— Измий боята от косата си, Роузи — пошепна Роуз Мадър. — Ти не си създадена да бъдеш руса.

Погледите им се срещнаха. Роузи откри, че не може да сведе глава — очите й бяха приковани към лицето на другата жена. С крайчеца на окото си забеляза, че Бил продължава сериозно да се взира в ръцете си. Страните и челото му бяха плувнали в пот.

Първа Роуз Мадър отклони поглед.

— Доркас.

— Да, госпожо?

— Бебето? …

— Когато кажете.

— Добре. Нямам търпение да я видя, а и вече е време да потегляме. Време е и ти да си вървиш, Роузи Истинска. Заедно със своя мъж. Виждаш ли, така мога да го наричам. Твоя мъж, твоя мъж. Но преди да си тръгнеш…

Тя протегна ръце.

Съвсем бавно, сякаш бе хипнотизирана, Роузи се изправи и потъна в разтворените обятия. Над петната кожата на Роуз Мадър беше гореща и трескава — на Роузи едва ли не й се струваше, че усеща как пулсират. Инак жената в хитона — в зата — беше ледена като труп. Но тя вече не се страхуваше. Роуз Мадър я целуна под скулата и пошепна:

— Обичам те, малка Роузи. Иска ми се да се бяхме срещнали в по-добри времена, когато може би щеше да ме запомниш в по-добра светлина, но направихме, каквото можахме. Имахме щастливо запознанство. Само не забравяй дървото.

— Какво дърво? — разтревожи се Роузи. — Какво дърво?

Но странната жена поклати глава и отстъпи назад. Роузи се вгледа за последен път в това зловещо, убийствено лице и отново се досети за лисицата и малките й.

— Аз ти ли съм? — пошепна тя. — Кажи ми истината — аз ти ли съм?

Роуз Мадър се усмихна. Устните й потръпнаха едва видимо, но за миг Роузи отново мерна чудовището, което се криеше отдолу, и потрепера.

— Няма значение, малка Роузи. Прекалено съм стара и болна, за да дам отговор на подобен въпрос. Философията е за онези, които се чувстват добре. Но ако не забравяш дървото, това никога няма да има значение.

— Не разбирам…

— Шшшш! — Долепи пръст до устните си. — Обърни се, Роузи. Обърни се, за да не ме видиш никога повече. Представлението свърши.

Роузи се обърна, наведе се, хвана Бил за ръцете (той продължаваше силно да притиска преплетените си пръсти в скута си) и му помогна да се изправи на крака. Триножникът отново бе изчезнал, а изрисуваната с маслени бои картина, която бе поставена на него — нейната собствена квартира през нощта — бе придобила огромни размери. И отново сякаш съвсем не бе картина, а прозорец. Роузи се запъти натам, решена да се махне от това място и да забрави тайните на този свят ведвъж завинаги. Бил я подръпна за ръката и я накара да спре. Обърна се към Роуз Мадър и заговори, без да позволява на очите си да гледат над височината на гърдите й:

— Благодаря ви, че ни помотахте.

— Много моля — спокойно отвърна Роуз Мадър — като възмездие да се отнасяш добре с нея.

„Аз възмездявам“ — помисли си Роузи.

— Хайде. — Тя го подръпна за ръката. — Моля те, нека да вървим.

Но той се забави още миг.

— Да. Ще бъда добър към нея. Вече много добре знам какво се случва на хората, които не са. Може би дори по-добре отколкото би ми се искало.

— Такъв хубав мъж — замислено изрече Роуз Мадър, а после изведнъж тонът й се промени — гласът й зазвуча отнесено, почти безумно. — Отведи го, докато все още можеш, Роузи Истинска! Докато все още можеш!

— Вървете! — викна Доркас. — И двамата се махайте оттук! Веднага!

— Но преди да си тръгнеш, върни ми онова, което си е мое! — изкрещя Роуз Мадър. Гласът й бе станал писклив и съвсем нечовешки. — Върни ми го, негоднице!

Нещо — беше прекалено тънко и четинесто, за да бъде ръка — плесна като камшик на дрезгавеещата лунна светлина и се уви около настръхналата ръка на Роузи Макклендън.

Тя изпищя, дръпна златната гривна и я хвърли в краката на гърчещата се фигура, която се извисяваше над нея. Забеляза как Доркас се хвърли върху лудата, опитвайки се да я удържи, но повече не искаше да гледа. Сграбчи Бил за ръката и го дръпна в огромната като прозорец картина.

Роузи не усети пропадане, но не излезе, а сякаш се изтърколи от картината. Бил също падна. Двамата се намериха един до друг на пода в дрешника, насред дълга, стесняваща се ивица лунна светлина. Младият мъж си удари главата във вратата — доста силно, съдейки по звука — но като че изобщо не усети.

— Това не беше сън — каза той. — Божичко, ние бяхме вътре в картината! В същата картина, която купи в деня на запознанството ни.

— Не — спокойно отвърна тя. — Нищо подобно.

Лунната светлина стана по-ярка и ивицата започна да се смалява, изгуби продълговатата си форма и се превърна в кръгло светло петно. Сякаш зад тях имаше шлюз, който бавно се издигаше. На Роузи й се прииска да се обърне и да види какво става, но устоя на желанието. Бил също понечи да извърне глава, но тя нежно долепи длани към лицето му, извърна го към сеое си и рече:

— Недей. Какъв смисъл има? Онова, което се случи, вече свърши.

— Но…

Светлината се концентрира в ослепително ярко петно — на нея й хрумна налудничавата идея, че ако той я прегърне и затанцуват, лъчът ще ги последва.

— Зарежи. Зарежи всичко това. Просто се успокой.

— Но къде е Норман, Роузи?

— Няма го. — Сетне добави, съвсем не на място: — Както и пуловерът ми и якето, което ми даде. Пуловерът не струваше, но ме е яд за якето.

— Ей — нехайно изтърси той, — не обръщай внимание на дребните неща.

Петънцето се превърна в точица с големината на кибритена главичка и яростно заискри в ледени отблясъци; после се смали като връхчето на игла и накрая изчезна, но образът се отпечата в съзнанието й и тя продължи да го вижда и след това. После се обърна. Картината стоеше на същото място, където я бе оставила, след като се завърна от първото си пътешествие из нея, но отново се бе променила. На платното беше изрисуван само хълм, а в подножието му, под лъчите на залязващата луна, се виждаха руини на храм. Пейзажът бе съвсем неподвижен — не се виждаха и никакви човешки фигури — и това го правеше класически.

— Боже мили! — Бил разтриваше подутото си гърло. — Какво стана, Роузи? Просто не мога да разбера какво стана.

Надали бе минало много време — в коридора мъжът, когото Норман простреля, продължаваше да крещи.

— Ще отида да видя какво мога да направя за него — каза Бил и с мъка се изправи на крака. — Ще извикаш ли линейка? И полиция?

— Да. Сигурно вече са на път, но ще се обадя.

Той се запъти към вратата, после се спря и я погледна въпросително, продължавайки да разтрива гърлото си:

— Какво ще кажеш на полицията, Роузи?

Тя се замисли, после се усмихна:

— Де да знам… ще измисля нещо. Напоследък станах изпечен лъжец. Ти върви. Виж какво можеш да направиш.