него детския спомен за деня за пране у дома.

Върху полиците бяха наредени грижливо сгънати чаршафи, край тях бяха строени кошове с пухкави пешкири, а на етажерките по стените бяха наредени калъфки за възглавници. Едната стена бе изцяло заета от полици с покривки за легла. Той запрати Пам в огромната купчина и униформената й пола се запретна, но това не предизвика у него никакъв интерес. Сексуалното му желание явно бе в отпуска, навярно дори се бе пенсионирало, но толкоз по-добре. Колко ядове е брал покрай това кранче между краката си! Ужасна работа! През първите дванадесет години изобщо не го забелязва, но през останалите петдесет — или дори шейсет — търчи подир него като подир някакво побесняло плешиво тасманийско божество.

— Недей да викаш — нареди Норман на ужасената жена. — Недей да викаш, Пами, че инак ще те убия.

Засега само искаше да я сплаши, но тя не знаеше това. Пам бе поела дълбоко дъх, но вместо да изпиши, въздъхна безмълвно. Норман си поотдъхна.

— Моля ви, не ми причинявайте болка — изведнъж изтърси тя, о Боже, не е ли оригинално, дявол го взел, това не го беше чувал.

— Не искам да ти причинявам болка — сърдечно отвърна той. — В никакъв случай. В задния му джоб нещо пошльопваше. Норман бръкна да провери и напипа някаква гума. Маската. Не се изненада особено. — Само трябва да ми кажеш онова, което искам да узная, Пам. А после ще се разделим по живо, по здраво.

— От къде знаете името ми?

Той сви рамене по присъщия на следователите начин, който идеше да покаже, че той знае още много други неща — това му е работата.

Жената седеше насред тъмновиолетовите покривки — и Норман имаше подобна покривка в своята стая на деветия етаж — и приглаждаше полата си. Очите й наистина бяха необикновено сини. В ъгълчето на левия й клепач се образува сълзичка, която потрепна, след това се търколи по страната й, оставяйки след себе си черна следа от грима й.

— Ще ме изнасилвате ли? — изведнъж попита тя. Взираше се в него с чудните си бебешки сини очи, наистина страхотни очи — с такива очи кому е притрябвало да търчи след мъжете, а, Пами? — но те не изразяваха онова, което очакваше да види Норман. Търсеше онзи поглед, който се среща в стаите за разпит, когато цял ден и цяла нощ тормозиш някого с въпроси и той най-сетне започва да омеква — тогава в очите му се появява характерният смирен, умоляващ поглед, който означава: „Ще ви кажа всичко, каквото си поискате, само ме оставете на мира.“ Но не и в очите на Пам. Все още.

— Пам…

— Моля ви, не ме изнасилвайте, моля ви, недейте, но ако все пак ще ме изнасилвате, ако толкова се налага, използвайте, моля ви, презерватив, толкова се страхувам от СПИН.

Той я изгледа удивено и избухна в смях. Не можеше да се спре, въпреки че от смеха лицето го болеше ужасно, сви го диафрагмата и му призля. Знаеше, че трябва да престане да се смее, току-виж наблизо мине някой служител или дори самият управител, дочуе смеха и се зачуди какво ли означава той, но и това не му помогна — в крайна сметка пристъпът щеше да премине от само себе си.

От начало Русокоска недоумяваше, но сетне и самата тя се усмихна колебливо. Слава Богу.

Най-после се овладя, но от очите му вече се стичаха сълзи.

— Няма да те изнасилвам, Пам — в крайна сметка съумя да изрече Норман, без да се разкикоти и думите му да прозвучат неискрено.

— От къде знаете името ми? — отново попита жената, този път малко по-уверено.

Той измъкна маската, напъха вътре ръка и я раздвижи, както на светофара.

— Пам-Пам-боу-Бам, банана-фана-фоу-Фам, Фий-фи-моу-Мам — изпя Фърди.

Норман накара маската да танцува, точно като Шари Луис и тъпите й агнешки пържоли, само дето това беше бик, а не агне — задръстен смотан обратен бик с цветя на рогата. Не намираше абсолютно никакво основание, поради което да харесва тая идиотска играчка, но истината е, че тя по някакъв начин му допадаше.

