— Нагла кучка. Сега как ще избягаш? — Кръстоса краката й. Едната й ръка се изплъзна и тупна върху виолетовите завивки. На китката й беше надяната идиотска цикламена гривна — малко приличаше на телефонен кабел. На нея беше закачен ключ.

Той се вгледа в ключа, после извърна поглед към шкафчетата в отсрещния край на стаята.

„Не можеш да идеш там, Норми — каза баща му. — Знам какво си мислиш, но е чиста лудост дори да се доближиш до Дърам Авеню.“

Норман се ухили. Чиста лудост. Като се замисли човек, чак да го досмешее. Пък и къде другаде да иде? Какво друго му остава? Нямаше много бреме. Мостовете зад него вече злорадо горяха — всички до един.

— Всичко се обърка — промърмори Норман Даниълс и измъкна гривната. Захапа я, докато нахлузи маската на ръката си, и застана пред шкафчетата. После остави Фърд да огледа надписите.

— Това — Фърд отри гумената си муцуна о надписа „ПАМ ХЕЙВЪРФОРД“.

Ключът стана. В гардеробчето имаше дънки, тениска, спортен сутиен, чанта с принадлежности за баня, а освен това дамската чанта на Пам. Норман я отнесе при кошовете с прането и изсипа съдържанието й върху кърпите. Размаха ръка и накара Фердинанд да кръжи над джунджуриите като причудлив разузнавачески сателит.

— О-хо, я виж ти — промърмори гуменият бик.

Сред козметичните принадлежности, кърпичките и документите Норман изрови тънка сива пластмасова карта. Без съмнение това бе ключът към бърлогата им. Той я взе, обърна я…

— Чакай — нареди бикът. Наклони се към ухото на Норман и му пошепна нещо, поклащайки рога.

Мъжът се вслуша, след това кимна. Отново изхлузи маската от изпотената си длан, натъпка я в джоба си и се наведе над рапилените предмети. Този път ги прерови с внимание, както би разследвал „сцената на събитието“, казано на модерния жаргон — само дето тогава би го правил с молив или химикал и не би пипал с пръсти.

„За отпечатъците няма страшно — помисли си и се засмя. — Вече няма значение.“

Побутна портмонето й настрана и взе малкото червено тефтерче, на чиято корица пишеше „ТЕЛЕФОНИ И АДРЕСИ“. Отгърна па буквата Д, където беше вписано общежитието „Дъщери и сестри“, но не намери онова, което търсеше. После отвори на заглавната страница, където бяха записани какви ли не номера и повечето бяха оградени със странни завъртулки — най-вече очета и панделки. Все пак числата приличаха на телефонни номера.

После отвори на другото възможно място — последната страница. Още телефони, очета, панделки… а на средата на страницата, старателно очертана с химикал и заградена със звездички, се мъдреше следната поредица от цифри:

— Божке! — възкликна той. — Не бързайте да се радвате, приятели, но май уцелихме десетката. Нали тъй, Пами?

Откъсна страницата, натъпка я в предния си джоб и се приближи на пръсти до вратата. Ослуша се. В коридора нямаше никого. Той въздъхна и попипа листчето, което току-що пъхна в джоба си. В този миг съзнанието му отново му изневери и известно време Норман не чувстваше нищо.

Хейл и Гюставсън отведоха Роузи и Гърт в ъгъла на канцеларията, която повече приличаше на гостна — мебелите бяха стари, но доста удобни, а и нямаше никакви бюра. Настаниха се на диван с избеляла зелена дамаска, тикнат между автомат за безалкохолни напитки и маса, на която беше поставена машина за кифлички. Вместо зловещи снимки на наркомани или болни от СПИН над кафе-машината беше закачен рекламен плакат на някаква туристическа агенция със снимка на швейцарските Алпи. Детективите бяха спокойни и мили, разпитът се водеше с тих и уважителен тон, но нито отношението им, нито непретенциозната обстановка подействаха успокоително на Роузи. Още се ядосваше. Никога в живота си не бе изпитвала такъв гняв, но същевременно умираше от страх. Самото място я ужасяваше.

