— А сега отивай — нареди тъмнокожата жена. — На нас няма да ни се случи нищо лошо. Той ще мине през храма.

— Откъде знаеш?

— Винаги минават от там. Не забравяй какъв е той.

— Бик.

— Именно, бик. А ти си девицата, която тъче сребърната шапка, за да го подмами след себе си. Просто помни, че ако те пипне, никакви ’falias няма да го откъснат от теб. Ако те настигне, ще те убие. Толкоз. Нито аз, нито господарката ще можем да те спасим. Той иска да изпие кръвта ти.

„Знам по-добре от теб — помисли си Роузи. — Знаела съм го от години.“

— Не отивай, Роузи. Остани с нас — примоли се Бил.

— Не.

Тя го побутна и закрачи между храстите; някакъв трън я одраска по бедрото, но болката, която изпита, й достави не по-малко удоволствие от гръмогласния вик. Дори усещането, че по кожата й се стича кръв, й доставяше удоволствие.

— Малка Роузи.

Тя се обърна.

— Най-накрая трябва да избързаш пред него. Знаеш ли защо?

— Да, разбира се.

— Какво значи, че е бик? — попита младият мъж. Въпросът му прозвуча разтревожено, дребнаво… но Роузи никога не бе изпитвала по-силна любов към него и надали някога щеше да изпитва. Лицето му беше толкова пребледняло и той изглеждаше толкова беззащитен. Отново се разкашля. Роузи го хвана за ръката, ужасена, че ще се дръпне от нея, но той не помръдна. Засега.

— Стой тук — нареди му. — Стой тук и не вдигай абсолютно никакъв шум.

После забърза по пътеката. Точно преди да завие зад храма, където пътеката явно свършваше, полите на хитона й проблеснаха на лунната светлина, а после Роузи се скри.

След миг викът, безгрижен и някак ужасяващ, отново отекна в нощта:

— Норман изглеждаш толкова глупаво с тази маска… — Пауза, а сетне: — Вече не се страхувам от теб, Норман…

— Божичко, той ще я убие — промърмори Бил.

— Може — отвърна жената със синята дреха. — Някой ще умре тази вечер, това е… Замълча, сетне блесналите й очи се разшириха и тя отметна глава.

— Какво ч…

Тъмнокожата й ръка се стрелна и му запуши устата. Не го притискаше много силно, но той усещаше, че в нея се крие огромна мощ — сякаш отвътре бе пълна със стоманени пружини. Притиснатата й към устните му длан и допирът на възглавничките на пръстите й към страните му го наведоха на зловещо предположение, при това доста правдоподобно — не сънува. Колкото и да му се искаше да вярва, че сънува, просто не можеше.

Тъмнокожата жена се повдигна на пръсти и любовно се притисна към него, продължавайки да притиска устата му.

— Шшшт — пошепна на ухото му. — Той идва.

Бил долови шумоленето на тревите и листата, а после и шумни тежки вдишвания — на всяко вдишване дробовете на съществото, което издаваше тези звуци, леко просвирваха. Той свързваше тези шумове с далеч по-тежките от Норман мъже — в категорията от сто и петдесет до сто и осемдесет килограма.

Или пък с големите животни.

Тъмнокожата жена освободи устата му и двамата зачакаха приближаването на чудовището. Бил я прегърна, тя обви ръка през кръста му. Както си стояха, младият мъж изведнъж изпита странната увереност, че Норман — или в каквото се беше превърнал — изобщо няма да мине през сградата. Той — то — щеше да заобиколи оттук и да ги види. Ще зарие с копито земята, ще приведе глава, после ще ги подгони по отчайващо тясната пътека, ще ги премаже, ще ги стъпче, ще ги намушка с рога до смърт.

— Шшшшт — едва-едва доловимо изрече жената.

— Норман, кретен такъв…

Викът долетя като разнесен от вятъра дим, като лунен лъч.

— Такъв си глупак… да не мислиш, че можеш да ме настигнеш? Глупав стар бик!

Тези думи бяха последвани от пронизителен присмехулен кикот. Той предизвика у Бил представата за стъклена вата, зейнали кладенци и празни стаи в полунощ. Потръпна и ръцете му настръхнаха.

Откъм предния вход на храма не се чуваше абсолютно нищо (освен повеят на ветреца, който се провираше в храсталаците като ръка, която се опитва да разреши оплетени коси), Роузи също мълчеше. Над главите им кокалестият диск на луната се бе скрил зад някакъв облак, посребрявайки краищата му. Небето беше обсипано със звезди, но тези съзвездия бяха съвършено непознати на Бил. И в миг:

— Норрр-мунннн… не искаш ли да си поговороооорим?

— О, ще си поговорим — отвърна Норман Даниълс, а Бил почувства как тъмнокожата жена изненадано се притисна към него, а собственото му сърце предприе доста неприятен скок, който завърши в гърлото му. Гласът бе на не повече от двадесет метра. Сякаш Норман нарочно бе вдигал шум, за да им покаже докъде е стигнал, а после изведнъж бе станал по-тих от тревата, защото така му изнасяше. — Хубавичко ще си поговорим, пачавра с пачавра.

Тъмнокожата жена бе притисната пръст към устните на Бил, но това изобщо не бе необходимо. Погледите им се срещнаха и той разбра, че жената вече не е толкова убедена, че Норман ще мине през храма.

Тишината се проточи сякаш цяла вечност. Дори Роузи сякаш изчакваше.

После съпругът й заговори отново — явно се беше поотдалечил от тях:

— Буу, дърти кучи син! Ти пък какво правиш тук?

Бил се взря в жената. Тя поклати леко глава да покаже, че също не разбира какво става. Той осъзна нещо ужасяващо — кашляше му се. Дразнещото пулсиране, което чувстваше да се надига зад мекото небце, бе направо непоносимо. Притисна устни с шепа, опитвайки се да сподави пристъпа в гърлото си. Жената го следеше с тревожен поглед.

„Не мога да се сдържам дълго. Божичко, Норман, защо не се размърдаш? Преди напредваше с такава забележителна бързина.“

Сякаш в отговор на мислите му екна вик:

— Норр-мъннн! Мамка му, колко си БАВЕЕЕН, Норр-мъннн!

— Негодница — изрече плътен глас, който явно се намираше от другата страна на храма. — Негодница такава.

Обувки, които скърцат по чакъл. След миг Бил чу кънтящи стъпки — Норман бе влязъл в постройката, която тъмнокожата жена наричаше храм. Осъзна и нещо друго — вече не му се кашляше.

Той се наведе към жената със синята дреха и пошепна в ухото й:

— А сега какво ще правим?

— Ще чакаме — погъделичка дъхът й ухото му.

Откритието, че маската се е сраснала с лицето му, го уплаши за миг, но преди страхът да успее да прерасне в паника, Норман забеляза нещо, което го накара напълно да забрави маската. Бързо се спусна малко по-надолу по склона и коленичи на земята. Вдигна пуловера, огледа го и го захвърли. После взе якето. Оня тип има моторетка и са били на разходка — сигурно се е притискала към задника му с разкрачени крака. „Якето е прекалено голямо за нея — помисли си той. — Сигурно той й го е дал.“ Това предположение го вбеси и той плю върху дрехата, преди да я захвърли, после се изправи и се заоглежда като обезумял.

— Мръсница! — изръмжа. — Долна, измамна мръсница.

— Норман! — долетя вик от тъмнината, от който дъхът му замря.

„Близо е — рече си. — За Бога, тя е наблизо, като че ли дори в оная сграда.“ Без да помръдва, се ослуша дали няма да извика отново. След миг наистина екна крясък: