те двамата — Бил беше прекалено далеч, за да чуе какво ще й каже Хейл, а като заговори, офицерът ще се обърне към нея с нисък поверителен тон. Ще й каже, че ако си знае интереса, ще престане с всички тия глупости за мъжа си, при това веднага, докато все още има време. И че отсега нататък по-добре да си затваря устата в присъствието на ченгета, освен ако някой: а) й зададе въпрос; б) разкопчее ципа на панталоните си. Ще й припомни за семейството…

— Ще го арестувам — меко изрече той. — Не зная дали мога да ви убедя в това, каквото и да ви говоря, но въпреки това искам да чуете, че го казвам. Ще го арестувам. Обещавам.

Тя го зяпна.

— Ще го направя, защото той е убиец, ненормален е и е опасен. Освен това не ми харесва погледа, с който оглеждате приемната и подскачате всеки път, когато някъде се тръшне врата. Или как трепвате всеки път, като помръдна ръка.

— Не…

— Трепвате. Не можете да се удържите и трепвате. Няма нищо, разбирам защо го правите. Ако бях жена и бях преживял онова, което сте преживели вие… — Той замълча и я изгледа скептично. — Хрумвало ли ви е някога какъв невероятен, дяволски, магичен късмет сте извадили, че все още сте сред живите?

— Да — отвърна Роузи. Краката й трепереха. Бил стоеше на входа и я гледаше, очевидно разтревожен. Тя се насили да му се усмихне и вдигна пръст — идвам след една минутка.

— И сте права. — Хейл огледа приемната, а тя проследи погледа му. Зад някакво бюро седеше полицай и записваше показанията на разплакан тинейджър в яке с инициалите на гимназията си. На друго, точно до прозорец с телена мрежа, един униформен полицай и детектив, който си беше свалил сакото и закаченият на колана му полицейски пистолет 38-ми калибър се виждаше, бяха доближили глави и разглеждаха купчина снимки. В другия край на стаята, където имаше цяла редица монитори, Гюставсън обсъждаше доклада си с някакъв съвсем млад униформен полицай, който на вид нямаше повече от шестнадесет години.

— Знаете много за полицаите — казваше Хейл, — но повечето от нещата, които знаете, не са верни.

Роузи не отвърна, но това не беше важно — той като че ли не изискваше от нея отговор.

— Но искате ли да знаете коя е основната причина да го арестувам, госпожо Макклендън? Възможно най-важната и най-значимата причина?

Тя поклати глава.

— Ще го арестувам, защото е полицай. При това полицай-герой, за Бога. Но следващият път, когато мутрата му се появи на първа страница в градския ви вестник, то или ще бъде във връзка с покойния Норман Даниълс, или пък на снимката ще е показан с белезници и оранжева униформа.

— Благодаря ви за тези думи — рече Роузи. — Те означават много за мен.

Хейл я отведе при Бил, който отвори преграждението и я прегърна. Тя се притисна силно към него и затвори очи.

— Госпожо Макклендън?

Огледа се и видя Гърт, която тъкмо влизаше в стаята. После срамежливо, но съвсем не и уплашено, се обърна към Хейл:

— Можете да ме наричате Роузи.

Той се усмихна.

— Искате ли да чуете нещо, което ще позаличи първоначалните ви далеч не възторжени впечатления от това място?

— Да… струва ми се.

— Нека аз да отгатна — намеси се Бил. — Имате проблеми с полицията в родния град на Роузи.

Офицерът се усмихна горчиво.

— Именно. Нещо се срамуват да ни съобщят кръвната му група, дори отпечатъците му не искат да ни изпратят. Вече се обърнахме към полицейската прокуратура. Безсрамници!

— Прикриват го — отбеляза тя. — Знаех си, че ще постъпят така.

— Засега — да. Въпрос на инстинкт — по същия начин, като застрелят полицай, забравяш всичко и хукваш след убиеца. Най-накрая ще разберат, че това не е игра, и ще престанат да слагат прът в колелата.

— Убеден ли сте? — попита Гърт. Той размисли, сетне кимна.

— Да, убеден съм.

— А дали не бихте могли да осигурите полицейска защита на Роузи, докато свърши всичко това? — попита Бил.

Хейл отново кимна:

— Вече изпратихме патрулна кола пред дома ви на Трентьн Стрийт, Роузи.

Отново завладяна от страх и ужас, младата жена отмести поглед от Гърт към Бил и от Бил към Хейл. Не можеше да се справи с тази ситуация. Тъкмо започваше да й се струва, че е овладяла положението, и изневиделица изникваше нещо ново, което я съкрушаваше напълно.

— Защо? Защо? Той не знае къде живея, не може да знае къде живея! Нали затова е дошъл на пикника — смятал е, че аз ще бъда там. Синтия не му е казала, нали?

— Казва, че не е. — Хейл наблегна на първата дума, но Роузи изобщо не усети. Гърт и Бил обаче схванаха намека и се спогледаха.

— Ето! А Гърт също не му е казала! Нали, Гърт?

— Не, госпожо.

— Ами нека приемем, че предпочитам да не рискувам. Момчетата са пред входа, а в квартала има още няколко коли. Не искам пак да ви плаша, но психопат, който познава полицейската процедура, е по-особен психопат. Най-добре да не се рискува.

— Щом така смятате — тихо отвърна Роузи.

— Госпожо Киншо, ще изпратя някого да ви придружи до където пожелаете…

— Етингьр — прекъсна го тя и приглади нощницата. — Смятам да направя малко ревю на концерта.

Хейл се усмихна, после подаде ръка на Бил.

— Господин Стайнър, радвам се, че се запознахме.

Бил стисна ръката му.

— И аз се радвам. Благодаря за всичко.

— Това ми е работата. — После погледна Роузи. — Лека вечер, момичета. — Погледът му отново се насочи към Гърт, Хейл се ухили и сякаш за миг се подмлади с петнадесет години. — Пипнах те! — рече и се разсмя.

Гърт размисли, но после се засмя с него.

Като излязоха. Бил, Гърт и Роузи се позабавиха още малко на стълбите пред управлението. Въздухът беше влажен, а над езерото се надигаше мъгла. Още беше съвсем рядка — около уличните лампи се бяха образували сияйни кръгове, а над мокрия паваж сякаш се виеше дим, но Роузи предполагаше, че до час-два мъглата ще бъде гъста като мляко.

— Искаш ли тази вечер да се върнеш в „Дъщери и сестри“, Роузи? — попита Гърт. — Концертът скоро ще свърши и ще си направим пуканки.

Роузи, която в никакъв случай не искаше да се връща в общежитието, се обърна към Бил:

— Ако си отида в квартирата си, ти ще останеш ли при мен?

— Естествено — веднага отвърна той и улови ръката й. — Ще остана с удоволствие. Изобщо не се тревожи къде ще ме сложиш — досега не съм виждал диван, на който да не мога да спя.

— Не си виждал моя — отвърна тя, знаейки много добре, че нейният диван няма да представлява проблем, понеже Бил въобще няма да спи на него. Леглото й беше единично, което означаваше, че едва ще се поберат на него, но сигурно щяха се справят чудесно. А това близко съседство може да породи и нещо друго, кой знае. После се обърна към Гърт: — Отново ти благодаря, Гърт.

— За нищо — Тя я прегърна сърдечно, после се наклони към Бил и залепи на лицето му звучна целувка. Появи се полицейска кола и спря. — Да я пазиш, младежо.