Още не можеше да проумее онова, което му направи тлъстата черна мръсница. Прекрасно знаеше, че го бе направила, но понякога да знаеш нещо и да вярваш в него са коренно различни неща, а това бе именно един от тези случаи. Сякаш неведома сила го беше превърнала в друго същество, което безпомощно подскачаше по повърхността на възприятието и единствено в краткотрайни мигове на просветление успяваше да възстанови мисловните си способности или да преживее някакви чудновати, несвързани случки.

Помнеше, че последния път зад кенефа му беше много трудно да се изправи — имаше поне пет рани по лицето, които кървяха, носът му зверски го болеше от последователните удари в инвалидната количка, цялото му тяло беше натъртено от сто и петдесетте килограма на Дърта-Гърта, която се друсна отгоре му — ребрата и слабините му пулсираха… и все пак Норман беше в състояние да понесе всички тези беди — и какво ли още не. Не можеше да преживее обаче мисълта, че е подмокрен от нея, че мирише на нея, не просто на урина, а на женска урина. Всеки път, когато мислите му се насочваха в тази посока, имаше чувството, че мозъкът му започва да се разтапя. Приискваше му се да се разпищи и целият свят — бе жизненоважно да не изгубва връзка с него, инак щеше да се окаже зад решетките, навярно пристегнат в усмирителна риза и наблъскан с успокоителни — сякаш започваше да се разпада.

Докато се мъкнеше покрай оградата, си мислеше: „Дръж я тая, дръж я тая, върни се, дръж я и я пречукай, заслужава си го, иначе никога няма да можеш да спиш спокойно, никога няма да можеш да разсъждаваш спокойно.“

Дърта-Гърта сигурно се заблуждаваше, че бе избягал заради приближаващите се гласове. В действителност обаче се махна, защото ребрата така го боляха, че в момента едва дишаше; стомахът го прерязваше, а тестисите му се късаха от онази непоносима, неистова болка, която само мъжете познават.

Но болката не бе единственият подтик да избяга — другата причина бе онова, което означаваше тази болка. Норман се страхуваше, че ако отново се нахвърли върху Дърта-Гърта, тя не само ще го притисне до стената, но кой знае какво още ще му направи. Тъй че хукна да бяга покрай оградата колкото се може по- бързо, а гласът на грозната негърка го следваше като присмехулен призрак. „Но пък ти остави едно малко послание… от своите бъбреци чрез моите бъбреци… едно посланийце, Норми, и то гласи…“

После съзнанието му се замъгли за кратко — плоското камъче заподскача по гладката повърхност на действителността нагоре-надолу, нагоре-надолу, а когато Норман най-сетне дойде на себе си, бе минало известно време — може би петнадесет секунди, а може би и четиридесет и пет. Установи, че тича по централната алея към лунапарка като подплашена крава и вместо да се приближава към изхода от парка, всъщност се отдалечава от него, насочвайки се право към езерото, към кея, където изобщо нямаше да се затруднят да го пипнат и да го пречукат.

През това време в главата му ечаха истеричните викове на баща му, обарвач на световно равнище (който веднъж на един незабравим лов се бе проявил дори като несравним майстор на свирките). „И беше жена! — пищеше Рей Даниълс. — Как можа да се оставиш на някаква си пачавра, Норми?“

Норман прогони гласа от съзнанието си. Докато беше жив, старецът му беше крещял достатъчно — нямаше намерение да слуша същите дивотии и сега. Той може да се справи с Гърт, може да се справи и с Роуз, и с всичките, но първо трябва да се разкара… и то преди цялата охрана да се е вдигнала па крак да търси гологлав тип с окървавено лице. Без друго вече го видяха сто човека, и как не. Вонеше на пикня и целият бе изподран, сякаш бе ходил на лов за диви котки.

Свърна към залата с електронните игри и въртележката „Пътешествие в Южните морета“ без ясна цел — просто искаше да се махне от изродите на централната алея — и точно тогава съдбата му се усмихна.

Страничният вход към залата с електронните игри се отвори и отвътре излезе някой. Предположи, че бе някакво хлапе. Не можеше да се определи с точност. На ръст съществото бе колкото дете и бе облечено като дете — дънки, маратонки „Рийбок“, тениска „Майкъл Макдърмот“ (отпред пишеше „ОБИЧАМ МОМИЧЕ НА ИМЕ ДЪЖД“, каквото и да означаваше това) — но главата му бе скрита под гумена маска, която представляваше Фердинанд Бика. На муцуната му се мъдреше широка глуповата усмивка. Рогата му бяха закичени с цветни гирлянди. Без изобщо да се замисля, Норман посегна и смъкна маската от главата на детето. В ръката му остана кичур коса, но какво от това.

