добре познат, се намеси:

— Жено! Ей, ти, жено!

Това бе дамата в червено, само че сега бе облечена в проста роба — като че ли синя на цвят, но на лунната светлина бе трудно да се определи със сигурност. „Уенди Яроу“ стоеше на средата на хълма.

— Дай го тука! Няма време за губене! Другият ще дойде след минута, а има неща за вършене! Важни неща!

Роузи продължаваше да държи Бил под ръка. Понечи да го поведе надолу, но той се опъваше, тревожно взрян в „Уенди“. Иззад тях — макар и приглушен, но ужасяващо близък — долетя ядният крясък на Норман, който викаше Роузи. Като го чу, Бил подскочи стреснато, но не помръдна нито крачка.

— Коя е тази, Роузи? Коя е тази жена?

— Няма значение. Ела!

Този път не просто го побутна, а припряно го задърпа с все сила. Той тръгна с нея, но още на десетата крачка се преви на две и така се разкашля, че очите му се изцъклиха. Междувременно Роузи разкопча ципа на якето, което й беше дал, съблече го и го пусна на тревата. После свали и пуловера. Отдолу беше с блуза без ръкави и наниза гривната на голата си ръка. Моментално почувства невероятен прилив на сила, но изобщо не я интересуваше дали усещането е действително, или просто си въобразява. Хвърли бегъл поглед през рамо, едва ли не очаквайки да види Норман на две крачки. Наоколо беше пусто и само понито пасеше посребрената от лунните лъчи трева, а на входа към своя свят забеляза статива, който беше виждала и преди. Картината отново се беше променила. Например обърнатата с гръб фигура в средата бе на мъж — приличаше на рогат демон. Може би наистина бе демон, но също така бе човек. Това бе Норман — спомни си рогата, които бе забелязала да стърчат на главата му в мигновения проблясък при изстрела.

— Момиче, защо се бавиш толкоз? Хайде!

Роузи прегърна Бил, който се беше пооправил, и го помъкна към нетърпеливо чакащата „Уенди“. Като стигнаха до нея, тя почти го носеше.

— Коя сте… вие? — попита Бил тъмнокожата жена и веднага се разкашля.

„Уенди“ не обърна никакво внимание на въпроса му и го прегърна от другата страна, понеже той непрекъснато залиташе. Като заговори, се обърна към Роузи:

— Сложих резервния й зат зад храма, тъй че това поне е наред… но трябва да бързаме! Нямаме и минутка за губене!

— Не разбирам за какво говориш — отвърна младата жена, но дълбоко в себе си като че ли знаеше за какво става дума. — Какво е зат?

— Стига с твоите въпроси. Най-добре да се поразмърдаме.

Прегърнали Бил от двете страни, заслизаха към Храма на Бика (удивително, колко бързо си припомняше). Сенките им ги следваха отстрани. Сградата изникна пред тях — дори като че ли изникна насреща им, сякаш бе живо, при това гладно, същество. Роузи си отдъхна, когато „Уенди“ сви вдясно и ги поведе покрай сградата.

Зад храма, преметнат на гъстите храсталаци като на закачалка в дрешник, висеше резервният зат. Тя го изгледа с ужас, но не и изненадано. Това бе пурпурночервен хитон, досущ като онзи, с който бе облечена жената с примамливия, безумен глас.

— Облечи го — нареди тъмнокожата жена.

— Не — безсилно отвърна Роузи. — Не, страхувам се.

— ВЪРНИ СЕ, РОУЗ!

Бил подскочи и се извърна с подивели от ужас очи, треперещи устни и толкова пребледнял, че на лунната светлина лицето му губеше очертанията си. Тя също се уплаши, но под страха и се таеше ярост, като огромна акула, която дебне малка лодка. Продължаваше отчаяно да се надява, че Норман няма да може да ги последва в този свят, че картината някак си ще се затвори след тях. Вече знаеше, че това не бе така. Той бе открил картината и сигурно съвсем скоро щеше да дойде при тях, ако вече не беше и тук.

— ВЪРНИ СЕ, НЕГОДНИЦЕ!

