ЧЕНГЕТО-УБИЕЦ ДАНИЪЛС.

В сряда, — ДВЕХИЛЯДНО МЪЛЧАЛИВО ПОКЛОНЕНИЕ НА КРЕМАЦИЯТА НА АНА СТИВЪНСЪН.

В четвъртък: ОСВЕДОМЕНИ УМУВАТ НАД ВЪЗМОЖНОСТТА ДАНИЪЛС ДА СЕ Е САМОУБИЛ.

В петък Норман мина на втора страница.

Следващия петък вече нищо не се споменаваше за него.

Наскоро след Четвърти юли Роби Лефъртс възложи на Роузи четенето на един роман, който бе толкова далеч от творбите на Ричард Расин, колкото изобщо бе възможно — „Хиляда акра“ от Джейн Смайли. Разказваше се за фермерско семейство от Айова, но това съвсем не беше истинската история — в драматичното дружество в гимназията тя бе дизайнер на костюмите в продължение на три години и макар никога да не се бе появявала и за секунда пред прожекторите на сцената, от пръв поглед разпознаваше Шекспировия луд крал. Смайли бе преоблякла Лир в нови одежди, но лудият си остава луд.

Освен това го бе превърнала в същество, което ужасно напомняше на Норман. В деня, когато свършиха книгата („Най-добрата ти книга досега — бе казала Роуда, — и едно от най-хубавите изпълнения, които съм чувала.“), Роузи се върна в квартирата си и извади старата картина без рамка от дрешника, където бе стояла от нощта, когато Норман… хм, изчезна. От онази нощ не я бе поглеждала.

Онова, което видя, не я изненада много. Там отново беше ден. Хълмът си беше същият — обрасал и запустял; храмът в подножието също не се бе променил (почти не се бе променил — отначало на Роузи й се струваше, че разкривената постройка някак си се е изправила и е станала съразмерна), а жените също ги нямаше. Подозираше, че Доркас е отвела Роуз Мадър да види детенцето си за последен път… след което Роуз Мадър щеше да продължи пътя си сама — към онова място, където същества като нея отиват, когато удари смъртният им час.

Взе картината и излезе в коридора при шахтата към пещта за боклука. Държеше я внимателно с две ръце — както я държеше едно време — сякаш се страхуваше, че ако не внимава, ръката й ще пропадне в другия свят. В действителност изпитваше някакви подобни страхове.

Пред капака на шахтата отново спря и за последен път се взря в картината, която я бе призовала от прашните лавици на заложната къща, призова я безмълвно, повелително, сякаш самата Роуз Мадър я бе повикала. „И сигурно точно така е станало“ — рече си. Посегна към капака, после отново се разколеба — забеляза нови две подробности във високата трева малко по-надолу по хълма. Прокара пръст по платното и се смръщи, питайки се какво ли е това. След малко се досети. Детелиненорозовата точица бе нейният пуловер. Черната точка до нея бе якето, което Бил й бе дал за разходката по шосе № 27. Изобщо не съжаляваше за пуловера, но се ядосваше за якето. Не беше ново, но още доста време можеше да изкара. Освен това държеше да връща на хората вещите, които взимаше на заем.

Дори кредитната карта на Норман бе използвала само веднъж.

Погледна картината и въздъхна. Нямаше смисъл да я пази — скоро щеше да напуска стаичката, където я бе настанила Ана, и нямаше никакво намерение да мъкне излишни неща от миналото със себе си. Сигурно част от картината завинаги ще остане в главата й, но…

„Не забравяй дървото, Роузи“ — изрече нечий глас, който този път доста напомняше гласа на Ана — Ана, която й бе помогнала, когато се нуждаеше от помощ, когато нямаше към кого да се обърне; Ана, за която дори не можа да се разплаче… макар че изплака цели реки за милата Пам с хубавите сини очи, които винаги се оглеждаха за „някоя интересна личност“. Но сега мъката изведнъж я прониза, устните й се разтрепераха и я засмъдя носът.

— Ана, толкова съжалявам — рече.

„Няма значение. — Все същият сух, високомерен тон. — Не си ме създала ти, нито пък си създала Норман, тъй че не е необходимо ти да поемаш вината. Ти си Роузи Макклендън, а не Тифозната Мери35 и най-добре да си го напомняш от време на време, когато се задават мелодраматични урагани. Но трябва да помниш…“

— Не, не трябва — рече тя и рязко прегъна картината на две, сякаш ядно затвори книга. Старата дървена рамка, на която бе опънато платното, изпука и се строши. Самото платно не само се прокъса, а се нацепи на ленти, които увиснаха като парцали. Боята по тях й се стори избеляла и безсмислена. — Не, не трябва. Нищо няма да правя, като не искам, а аз не искам.

„Онези, които забравят миналото…“

— Майната му на миналото! — извика Роузи.

„Възмездявам“ — отвърна нечий глас. Той шепнеше, мамеше.

Предупреждаваше.

— Не те чувам — изрече Роуз. Дръпна капака и усети топлината и миризмата на сажди. — Не те чувам,