На няколко пъти, докато им задаваха въпроси, едва не изгуби присъствие па духа и всеки път поглеждаше към Бил, който седеше търпеливо зад парапета с надпис: ДОСТЪП САМО ПО СЛУЖЕБНИ ВЪПРОСИ МОЛЯ.

Знаеше, че би било редно да стане, да отиде при него и да му каже да не чака повече — просто да се прибере и да й се обади утре. Обаче не можеше да се насили да го направи. Изпитваше нужда от присъствието му, точно както изпитваше нужда от присъствието му, докато ги караха насам в полицейската кола — както дете с невероятно развинтена фантазия изпитва нужда от светлина, когато се събуди посред нощ.

Работата бе там, че непрекъснато й хрумваха налудничави мисли. Много добре знаеше, че са налудничави, но това не помагаше. Те я оставяха на мира за известно време и тя отговаряше на въпросите, без да си измисля щуротии, по след миг пак се улавяше в подозрения, че полицаите държат Норман в приземието, че го крият там, долу; бе убедена в това, защото съдебната институция е едно голямо семейство, а всички ченгета са братя, и на жените на ченгетата не им е позволено да бягат и да живеят самостоятелно, каквото ще да става. Норман е скрит на сигурно място в някоя миниатюрна подземна стая, където и с все сила да пищиш, пак никой няма да те чуе, чиито циментови стени сигурно са влажни, а от тавана виси една-единствена гола крушка — когато свърши цялата тази безсмислена бутафория, просто ще я отведат при него. Ще я отведат при Норман.

Чиста лудост. Само че си даваше сметка за това единствено в миговете, когато вдигаше глава към Бил, който я гледаше зад преградата и я чакаше, за да я откара с металния си змей у дома.

Повтаряха все едни и същи неща, като Гюставсън и Хейл се редуваха да задават въпроси — Роузи не си даваше сметка, че двамата мъже играят на доброто ченге и лошото ченге и искаше час по-скоро да приключат с безкрайните си въпроси и безкрайните си формуляри и да ги пуснат да си вървят. Може би като се махне оттук, цялото това вцепеняващо люшкане между ярост и паника ще престане.

— Разкажете ми отново как се е случило така, че сте разполагали със снимка на господин Даниълс, госпожо Киншо — каза Гюставсън. Докладът му вече беше готов наполовина. Беше ужасно смръщен — сякаш държеше изпит, за който не беше чел.

— Вече два пъти ви разказах — отвърна Гърт.

— Това ще е за последен път — тихо рече Хейл. Гърт се обърна към него.

— Честна скаутска?

Той се ухили — имаше невероятно подкупваща усмивка — и кимна.

— Честна скаутска.

И тя разказа как с Ана предположили, че убийството на Питър Слоуик може да е свързано с Норман Даниълс, и как им изпратили негова снимка по факс. После премина към събитията в парка и как забелязала човека с инвалидната количка, когато касиерът се развикал след него. Роузи вече знаеше историята, но продължаваше да се удивлява на храбростта на Гърт. Негьрката разказваше с най-безизразен тон, сякаш четеше бележка с покупки, а когато стигна до сблъсъка с Норман, Роузи грабна огромната й ръка и я стисна.

Щом най-сетне свърши, Гърт погледна Хейл и повдигна вежди.

— Сега доволни ли сте?

— Да — отвърна лейтенантът. — Съвсем. Синтия Смит ви дължи живота си. Ако бяхте полицай, щях да ви предложа за повишение.

Жената изпръхтя.

— Нямаше да ме пуснат на общата физическа. Много съм дебела.

— Въпреки това — отвърна той и я погледна сериозно в очите.

— Е, благодаря за комплимента, но по-скоро се надявам да чуя, че ще го хванете.

— Ще го хванем — намеси се Гюставсън. Говореше съвсем уверено, но Роузи си рече: „Не познавате моя Норман, господин полицай.“