— Не ме разбирате. — Гърт пое дълбоко дъх, стараейки се да запази равен тон. — Единствено вие можете да ми помогнете.

— Двадесет и четири долара — рече касиерът на младата двойка зад гишето, — шест долара ресто. Приятен ден. — После, без да обръща глава, заяви: — Извинете госпожо, но ако не забелязвате, в момента съм зает. Тъй че ако ще ми се оплаквате, че автоматите с игрите гълтат монети, или нещо подобно, просто изприпкайте до „Службата за посетители“ и…

Чашата на търпението й преля — нямаше никакво намерение да изприпка където и да било, особено пък ако й нареждат с такъв непоносим тон, който означаваше „светът е пълен с какви ли не тъпаци“. Светът може и да е пълен с тъпаци, но тя не бе от тях, а освен това знаеше нещо, което този самонадеян кретен дори не подозираше — тялото на Питър Слоуик бе изпохапано на повече от осемдесет места, а не е изключено извършителят на престъплението да е тук, на кея, и да търси жена си. Влезе в кабината — едвам се свря вътре — и сграбчи служителя за синята униформа. Обърна го към себе си. На горния джоб на ризата му висеше табелка с надпис „КРИС“. Крис се вторачи в широкото като пита тъмно лице на Гърт, слисан от самия факт, че някаква си клиентка се бе осмелила да го докосне. Понечи да каже нещо, но тя не го остави и му нареди:

— Млъкнете и слушайте. Има вероятност тази сутрин да сте продали целодневен билет на един много опасен човек. Престъпник. Тъй че въобще не си правете труда да ми обяснявате колко сте натоварен днес. Крис, защото пет… пари… не давам.

Мъжът изумено се опули насреща й. Преди да е успял да се съвземе, Гърт измъкна от огромната си чанта леко замазаното факскопие на някаква снимка и я тикна под носа му. „Детектив Норман Даниълс, шеф на секретната група, която разби мафиотската наркобанда“, пишеше отдолу.

— Идете при охраната — обидено, но с тревога в гласа заяви Крис. Господинът, който бе на ред зад гишето — беше с шапка-идиотка на главата, а на тениската му пишеше: „ДЯДО № 1 В СВЕТА“ — внезапно извади видеокамера и започна да снима, вероятно надявайки се, че ще излъчат заснетото в някоя рубрика за куриозни действителни случки по местната телевизия.

„Ако знаех колко ще е забавно, изобщо нямаше да се колебая“ — рече си Гърт.

— А, не, те не ми трябват, поне засега. Искам да говоря с вас. Моля ви. Просто го огледайте хубаво и ми кажете…

— Госпожо, не можете да си представите колко хора минават пред очите ми на д…

— Представете си господин в инвалидна количка. Рано сутринта. Преди навалицата. Едър. С гола глава. Вие се наведохте от гишето и се развикахте след него. Той се върна. Сигурно си беше забравил рестото, или нещо подобно.

Очите на Крис светнаха.

— Не, не го забрави. Той мислеше, че ми дава точно. Сигурен съм, защото ми даде една десетачка и две банкноти по един долар. Или беше забравил точната цена на целодневния билет за инвалиди, или изобщо не е забелязал, че има намаление.

„Има си хас — вметна наум тя. — Такова нещо може да забрави само човек, който се преструва на инвалид, а в момента се е замислил за нещо друго.“

Господинът с шапката-идиотка явно реши, че няма да има схватка, и смъкна видеокамерата, провиквайки се през гишето:

— Може ли да получа два билета за мен и за внука ми?

— Трай малко — отвърна Крис. Гърт не бе виждала по-любезен човек, но надали това бе подходящият момент да му дава съвети как да подобри взимоотношенията си с хората. Сега се изискваше да бъде дипломатична. Когато продавачът се обърна — по отегчената му физиономия личеше, че вече се е примирил — тя отново му показа снимката и заговори тихо, сякаш питаше оракул:

— Това ли е човекът с инвалидната количка? Представете ей го без коса.

— О, моля ви се, госпожо! Онзи беше и с тъмни очила!

— Опитайте. Опасен е. Ако съществува и най-малката възможност да е тук, наистина ще се наложи да се обърна към охраната.

