не слушам, всичко свърши.

Захвърли разкъсаната счупена картина през вратичката, сякаш прати някому писмо в преизподнята, после се изправи на пръсти да види как ще падне нейде долу в горящите пламъци.

През октомври Бил отново я заведе на пикник в Шорланд. Този път отидоха с колата му — есенният ден бе прекрасен, но бе прекалено мразовито за мотоциклет. Когато пристигнаха, поляната се ширна пред тях, заобиколена от дървета, пламнали в есенни цветове. Бил й зададе въпроса, който очакваше от известно време.

— Да — отвърна. — Веднага щом излезе съдебното решение.

Той я прегърна, целуна я. Тя обви ръце около шията му и затвори очи, а в главата й прозвуча гласът на Роуз Мадър: „Сметките са вече уредени… но това няма да има никакво значение, ако не забравяш дървото.“

Кое дърво?

Дървото на живота?

Дървото на смъртта?

Дървото на познанието?

Дървото на доброто и злото?

Роузи потръпна и прегърна бъдещия си съпруг още по-силно, а когато той погали гърдите й, започна да се диви защо сърцето й бие тъй силно.

Кое дърво?

Гражданската брачна церемония се състоя точно между Деня на благодарността и Коледа, десет дни след излизането на окончателното съдебно решение за развод с Норман Даниълс. В първата си нощ като госпожа Стайнър Роузи се събуди от виковете на съпруга си.

— Не мога да я гледам! — извика той насън. — На нея й е все едно кого убива! На нея й е все едно кого убива! О, моля ви, не можете ли да го накарате да престане да ПИЩИ? — Сетне, по-тихо: — Какво имаш в устата си? Какви са тези нишки?

Бяха отседнали за една вечер в хотел в Ню Йорк, където щяха да прекарат две седмици, но макар че синьото парцалче остана вкъщи, на дъното на чантата й бе керамичното шишенце. Взе го, водена от женска интуиция е название не по-лошо от всяко друго — някакъв инстинкт. Вече на два пъти след онези събития му бе давала от течността и на сутринта, докато Бил се бръснеше, тя капна остатъка в кафето му.

„Ще трябва да стигне — каза си, изхвърли шишенцето в тоалетната и пусна водата. — А ако не стигне — е, просто ще трябва да стигне.“

Сватбеното пътешествие бе прекрасно — много слънце, хубав секс и никакви кошмари.

През януари, когато вятърът довя от равнините снежни вихрушки, които засипаха техния град, тестът за бременност показа на Роузи Стайнър онова, което вече й бе известно — че очаква бебе. Но тя знае още нещо, което не се указваше в теста — бебето щеше да е момиче.

Каролайн най-сетне щеше дойде.

„Сметките са вече уредени“ — прозвучава в главата й нечий глас. Младата жена стои на прозореца и гледа снега. Той й напомня за онази мъглива нощ в Брайънт Парк, когато се прибраха и завариха Норман да ги чака.

„Да, да, да — каза си тя, вече почти отегчена от тази мисъл — тя не я оставя на мира като досадна мелодийка. — Сметките са уредени, стига да не забравям дървото, нали?“

„Не — отвръща лудата с ясен глас и Роузи рязко се извръща, а сърцето й тупти силно — за миг е сигурна, че Роуз Мадър се намира в същата тази стая. Но макар гласът да продължава да говори, стаята е празна. — Не… стига да сдържаш яда си. Стига да сдържаш яда си. Но двете неща се свеждат до едно и също нещо, нали?“

— Махай се — казва на празната стая, а пресипналият й глас трепери. — Махай се, негоднице. Стой настрана от мен. Стой настрана от живота ми.

Бебето тежи три килограма и осемстотин и осемдесет грама. И макар че скришното й име е и винаги ще бъде Каролайн, в свидетелството за раждане вписват името Памела Гъртруд. Отначало Роузи се противи и казва, че като се добави и фамилията, името на детето се превръща в нещо като литературна игрословица. Тя настоява, макар и не особено разпалено, на Памела Ана.

— О, моля те — отвръща Бил, — това звучи като име на плодов десерт в префърцунен калифорнийски ресторант.

— Но…

— А и не се тревожи за Гъртруд. Първо, тя никога няма да каже, дори на най-добрата си приятелка, че второто й име е Гърт. Можеш да си сигурна. А освен това авторката, за която говориш, е написала, че роза е роза е роза. Не виждам друга, по-основателна причина да изберем това име.

Него и избират.

Малко преди Пами да стане на две годинки, родителите й решиха да купят къща в предградията. Вече спокойно можеха да си го позволят — и двамата печелеха добре. Отначало събираха купчина брошури, която бавно изтъня, докато най-сетне се спряха на десет възможности, от които отхвърлиха четири, после още две и накрая останаха само две. И тук започнаха неприятностите: Роуз иска едната къща, а Бил предпочита другата. Мненията се поляризираха и дискусията премина в дебат, а дебатът прерасна в спор — злощастен, но надали първият под слънцето; дори и най-щастливият и най-хармоничният брак не е имунизиран против дребни разправии… и скандали от време на време.

Щом настоящият скандал приключи, Роузи се затвори в кухнята и започна да приготвя вечерята — първо пъхна пилето в печката, а после сложи вода да вари царевицата, която купи от една крайпътна сергия. След малко, докато белеше картофи на плота край печката, Бил се появи от дневната, където уж бе разглеждал снимките на двете къщи, виновници за безпрецедентния раздор помежду им… а всъщност бе размишлявал над спора. Тя чу стъпките му, но не се обърна — не се обърна и когато той се наведе и я целуна по врата.

— Извинявай, че ти се разкрещях за къщата — тихо изрече. — Продължавам да смятам, че тази в Уиндзър е по-подходяща за нас, но наистина съжалявам, че повиших тон.

Очакваше отговор, но тъй като тя мълчеше, се обърна и тъжно се отправи към хола, навярно убеден, че тя все още е ядосана. Тя обаче не е ядосана — думата „яд“ е неспособна да опише състоянието й в момента. Обзета е от черна ярост, почти убийствена ярост, а мълчанието й не е продиктувано от детинското желание „да му обърне гръб“, а по-скоро от отчаяното усилие да

(не забравя дървото)

не грабне тенджерата с врящата вода от печката, да се обърне и да му я лисне в лицето. Яркото видение, което изплува пред очите й, е едновременно отвратително и коварно примамливо: Бил полита назад и се разкрещява, а кожата му добива онзи цвят, който тя все още вижда понякога в сънищата си. Той