— Облечи го — повтори жената.

— Защо? — попита Роуз, но вече издърпваше блузата си през главата. — Защо трябва да го обличам?

— Защото тя така иска, а каквото иска, обикновено го постига. — Чернокожата жена се втренчи в Бил, който зяпаше Роузи. — Обърни се — нареди му. — В твоя си свят може да я гледаш гола, докат ти паднат очите, все ми е тя, но не и в моя. Обърни се, за твое добро е.

— Роузи? — колебливо я повика той. — Това е сън, нали?

— Да — отвърна младата жена, а в гласа й звънна ледена нотка — нещо подобно на светкавична пресметливост — която не бе чувала досега. — Да, точно така. Прави каквото тя ти казва.

Той се извърна рязко, сякаш бе войник, който изпълнява команда „кръгом“. Оказа се с лице срещу тясната пътечка, която минаваше зад сградата.

— Сваляй тоз сутиен — нареди й „Уенди“ и нетърпеливо подръпна презрамките на бельото й. — Не може с такива работи под зат.

Роузи разкопча сутиена и го свали. После изу маратонките си, без да ги развързва, и смъкна и дънките. Останала само по семплите си бели бикини, извърна въпросителен поглед към „Уенди“, която кимна.

— Да, и тях.

Роузи свали бикините, после внимателно вдигна хитона — зата — от храста, на който беше закачен. Тъмнокожата жена пристъпи да и помогне.

— Знам как да го сложа, не ми пречи! — сопна й се и навлече хитона през глава като риза.

Уенди я преценяваше с поглед, но не посмя да се приближи дори когато тя се затрудни с презрамката. Когато най-сетне я нагласи, дясното й рамо бе голо, а гривната блестеше над левия й лакът. Беше се превърнала в огледален образ на жената от картината.

— Можеш да се обърнеш, Бил — извика.

Той се обърна. Огледа я внимателно — погледът му се задържа миг по-дълго върху зърната й, ясно очертани под фината тъкан. Роузи нямаше нищо против.

— Приличаш ми на някого — най-сетне изрече той. — На някой страшен човек.

— Насън винаги така ни се струва — отвърна тя и отново долови студенина и пресметливост в гласа си. Мразеше този тон… но по някакъв начин го и харесваше.

— Да ти казвам ли какво трябва да правиш? — попита другата жена.

— Не, разбира се.

Роузи извиси глас и кресна — той прозвуча едновременно мелодично и свирепо, съвсем различно от нейния, а по-скоро като гласа на другата… макар че всъщност беше нейният глас, да това беше нейният глас.

— Норман! — извика тя. — Норман, аз съм тук, долу!

— Божичко, Роузи, недей! — сподавено простена Бил. — Да не си полудяла?

Понечи да я хване за рамото, но тя нетърпеливо блъсна ръката му и го изгледа заплашително. И той, също като „Уенди Яроу“, отстъпи.

— Това е единственият начин, при това правилният начин. Освен това… — Обърна се към „Уенди“ и в очите й за миг се появи колебание. — Всъщност не трябва да правя нищо, нали?

— Не — отвърна жената със синята дреха. — Господарката ще свърши всичко. Ако й се бъркаш — даже да искаш да й помогнеш — после много ще съжаляваш. Трябва да направиш само онуй, което оназ гад горе смята, че правят всички жени.

— Да го подмамя — промърмори, а очите й грейнаха на сребърната лунна светлина.

— Тъй. Подмами го по пътеката. През градината.

Роузи пое дъх и отново го повика — гривната пламтеше на ръката й като магически, упойващо сладък огън — и изпита огромно удоволствие от силата, с която прокънтя гласът й, подобно на стария боен вик от детските години, с който бе събудила бебето в лабиринта.

— Тук долуууууу, Норман!

Бил се взираше в нея. Не й се нравеше това изражение на лицето му, но искаше да го види. Държеше да го види. И той е мъж, нали? А понякога мъжете трябва да узнаят какво означава да се страхуват от жена, нали? Понякога на жените не им остава друг начин да се защитят.