Огледа се и подвикна. Стори му се едва ли не светотатство да крещи в някак прашната тишина, но човек трябва да прави каквото трябва.

— Ехо? Има ли някой тук? „Мидланд Газ“!

— Ехо? — извика и Фърд и весело се огледа с празните си очи. После заговори на комичен развален немски, както понякога, като се напиеше, говореше господин Рей Даниълс. — Ехо, вас ю дере, друше?

— Млъквай, идиот такъв — изсъска Норман.

— Слушам, Капитане — отвърна бикът и млъкна. Норман бавно се извърна и продължи по коридора. Имаше още някакви помещения — салон, дневна, нещо подобно на библиотека — но всичките бяха пусти. Кухнята в дъното също беше празна; пред него възникна нов проблем — къде да потърси онова, което му е необходимо?

Пое дълбоко дъх и притвори очи, опитвайки се да помисли (и да превъзмогне главоболието, което отново започваше да го мъчи). Пушеше му се, но не смееше да запали цигара — кои знае дали нямат детектори за дим, които да се разпищят още на първото облаче пушек.

Отново пое дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си, и чак сега разпозна миризмата, която лъхаше от това място — миришеше не на прах, а на жени, които открай време са сами; които, опитвайки се да се откъснат от останалия свят, са изтъкали около себе си защитно покривало от самодоволство. Миришеше на кръв, шампоани, ароматизатори за въдух, лак за коса, сух дезодорант и парфюми с разни извратени имена от сорта на „Май Син“, „Уайт Шоулдърс“ и „Ъбсешън“. Миришеше на вегетариански манджи и плодови чайове, каквито толкова обичаха; това не беше миризма на прах, а нещо подобно на мая, което ферментира, и никакви препарати не можеха да я премахнат — това бе миризмата на жени без мъже. Изведнъж тя започна да изпълва носа, устата, дробовете му, сърцето му; тя го давеше, призляваше му от нея и едва не се задуши.

— Я се съвземи, друже — сопна се Фердинанд. — Та това е чисто и просто снощният сос за спагети! Боше гошподи!

Норман пое два пъти дъх и отвори очи. Разбира се, че мирише на сос за спагети. Да, наистина — кухнята бе изпълнена с миризма на доматен сос, която малко напомняше на кръв. Но все пак миришеше на сос за спагети, нищо повече.

— Извинявай, малко се увлякох — рече.

— Е, да, кой не би се увлякъл на твое място? — Празните очи на Фърд като че ли изразяваха нещо подобно на съчувствие и разбиране. — В крайна сметка, тук се вихри Цирцея32 и превръща всички мъже в свини. — Маската се завъртя на китката му и огледа помещението с празните си очи. — Яаа, тук ше да е.

— Какво каза?

— Нищо, няма значение.

— А сега накъде? — попита Норман и също се огледа. — Нямам много време, но за Бога, тая къща е толкова голяма! Сигурно има поне двадесет стаи!

Бикът посочи с рога към вратата в дъното на кухнята.

— Я виж там.

— По дяволите, това сигурно е килерът.

— Не мисля, Норм. Не ми се вярва да си сложат табелка „ПОВЕРИТЕЛНО“ на вратата па килера, а?

Вярно. Прекоси стаята, натъпквайки маската в задния си джоб (на скарата за съдове наистина имаше цедка за спагети) и потропа на вратата. Тишина. Опита бравата. Топката се превъртя с лекота. Отвори вратата, опипа стената отдясно и включи осветлението.

Лампата на тавана освети грамадно бюро, затрупано с какво ли не. Най-отгоре се мъдреше позлатена табелка с надпис: „АНА СТИВЪНСЪН“, а отдолу „БЛАГОСЛОВЕН ТОЗИ ХАОС“. На стената в рамка висеше снимка на две жени, които бяха познати на Норман. Едната беше покойната велика Сюзан Дей. Другата беше оная белокоса мръсница от снимката във вестника — същата, дето приличаше на Мод. Двете жени се бяха прегърнали и се усмихваха една на друга като същински лесбийки.

