Когато се съвзе, откри, че е гол до кръста и чака на някакъв светофар да светне зелено. На отсрещната страна па улицата електронният часовник на фасадата на някаква банка показваше четиринадесет часа и седем минути. Норман се огледа и откри, че тениската му се въргаля на пода заедно с откъртеното огледало и откраднатата маска. Дъртият Фърди, който изглеждаше като спукан балон, впери в него празните си очи, през които се виждаше подът на автомобила. Усмивката на бика, допреди малко щастлива и закачлива, бе станала някак мъдра. Карай да върви, поне не му е на лицето. Пусна радиото — копчето липсваше и операцията се оказа доста трудна, но не и невъзможна, има си хас. Приемателят още беше настроен на станцията със старите песни и в момента Томи Джеймс и Шондълс пееха „Туй-онуй“. Норман моментално започна да им приглася. В съседната лента зад волана на някакво камри седеше мъж с вид на счетоводител и го наблюдаваше с предпазливо любопитство. Отначало не можеше да проумее какво толкова интересно намира оня в собствената му персона, но после се сети, че лицето му е окървавено — даже като че ли кръвта вече беше засъхнала. А, и тениската, разбира се. Ще трябва да реши проблема по някакъв начин, при това в най-скоро време. Междувременно…

Наведе се, взе маската, пъхна в нея ръка и прихвана гумените устни с върховете на пръстите си. После доближи ръка до стъклото, движейки устните на маската в такт с песента, сякаш Фердинанд пригласяше на Томи Джеймс и Шондълс. Норман поклащаше ръка и бикът дори танцуваше в ритъма на песента. Мъжът в съседната кола бързо извърна поглед напред. За миг остана неподвижен. После се пресегна и заключи дясната врата. Норман се ухили.

Захвърли маската на пода и отри ръка в голите си гърди. Знаеше, че изглежда адски странно, като пълен ненормалник, но за нищо на света нямаше да навлече отново вонящата тениска. На съседната седалка бе захвърлил якето, а то поне бе сухо отвътре. Навлече го и закопча ципа до горе. В този миг светна зелено и камрито в съседната лента прелетя през кръстовището, сякаш го изстреля оръдие. Норман също потегли, но по-спокойно, пригласяйки на радиото:

— Тя ходеше по тротоара… малка хубавица, сам-сама… Ей, сладка моя, да те отведа ли у дома?

Песента му напомни за училище. Бяха хубави години. Нямаше никаква малка сладка Роуз, която да оплеска всичко и заради която стана цялата бъркотия. Или поне в първия клас на гимназията още я нямаше.

„Къде си, Роуз? — мислено я питаше. — Защо не беше на смотания пикник? Къде си, мътните те взели?“

— Тя е на друг пикник — прошепна бикът, а в гласа му се долавяше нещо едновременно непознато и мъдро — сякаш не излагаше заключения, а му поднасяше неоспоримите пророчества на оракул.

Норман отби колата до тротоара, без да обръща внимание на знака, който забраняваше паркирането, и грабна маската от пода. Отново я нахлузи на дланта си. Но този път я извърна към себе си. В празните дупки за очите се виждаха собствените му пръсти, но те като че го гледаха право в очите.

— Как така на друг пикник? — хрипливо попита. Пръстите му се раздвижиха и накараха муцуната да помръдне. Не ги чувстваше, но ги виждаше. Освен това подозираше, че самият той говори, но гласът не звучеше като неговия, а и като че ли нямаше нищо общо с неговото гърло — като че излизаше между гумените устни на маската.

— Харесва й как я целува — заяви Фердинанд. — Как не си се сетил? Освен това й харесва какво правят ръцете му. Иска да направят нещо, преди да си тръгнат. — Бикът въздъхна и, чудно, поклати всезнаещо гумената си глава. — Но жените са си такива. Дай им на тях туй-онуй. Да правят любов. И то по цяла нощ.

— Кой, бе? — викна Норман. От ярост вените на слепоочията му запулсираха. — Кой я целува? Кой я обарва? Къде са? Казвай веднага!

Но маската мълчеше. Ако изобщо бе проговаряла.

„Какво ще правиш, Норми?“ — познатият глас. Гласът на татко. Пълна досада, но поне не беше страшен. Виж, другият глас беше страшен. Ако ще от собственото му гърло да бе излязъл, пак беше страшен.

— Ще я намеря — прошепна. — Ще я намеря, а после ще й покажа туй-онуй. По моя начин.

