Гърт доста се озадачи:

— Какво искаш да кажеш?

Тя сведе поглед към скута си и никак не се изненада, че е свила ръце в юмруци.

— Норман искам да кажа. Провали пикника, гадината. Мамка му, вонлива гад! — Изтърва неприличната дума и отначало не можеше да повярва, че я е изрекла, при това в полицейска кола, в присъствието на двама детективи на предната седалка. За още по-голямо свое изумление левият й юмрук изведнъж се стрелна към вратата на колата, точно над ръчката за стъклото.

Гюставсън се постресна зад волана. Хейл се обърна с безизразна физиономия, после отново се загледа напред. Като че ли промърмори нещо на сътрудника си. Роузи не чу добре, но пет пари не даваше.

Гърт хвана изтръпналата й ръка и се опита да разтвори свития юмрук, разтривайки го с търпеливи движения.

— Всичко е наред, Роузи — говореше тихо и гласът й боботеше като двигател на камион на нулева скорост.

— Нищо подобно! — викна младата жена. — Изобщо не е наред, въобще не ми говори! — От очите й се стичаха сълзи, но и за това не й пукаше. За пръв път в зрелия си живот плачеше по-скоро от ярост, отколкото от срам или страх. — Защо не се разкара? Защо не ме остави на мира? Пребива Синтия, разваля пикника… мамка му, проклета гадина! — Отново понечи да удари вратата, но Гърт здраво стискаше ръката й. — Шибана вонлива гад!

Гърт кимна.

— Права си. Шибана вонлива гад.

— Норман е като… като белег по рождение! Колкото повече го търкаш и се опитваш да го махнеш, толкова повече потъмнява! Шибана гадина! Побъркан, ненормален, задръстен изрод! Мразя го! Мразя го!

Роузи се задъха. Страните й запламтяха, от очите й се стичаха сълзи… но въпреки това не се чувстваше чак толкова зле.

Бил! Къде е Бил?

Извърна се, сигурна, че вече наистина няма да е там, но той ги следваше неотклонно. Помаха й. Тя му помаха и отново се обърна, малко поуспокоена.

— Роузи, ти си полудяла. Имаш право да си полудяла, но…

— О, полудяла съм и още как.

— … но той не пи развали празненството, искам да ти кажа.

Роузи примигна глуповато.

— Какво? Искаш да кажеш, че продължават? След…

— А ти как си продължавала след всичките побоища?

Неразбиращо поклати глава.

— В известен смисъл става дума за издръжливост — обясни Гърт. — И може би за най-обикновено упорство. Но най-важното е, Роузи, да покажем на целия свят, че не се отказваме. Че не могат да ни заплашват. Да не мислиш, че за пръв път се случва подобно нещо? Ами! Норман е най-неприятното произшествие досега, но не и първото. Какво правиш, когато насред пикника те полази някоя твар и усмърди целия свят? Чакаш вятърът да разнесе миризмата и продължаваш да се веселиш. Точно това става на Етингър Пиър сега, и то не само защото ще трябва да плащаме обезщетение на „Индиго Гърлз“. Празненството продължава, защото трябва да докажем на себе си, че не могат да ни пребиват, за да ни умъртвят… или за да ни освестят. О, някои сигурно отдавна са се омели — на Лана Клайн и нейните пациентки сигурно няма повече да им видим очите — но останалите са там. От болницата Консуело и Робин веднага се запътиха към кея.

— Браво на вас — вметна лейтенант Хейл от предната седалка.

— Как можахте да го изпуснете? — укорително попита Роузи. — Божичко, знаете ли поне как се е измъкнал?

— Ами, ако трябва да бъдем точни, не ние го изпуснахме — меко обясни той. — Това е дело на пристанищната охрана. Когато е пристигнала градската полиция, съпругът ви отдавна вече не е бил там.