Едната стена беше изцяло заета от картотека. Норман застана до нея, понечи да извади папката под буквата Д-Е, после се отказа. Тя вече не се нарича Даниълс. Не помнеше дали разбра от Фердинанд, дали го беше научил отнякъде или пък го беше почувствал интуитивно, но бе убеден, че е така. Тя си бе възвърнала моминското име.

— До последния си ден ще бъдеш Роуз Даниълс — закани се той и посегна към папката под буквата М. Измъкна я. Нищо. Беше заключена.

Това не беше голямо затруднение. Все ще намери нещо в кухнята, с което да я отвори. Извърна се и понечи да излезе, но в същия миг забеляза тръстиковата кошничка в ъгъла на бюрото и спря. На дръжката висеше картичка. „ЛИТНИ ПИСЪМЦЕ“, пишеше на нея със старинни букви. Вътре имаше купчина писма, които приличаха на готовата поща, а изпод плик със сметка, адресиран до „Лейкланд Кейбъл Ти Ви“, се подаваше ъгълчето на долния плик, на който пишеше: ендънрентън Стрийт… ендън? Макклендън?

Норман грабна писмото, преобръщайки цялото панерче — повечето писма се разпиляха по пода — и се втренчи в него.

Да, Макклендън, за Бога — Роузи Макклендън! А отдолу с решителен четлив почерк бе изписан адресът, заради който Норман бе преминал през какво ли не: Трентьн Стрийт № 897. Изпод купчина рекламни листовки за „Потънете в лятото“ стърчеше покрит с платина нож за писма. Той го грабна, разряза плика и механично тикна ножа в задния си джоб. По едно време отново измъкна маската и я нахлузи на ръката си. Пликът съдържаше един-единствен лист, на който бе щампован огромен релефен надпис „АНА СТИВЪНСЪН“, а отдолу, с едва забележимо по-малки букви — „ДЪЩЕРИ И СЕСТРИ“.

Норман отбеляза тази малка проява на егоизъм, после поднесе листа към Фердинанд, карайки маската да чете. Почеркът на Ана Стивънсън беше едър и елегантен — дори би могло да се каже, високомерен. Потните му пръсти се мърдаха в главата на Фердинанд, опитвайки се да се свият в юмрук, при което гумената маска правеше какви ли не физиономии.

Скъпа Роузи,

Просто исках да ти се обадя в новата „дупка“ (зная колко са важните първите писма! ) и да ти кажа колко се радвам, че дойде при нас в „Дъщери и сестри“, и колко съм щастлива, че можах да ти помогна. Исках още да ти кажа колко съм доволна от новата ти работа — струва ми се, че няма да останеш дълго на Трентън Стрийт!

Всяка жена, която идва в „Дъщери и сестри“, обновява живота на останалите — на онези, които й помагат при първоначалното лечение, както и на онези, които идват, след като тя вече си е отишла, защото всяка оставя тук късче от своя опит, от своята сила и от своята надежда. Моята надежда е да те виждам често сред нас, Роузи, и то не защото пълното възстановяване тепърва ти предстои и защото изпитваш чувства (най-вече ярост, предполагам), с които все още не си съумяла да се справиш, а защото си поела задължението да предаваш нататък онова, което си научила тук. Може би не е нужно да ти казвам всички тези неща, но…

Най-обикновено щракване, но наоколо беше толкова тихо, че звукът се чу съвсем отчетливо. Последва друг шум: миип-миип-миип-миип.

Атармата!

Норман си имаше компания.

Ана подмина зеления форд „Темпо“, паркиран на пресечка и половина от „Дъщери и сестри“, без изобщо да го забележи. Тя беше потънала в тайната си фантазия, за която не знаеше абсолютно никой, дори психоаналитикът й — тази фантазия й бе необходима за изключително неприятни дни като днешния. Представяше си, че публикуват нейния образ на корицата на списание „Тайм“. Но поместват не снимка, а разкошен маслен портрет, на който е изобразена с тъмносиня роба (тъмносиня, защото синьото най-много й отива, а роба, защото под нея няма да се виждат неприятните натрупвания около ханша от последните две-три години). Извърнала е глава наляво, предоставяйки на художника по-красивия си профил, а косата й пада на вълни над дясното рамо. На секси вълни.

Заглавието гласи: „АМЕРИКАНСКА ЖЕНА“.