— Ей! — писна хлапето. Без маската изглеждаше на около единадесет години. Въпреки това бе по-скоро ядосано, отколкото уплашено. — Дай си ми я, тя си е моя, аз си я спечелих! Какво си мислиш, че…

Перна хлапето през лицето и то отхвръкна назад. Въртележката с Южните морета бе оградена с брезентово платнище — хлапакът профуча през него, а скъпите му маратонки излетяха във въздуха.

— Само да кажеш на някого, ще се върна и ще те пречукам — заплаши Норман поклащащото се платнище. После забърза към централната алея и нахлупи маската на лицето си. Тя миришеше на гума и на потната коса на предишния си притежател, но тези миризми не го притесняваха. По-скоро се опасяваше, че скоро маската ще завони на пикнята на Гърта.

После съзнанието му отново се замъгли и за известно време сякаш се намираше над озона. При следващото просветление се намери насред паркинга на Прес Стрийт — подтичваше към колата си, притиснал с ръка гърдите си отдясно, където при всяко вдишване го пронизваше режеща болка. Страховете му се бяха сбъднали и вътрешността на маската вече се беше развоняла — смъкна я и с наслада вдъхна хладния въздух, който не смърдеше на пикня и на жени. Погледна маската и потрепери — имаше нещо в тази сладникава, ухилена физиономия, от което му призляваше: бик с халка на носа и венци на рогата; бик с ухилената физиономия на тъпак, на който нещо му липсва, но той е толкова тъп, че дори не знае какво му липсва. Инстинктивната му реакция бе да захвърли проклетото нещо, но се въздържа. Трябваше да помисли и за пазача на паркинга и макар че той несъмнено ще запомни шофьор с маска на Фердинанд Бика, може и да не направи връзка между него и онзи, за когото полицията не след дълго ще разпитва. Струва си да я задържи, ако му спечели още малко време.

Седна зад волана на форда, захвърли маската на седалката и запали мотора. Като се навеждаше да свърже жиците, гадната воня отново го блъсна в носа — ризата му така смърдеше на кисело, че чак сълзи избиха в очите му. „Роузи вика, че си падаш по бъбреци — прозвуча в ушите му гласът на оная проклета чернилка, дето се е пръкнала направо от чистилището, Дърта-Гърта. Норман ужасно се страхуваше, че никога вече няма да може да я прогони от мислите си — сякаш го бе изнасилила и бе заплодила в него недъгаво идиотче. — Бил си от ония срамежливци, дето не обичали да оставят следи.“

„Не — мислено отвърна той. — Не, престани веднага, не мисли за това.“

„Остави ти едно малко послание от своите бъбреци, чрез моите бъбреци…“ и тогава оная гадост се изля върху лицето му смърдяща и гореща като детска треска.

— Не! — изкрещя Норман и стовари юмрук върху таблото — Не, не може! НЕ МОЖЕ ДА ПРАВИ ТАКИВА НЕЩА С МЕН! — Юмрукът му отскочи, удари се в огледалото за обратно виждане и то отхвръкна на пода. Норман ядно тресна предното стъкло — ръката го заболя, а пръстенът му от Полицейската академия напука стъклото под формата на гигантска звезда. За малко да започне да блъска с все сила волана, когато най- после съумя да се овладее. Вдигна поглед и забеляза пъхнатата под сенника квитанция. Съсредоточи поглед върху нея, стараейки се да си възвърне присъствието на духа.

Като се поукроти, бръкна в джоба си, извади парите си и измъкна изпод щипката петдоларова банкнота. После, опитвайки се да пренебрегне миризмата (въпреки че нямаше как човек да я игнорира напълно), нахлупи маската на лицето си и подкара колата към изхода. Наведе се над страничното стъкло и впери поглед в пазача зад маската. Онзи се подпря на вратата с трепереща ръка и се наведе да прибере банкнотата — в този миг Норман направи великолепно откритие: човекът беше пиян.

— Да живее дяволският му бик! — провикна се той и се разсмя.

— Тъй вярно — отвърна бикът, който бе подал глава през отворения прозорец на зеления форд „Темпо“. — El toro grande31.

— Дължите ми два петдесет и…

— Задръж рестото — отвърна Норман и подкара колата. Измина половин пресечка, но се наложи да спре — ако не махнеше тая проклета маска от лицето си, направо щеше да повърне в нея, което щеше да влоши нещата. Разтрепераните му пръсти панически се опитваха да я смъкнат от лицето му — сякаш го бе полазила пиявица, а после всичко отново се разтвори, съзнанието му се откъсна от действителността и отлетя нанякъде като направлявана ракета.