— Смятаме, че е задигнал маската на едно дете — допълни Гюставсън. — От онези, които скриват цялата глава. Сложил я е, а след това просто е офейкал. Имал е късмет, това е единственото, което мога да ви кажа.

— Винаги е имал късмет — горчиво отбеляза тя. Колата вече завиваше към паркинга пред полицейското управление, следвана от Бил с мотоциклета. Младата жена се обърна към Гърт и рече: — Вече можеш да ми пуснеш ръката.

Тя я пусна и в същия миг юмрукът на Роузи отново се заби във вратата. Този път я заболя по-силно, но онази част от съзнанието й, където се пораждаха нови усещания, бе изпълнена със задоволство.

— Защо не ме остави на мира? — отново попита, без да се обръща конкретно към никого. Въпросът й все пак получи отговор, който бе изречен с омайно дрезгав глас, изплувал от дълбините на спомените й.

„Ще бъдеш разделена от него — казваше този глас. — Ще бъдеш разделена от него, Роузи Истинска.“

Роузи погледна ръцете си и забеляза, че е настръхнала.

Съзнанието му отново се рееше нагоре, нагоре и далече, както пееше едно време оная кучка Мерилин Маккуу, а когато Норман отново дойде на себе си, установи, че вкарва форда в друг паркинг. Не знаеше със сигурност къде се намира, но предполагаше, че е влязъл в подземния паркинг на половин пресечка от хотел „Уайтстоун“, където прибра колата и вчера. Като се наведе да откачи жиците, погледът му попадна върху бензиномера — стрелката клонеше надясно. Значи през последното затъмнение е спирал да зареди резервоара. Но защо ли го е направил?

„Всъщност не заради бензина“ — отговори си сам.

Наведе се към огледалото за обратно виждане, но после се сети, че то се намира на пода. Вдигна го и се взря в отражението си. Лицето му бе насинено и подуто — веднага ставаше ясно, че се е бил, но кръвта бе почистена. Сигурно я е измил в тоалетната на някоя бензиностанция, а през това време колата се е зареждала автоматично на най-бавната степен. Значи спокойно можеше да се покаже на улицата — без да разчита прекалено много на късмета си — а това бе хубаво.

Докато откачаше жиците, се запита колко ли е часът. Нямаше как да разбере — не носеше часовник, намираше се под земята, а скапаното „Темпо“ нямаше часовник на таблото. Но има ли значение? Има ли? …

— Не — тихо отвърна един добре познат глас. — Няма значение. Всичко се обърка.

Гумената маска го гледаше от пода на колата с все същите празни очи, смущаваща насърчена усмивка и нелепо украсени рога. На Норман изведнъж му се прииска да я запази. Това му се видя глупаво, защото цветните гирлянди го дразнеха, а още повече го дразнеше глупашката усмивка, която сякаш казваше „кастрирайте ме, ако щете“… но може би играчката му носеше късмет. Тя, разбира се, не можеше да говори — той само си фантазираше — но без нея нямаше да се измъкне от Етингьр Пиър. В никакъв случай.

„Добре де, добре де, да живее бикът“ — рече си и се пресегна да вдигне маската.

В следващия миг, сякаш не бе минала и секунда, се намери приведен над Русокоска, стискайки я през кръста с все сила, за да не й остане дъх да пищи. Тъкмо бе излязла от стаята за персонала със заредената количка — предположи, че я е чакал доста време преди това, но сега това нямаше значение, тъй или иначе отново ще влязат в стаята — те двамата, Пам и нейният нов приятел Норман, да живее бикът.

Тя риташе и на няколко пъти съумя да го уцели под коляното, но той не почувства почти нищо, понеже беше обута с маратонки. Като продължи да я държи с една ръка, хлопна вратата зад гьрба си и пусна резето. Огледа се набързо, за да се увери, че няма свидетели. Стаята беше дълга и тясна, а отсрещната стена беше заета от лични шкафчета. Ухаеше на изпрано и изгладено пране — този прекрасен дъх извика у