бездомна жена, която имаше подобно устройство и трепеше плъхове с него — от ония, огромните, дето се мислят за кокер-шпаньоли, само дето нямат кучешки паспорт. — Искаш ли да те бодна? — продължавайки да седи на колене попита той и размаха тейзъра. — Искаш ли, а, Гърти? По-добре ела сама, защото няма да ти се размине, щеш не щеш…

Той замлъкна и извърна колеблив поглед към ъгъла на постройката. В далечината се чуваха стъписани, тревожни женски писъци, но тълпата като че се приближаваше.

Гърт използва моментното му разсейване, отстъпи назад сграбчи прекатурената инвалидна количка за страничните облегалки и я изправи. После я забута с резки движения към него.

— Айде де — подразни го. — Айде де, давай, любителю на бъбреци. Давай, лайнар такъв. Давай, педал смотан. Искащ да ме жилнеш, а? Искаш да ме гръмнеш с тъпия си фазер? Айде де, какво чакаш. Май имаме време за един последен танц, преди ония с белите престилки да те отведат в „Сънидейл Ейкърс“ или където там държат откачени ненормалници като т…

Той стана, отново се извърна по посока на приближаващите гласове и Гърт си рече: „Какво толкоз, по дяволите, имам един живот, поне да го изживея като бял човек“, после блъсна количката срещу него с все сила. Тя налетя право срещу Норман, той изквича и политна заедно с нея. Гърт се хвърли отгоре му. Разплаканият, треперлив вик на Синтия долетя до нея прекалено късно:

— Внимавай, Гърт! Онова нещо!

Чу се тихо злокобно изпращяване — зиииттт! — и кракът на Гърт, от глезена, където я докосна металният проводник, чак до ябълката, се разкъса от болка. Кожата й още бе влажна от урината и това може би усили ефекта на оръжието. Мускулите й се напрегнаха до скъсване и в очите й избиха сълзи, а после вече изобщо не чувстваше крака си. Свлече се на земята. Падайки, стисна ръката, която стискаше тейзъра, и я изви колкото се може по-жестоко. Норман изквича от болка и понечи да я ритне и с двата си крака. Не уцели съвсем, но едната му подметка болезнено се заби точно под гърдите й, право в диафрагмата. Болката бе толкова ненадейна и силна, че за миг поне Гърт изцяло забрави за болката в крака, но продължи да стиска китката му и да я извива, докато най-сетне юмрукът му се разтвори и противната джунджурия падна на земята.

Норман тежко падна назад — на устата му бе избила кървава пяна, а от носа му се стичаха малки капки кръв. В широко отворените му очи се четеше крайно изумление — той изобщо не можеше да проумее, че отнесе такъв пердах от жена, а и надали щеше да го проумее. Изправи се, олюлявайки се, извърна глава по посока на приближаващите гласове — вече бяха съвсем наблизо — а после хукна покрай оградата към парка. Гърт предполагаше, че няма да стигне далеч, без да привлече вниманието на охраната на парка — изглеждаше така, сякаш току-що бе изваден от филм на ужасите.

— Гърт…

Разплакана, Синтия се опитваше да изпълзи до едрата негърка, която лежеше на една страна и наблюдаваше бягащия Норман. Тя се обърна към момичето и установи, че е изтърпяло много по-жесток побой, отколкото й се бе сторило отначало. Точно над дясното и око се бе надигнала огромна синина, а носът й навярно никога нямаше да бъде същият.

Гърт се изправи с мъка на колене и изпълзя до Синтия. Като се добра до нея, двете се прегърнаха здраво, за да не паднат. Опитвайки се да проговори през подпухналите си устни, Синтия издума с огромни усилия:

— Щях да го преметна… както ни учеше… но той ме изненада.

— Няма значение — отвърна й и целуна нежно слепоочието й. — Много ли пострада?

— Не зная… не плюя кръв… едно добро начало. — Опитваше се да се усмихне. Усилието очевидно й причиняваше непоносима болка, но въпреки това се опитваше да се усмихне. — Напика го.

— Да. Напиках го.

— Точно така — прошепна момичето и отново се разплака. Гърт я взе в прегръдките си и така ги откриха първите жени, които дотичаха заедно с двама от охраната — на колене, между задната стена на тоалетната и изоставената преобърната инвалидна количка, всяка опряла чело на рамото на другата, вкопчени една в друга като моряци-корабокрушенци.

Първото неясно впечатление на Роузи от спешното отделение на градската болница беше, че цялото общежитие се е събрало там. Докато се опитваше да си пробие път до Гърт, която се намираше в отсрещния ъгъл на стаята (не обърна почти никакво внимание на мъжете около себе си), отбеляза, че поне три от жените липсват — Ана, която сигурно още се бави на сбирката в памет на бившия й съпруг, Пам, която беше на работа, и Синтия. Последното откритие я ужаси най-много.

— Гърт! — извика и разбута мъжете, без изобщо да ги поглежда. — Гърт, къде е Синтия? Да не би…

— На горния етаж. — Тя се постара да се усмихне, за да й вдъхне увереност, но опитът не беше много убедителен. Очите й бяха подути и зачервени от плач. — Приеха я и сигурно ще остане тук известно време, но ще се оправи, Роузи. Бил я доста лошо, но ще се оправи. Знаеш ли, че си с каска на главата? Толкова си… сладка.

Бил отново се зае с катарамата под брадичката й, но тя дори не усети кога каската изчезна от главата й. Вглеждаше се в Гърт… в Консуело… в Робин. Търсеше в очите им обвинение, че е замърсила чистия им дом. Търсеше омраза.

— Съжалявам — дрезгаво изрече тя. — Ужасно съжалявам за всичко.

— Защо? — учуди се Робин. — Не ти си пребила Синтия.

Роузи я изгледа объркано, после отново се извърна към Гърт.

Тя гледаше на другата страна, а като проследи погледа й, младата жена се вкамени от ужас. Чак сега осъзна, че в това помещение освен жените от „Дъщери и сестри“ има полицаи. Двама цивилни и трима униформени. Полицаи.

Роузи протегна вкочанената си ръка и се вкопчи в пръстите на Бил.

— Говерете с тази жена — обясняваше Гърт на единия. — Нейният съпруг го извърши. Роузи, това е лейтенант Хейл.

Всички се извръщаха към нея, взираха се в жената на ченгето която бе имала най-безочливото нахалство да задигне кредитната карта на мъжа си и да се опита да изчезне от живота му.

Братята на Норман нея гледат.

— Госпожо? — обърна се към нея цивилният полицай и за миг гласът му толкова й заприлича на гласа на Харли Бисингтън, че й идеше да се разпищи.

— Спокойно, Роузи — тихо й говореше Бил. — Тук съм и ще остана с теб.

— Госпожо, дали можете да ни кажете нещо за случилото се? — Поне гласът му вече не приличаше на гласа на Харли.

Тя погледна през прозореца към входа на болницата. Там бе изток — посоката, от която не след дълго над езерото ще изплува нощта. Роузи прехапа устни и се обърна към ченгето. Стисна ръката на Бил и с другата си ръка и заговори с дрезгав глас, който като че нямаше нищо общо с нейния собствен глас.

— Нарича се Норман Даниълс — каза тя на лейтенант Хейл.

„Говориш като жената от картината — помисли си. — Говориш като Роуз Мадър.“

— Той е мой съпруг, полицейски следовател е и е луд.