— По някакъв начин и ти ми допадаш — каза Фърд с обратната резба и извърна към Норман празните си очи. После отново погледна Пам и с помощта на Норман, който движеше устните му, изрече:

— Някакъв проблем?

— Н-Н-Не. — Той още не беше доволен от изражението й, но вече бяха отбелязали напредък и тя бе ужасена от него — от тях с Фърд — това поне бе очевидно.

Норман приклекна и подпря лакти на коленете си — гумените рога на Фердинанд сочеха към пода. Погледна я право в очите и попита:

— Бас държа, че умираш да се махна от тая стая и от целия ти живот, нали, Пам?

Тя се закима толкова отривисто, че косата й заподскача по раменете.

— Да, знаех си, но няма нищо. Кажи ми само едно нещо и ще изчезна яко дим. Толкова е просто. — Той се приведе към нея и рогата на Фърд се провлачиха по пода. — Искам да знам само едно — къде е Роуз, Роуз Даниълс. Къде живее?

— О, Боже! — Руменината, която все още бе останала на лицето й — две малки петънца високо на скулите — се стопи, и очите й се изцъклиха. — О, Боже, вие сте той. Вие сте Норман.

Тези думи го изненадаха и ядосаха — според правилата на играта на него му беше позволено да знае нейното име, как иначе, но не и тя да знае неговото — и от там тръгна всичко. Докато се окопити, тя вече бе скочила, бе хукнала да бяга и почти бе успяла да му се изплъзне. Той се хвърли след нея с протегната ръка, продължавайки да стиска маската. Като че ли промърмори под нос, че няма намерение да отива никъде, че само иска да поговорят, при това хубавичко да си поговорят.

Сграбчи я за гърлото. Тя нададе хриплив вой, който искаше да мине за писък, и се изтръгна от ръцете му с изненадваща, неустоима сила. Въпреки това щеше да успее да я задържи, ако не беше маската. Гумата се плъзна по влажната му ръка и жената съумя да се откопчи, после политна към вратата, размахвайки разперените си ръце, но Норман не осъзна веднага какво се случи след това.

Чу се някакъв звук, сякаш тапа отхвръкна от бутилка, и Пам започна лудешки да се мята и да удря по вратата, но главата й оставаше изкривена назад под неестествен ъгъл, сякаш неотклонно следеше с поглед издигането на националния флаг на някоя тържествена церемония.

— А? — възкликна Норман и в този миг пред очите му изникна Фърд, който се беше изкривил на една страна. Фердинанд му се стори пиян.

— Уууупс — възкликна бикът.

Норман дръпна маската от ръката си и я натика в джоба си — дочу нов звук, който наподобяваше дъждовни капки. Сведе поглед и установи, че лявата обувка на Пам вече не беше чисто бяла. Беше станала червена. Беше плувнала в кръв, която се стичаше по пода и образуваше дълги червени ивици. Тя продължаваше неистово да размахва ръце. На Норман те му заприличаха на птички.

Сякаш бе прикована към вратата, а когато пристъпи до нея, Даниълс установи, че всъщност наистина в известен смисъл е прикована към вратата. На проклетата врата беше поставена закачалка. Пам се бе изтръгнала от ръце му, беше се втурнала напред и се беше забила право в закачалката. Металната кука се оеше забучила в лявото й око.

— О, Пам, дявол да го вземе, глупачка такава — изстена, едновременно вбесен и потресен. Глупавата усмивка на бика, който казва „Ууупс“ като многознайните герои в анимационните филмчета на „Уорнър Брадърс“, още му беше пред очите.

Издърпа я от куката. Чу се неописуемо изхрущяване. Здравото й око — то му се стори изумително синьо — се взираше в него с безмълвен ужас.

Тя отвори уста и изписка.

Без изобщо да се замисля, Норман я сграбчи — сякаш ръцете му сами се впиха под нежните извики на челюстите й и рязко извиха главата й. Нещо изпука — сякаш някой настъпи изсъхнала греда — и Пам увисна в ръцете му. Замина си, а каквото и да е знаела за Роуз, замина с нея.

— Ах, ти, загубена фуста — изпъхтя. — Навря се в скапаната закачалка, ама че си глупава!

Разтърси тялото й. Главата й се люшна безчувствено. На бялата униформа се виждаше червено петно. Норман отнесе мъртвата жена до рафта с покривките и я настани върху купчината. Краката й се разпериха безжизнено.