„Е да, но как? Как възнамеряваш да я намериш?“

Най-напред му дойде наум да иде в свърталището им на Дърам Авеню. Сигурен беше, че новият адрес на Роузи все ще е записан някъде. Но идеята не му изглеждаше добра. Оная дупка беше нещо като крепост. Сигурно е необходима карта — която най-вероятно много прилича на собствената му банкова карта — за да се влезе, а и навярно има някакъв код за изключване на алармата.

Ами ако има някой? Е, ако се наложи, може да ги огърми на бърза ръка — ще пречука две-три и тъкмо ще сплаши останалите. Служебният му пистолет се намираше в сейфа в хотелската стая — едно от предимствата на автобуса — но огнестрелното оръжие обикновено е най-тъпашкото решение на даден проблем. Ами ако адресът е вкаран в компютър? Напълно възможно е — в наши дни кой ли не използва проклетите машинки. Най-вероятно още ще се мотае и ще се чуди как да измъкне от жените паролата и името на файла, когато ченгетата ще цъфнат и ще му разкажат играта.

Изведнъж в главата му прозвуча нечий друг глас. Той изплува от съзнанието му като мътен образ, замъглен от цигарен дим: „… ме е яд, че няма да чуя концерта, но ако искам колата, не мога да пропусна…“

Чий бе този глас и какво не можеше да си позволи да пропусне собственикът му?

След миг отговорът на първия въпрос изплува. Това бе гласът на Русокоска. Русокоска с големите очи и сладкото задниче, русокоска, чието истинско име беше Пам Някоя си. Пам работеше в „Уайтстоун“, нищо чудно да познава неговата непокорна Роуз, и освен това Пам не можеше да си позволи да пропусне нещо си. Какво ли е то? Като се замисли човек, щом нахлупи старата ловджийска шапка и напрегне малко блестящия си детективски мозък, отговорът вече не изглежда чак толкова труден. Ако искаш кола, единственото нещо, което не искаш да пропуснеш, е извънредната работна смяна. А тъй като концертът, който нямаше да чуе, щеше да се състои тази вечер, имаше доста голяма вероятност да я намери в хотела още сега. Дори ако я няма, скоро ще се появи. А ако знае нещо, ще го каже. Нищо не научи от оная пънк- рок красавица, но просто не му остана достатъчно време да обсъдят въпроса на спокойствие. Този път обаче няма за къде да бърза.

Щеше да се погрижи за това.

Сътрудникът на лейтенант Хейл — Джон Гюставсън — закара Роузи и Гърт Киншо в Трети районен полицейски участък — Лейкшор. Бил ги следваше с мотоциклета си. Роузи непрекъснато се обръщаше, за да се увери, че е след тях. Гърт забеляза, но не каза нищо.

Хейл представи Гюставсън като „по-добрата ми половинка“, но всъщност лейтенантът беше алфата, както би казал Норман — Роузи отгатна това в мига, в който ги видя заедно. Личеше по начина, по който Гюставсън гледаше Хейл, дори докато шефът му се настаняваше до него на предната седалка на служебния автомобил без номера. Тя бе виждала този поглед хиляди пъти, дори в собствената си къща.

Подминаха някаква банка, на чиято фасада имаше часовник — същият, покрай който малко преди това бе минал и Норман — и Роузи се наведе да види колко е часът. Беше четири часът и девет минути. Денят се точеше като топъл карамел.

Хвърли поглед през задното стъкло на колата, страхувайки се Бил да не изчезне — дълбоко в себе си бе уверена, че вече е свърнал нанякъде. Само че той бе зад колата. Усмихна й се и й махна. Тя му помаха в отговор.

— Изглежда приятен тип — отбеляза Гърт.

— Да — съгласи се Роузи, но не й се говореше за Бил, особено в автомобил с две ченгета на предната седалка, които несъмнено слухтят за всяка дума. — Защо не остана в болницата? Трябваше да те прегледат, може да ти е направил нещо с оная гадост.

— Ами, съвсем добре ми се отрази — ухили се в отговор негьрката. Върху разпраната си дреха беше намъкнала болнична синьо-бяла раирана нощница. — По-събудена не съм се чувствала откак загубих девствеността си в Баптисткия младежки лагер още през 1974.

Роузи се опита да се усмихне в отговор, но нищо не излезе, и вместо това попита:

— Значи „Потънете в лятото“ беше дотук, така ли?