Грешка! Почти веднага осъзна, че е сбъркала, но вече беше късно. Очите му припламнаха само за миг, но не бе никак трудно да се отгатне какво искаше да каже: ако тя ще ходи при охраната и цялата работа няма нищо общо с него — добре, да прави каквото иска. Но ако ще замесва и него, макар и косвено, това съвсем не беше добре. Гърт предположи, че сигурно вече е имал разправни с охраната или пък съвсем наскоро са го порицали за невъздържаност. И в двата случая нейните въпроси биха му изглеждали като ненужно усложнение и той заяви непоколебимо:

— Не е той. — До този момент разглеждаше снимката внимателно, но сега понечи да й я върне.

— Тя скръсти ръце над застрашителния си бюст, поне за момента отказвайки да я прибере, и настоя:

— Много ви моля. Ако този човек е тук, това означава, че търси една моя приятелка, и ви уверявам, че съвсем не се кани да я води в лунапарка.

— Ей! — развика някой от нарастващата опашка. — Хайде по-бързичко!

Чуха се и други подвиквания и мосю Дядо № 1 в света отново вдигна камерата. Този път вниманието му изцяло бе насочено към господин Любезност, когото очевидно искаше да увековечи на видеолентата си. Крис се извърна към гишето, забеляза обектива и посегна да прикрие лице, като мошеник, който излиза от съда след изчитането на обвинението. Гърт нямаше какво повече да научи тук.

— Не е онзи! — изсъска Крис. — Тоя е съвсем различен! А сега си вдигай дебелия задник от тука, защото ще се наложи да те изхвърлим от парка.

— Я кой се репчи! — не му остана длъжна. — На задника ти може да се сервира цял банкет и даже една вилица няма къде да падне.

— Разкарвай се! Веднага!

Жената се запъти обратно към ливадата за пикник с пламнали страни. Чувстваше се като пълен глупак. Как можа така да се издъни? Искаше й се да се оправдае с обстановката — беше ужасно шумно, цареше пълна бъркотия, наоколо непрекъснато търчаха разни хора, които се правеха, че се забавляват — но причината не беше в бъркотията. Тя се беше уплашила. Предположението, че е възможно съпругът на Роузи да е убил Питър Слоуик, бе доста неприятно, но опасението, че същият този тип може в момента, да е тук, преоблечен като рокер, бе неизмеримо по-неприятно. И преди й се бе случвало да се сблъсква с луди, но лудост в съчетание с такава невероятна изобретателност и маниакалност…

„Между другото, къде ли е Роузи? — Гърт бе сигурна, че не е тук. — Поне засега“ — поправи се.

— Издъних се — гласно измърмори тя, припомняйки си думите, с които посрещаше почти всички новодошли в „Дъщери и сестри“ — „Признай си, като знаеш.“

Добре де, призна си, че се е издънила. Това означаваще, че в момента не може да разчита на пристанищната охрана — нямаше как да ги убеди, а дори и да успее, това би й отнело прекалено много време. Бе забелязала обаче, че докато се мотаеше по ливадата за пикник, плешивият рокер с инвалидната количка се заговори с няколко души, повечето жени. Дори Лана Клайн му донесе нещо освежително, като че ли сладолед.

Забърза към ливадата, пренебрегвайки настоятелната нужда да посети тоалетната. Огледа се за Лана или за някоя от другите жени, с които бе разговарял плешивкото, а то бе все едно да търсиш ченге — точно когато най-много ти трябват, никакви ги няма.

Не можеше да отлага повече — направо щеше да се пръсне. Защо, по дяволите, се бе наливала с толкова много чай с лед?

Норман се върна на централната алея и бавно потегли към ливадата за пикник. Обедът още не бе свършил, но не оставаше много време — вече бяха започнали да разнасят първите подноси с десерта. Ако ще предприема нещо, трябваше да побърза и да действа, докато жените са събрани на едно място. Вече не се притесняваше — тревогите му бяха преминали. Знаеше точно място, където може да хване някоя жена насаме и хубавичко да си поговори с нея. „Жените не могат без тоалетна, Норми — бе му казал веднъж баща му. — Те са като кучетата, дето не могат да не припикаят всеки божи люляков храст, който им се