Гърт засили люлката, макар изобщо да не възнамеряваше да изпълнява желанието на малкия Станли — та после само да мрънка, много благодаря. Но все пак смехът му й подейства ободряващо и тя самата се усмихна. Засили люлката и престана да мисли за мъжа в инвалидната количка. Или поне привидно.

— Искам да се превъртя! Моля те, Гърт! Хайде де, моооля те!

„Добре, от веднъж нищо няма да му стане.“

— Дръж се здраво, юнако!

Норман отмина и последните посетители на лятното увеселение на ония кучки, но продължи да се отдалечава. Стори му се разумно да се скрие от полезрението, докато жените от „Дъщери и сестри“ гощават приятелите си. Освен това тревогата му нарастваше и той вече се страхуваше, че ако много се навърта покрай тях, някой може да надуши нещо нередно. Роуз трябваше да е тук, вече трябваше да я е срещнал, но уви. Като че ли я нямаше, а това бе съвсем нелогично. За Бога, тя е такава мишка, такива мишка — къде би могла да бъде, ако не с дружките си мишки? Къде ли се е забила, та не е тук?

Пътеката минаваше под арка, на която бе написано: „ДОБРЕ ДОШЛИ НА ЦЕНТРАЛНАТА АЛЕЯ“. Норман мина под арката и продължи да се движи безцелно по широката циментова алея. Бе открил, че най-хубавото на инвалидните колички е, че хората ти правят път.

Паркът вече започваше да се изпълва с посетители, а това навярно бе добре, макар че всичко останало вървеше зле. Главата му отново бе започнала да пулсира, а забързаните тълпи наоколо създаваха у него особени усещания и го караха да се чувства като извънземно в собствената си кожа. Защо например толкова много хора се смеят? Какво, за Бога, им е толкова смешно? Не разбират ли какво става с този свят? Не виждат ли, че всичко — всичко — съвсем скоро ще стане на пух и прах? С ужас установи, че вече всички му приличат на лесбийки и педали, сякаш светът вече се бе изродил в клоака, гъмжаща от еднополови създания, в която всички жени са крадци, всички мъже са лъжци и никой няма и капка уважение към силите, които крепят обществото.

Главоболието му се усилваше и около предметите отново заподскачаха смешни ярки контури. Всички шумове достигаха до съзнанието му с влудяваща яснота, сякаш някакъв зъл дух се бе вселил в главата му и непрестанно усилваше звука. Трясъкът на вагоните на увеселителното влакче бучеше в главата му като лавина, а писъците на пътниците се забиваха в ушите му като шрапнели. Пръдливият пукот на парния орган, дрънченето на автоматите с електронни игри, воят на блъскащите се колички, който напомняше жужене на насекомо… всички тези шумове се смесваха в обърканото му наплашено съзнание като някакви ненаситни чудовища. Възгласът на механичния моряк пред Кораба на духовете му се струваше най-ужасен — той сякаш проникваше навсякъде и като свредел се забиваше чак в мозъка му. Имаше чувството, че ако още веднъж чуе монотонното „Ужас зад борда, друже!“, главата му ще пламне като суха клечка. Или пък ще захвърли проклетата количка и ще се разпиши като…

„Спри, Норми!“

Отби се от алеята и се пъхна между будката за мекици и будката, където продаваха пица на парче — там най-после спря и се извърна с гръб към разбунената тълпа. В този глас винаги се вслушваше. Преди девет години именно той му каза, че единственият начин да затвори устата на Уеиди Яроу е да я убие и пак той най-сетне го бе предумал да закара в болница Роуз, когато беше със счупено ребро.

„Норми, ти си откачил — отбеляза спокойният ведър глас. — Според критериите на съдилищата, където толкова пъти си давал показания, ти си луд за връзваме. Нали знаеш?“

В този миг лекият полъх откъм езерото довея възгласът:

— Ужас зад борда, друже!

„Норми?“

— Да — пошепна и заразтрива слепоочията си. — Да, мисля, че знам.

„Добре тогава. Човек може да се справи въпреки недъзите си… стига да ги признае. Трябва да я откриеш, а това е рисковано. Самото ти идване тук беше рисковано, нали?“

— Да. Да, татко, рисковано беше.

„Хубаво, глупостите бяха дотук. Слушай ме внимателно, Норми.“

Той наостри уши.

Гърт остана на площадката още малко, но полека-лека започна да й дотяга от непрестанните викове на Станли „хайде пак, хайде пак“. Нямаше никакво намерение непрекъснато да му угажда — първият път едва не се изтърси на земята и Гърт едва не получи разрив. А и освен това отново се бе замислила за онзи тип. С голата глава.

Познава ли го отнякъде, наистина? Познава ли го?

Възможно ли е да е съпругът на Роузи?

„О, това е чиста лудост. Параноя.“

Навярно е така. Няма почти никакво съмнение. Но мисълта не й даваше мира. Ръстът му горе-долу съответстваше… въпреки че заради тази инвалидна количка бе трудно да се каже. Естествено, човек като мъжа на Роузи изобщо не би се затруднил в преценката си.

„Престани! Хващаш се за глупости.“

На Стан му омръзна да се люлее и й предложи да повисят на катерушките. Тя се усмихна и поклати глава.

— Но защо? — нацупи се хлапето.

— Защото твоята стара приятелка Гърт е прекалено дебела за подобни занимания.

В този миг тя забеляза край пързалката Ранди Франклин и веднага взе решение. Тези съмнения направо я влудяваха — трябваше да направи нещо по въпроса. Помоли Ранди да наглежда Стан за малко. Младата жена се съгласи и Гърт я нарече „ангел мой“, каквато тя със сигурност не беше… но от малко насърчение никого няма да го заболи.

— Къде отиваш, Гърт? — разочаровано попита Станли.

— Трябва да свърша една работа, момчето ми. Бягай на пързалката при Андреа и Пол.

— Пързалките са бебешка работа — ледено заяви той, но отиде при Ранди.

Гърт се запъти към централната алея, а оттам сви към входа. Пред касите за целодневни и полудневни билети се виеха дълги опашки, които доста я обезсърчиха — продавачът надали щеше да й обърне внимание.

Задната врата към неговата каса беше отворена. Гърт събра кураж и се запъти натам. Тя не заемаше официален пост в „Дъщери и сестри“ — никога не бе заемала — но обичаше Ана, която й бе помогнала да прекрати връзката си с един мъж, заради когото във възрастта между шестнадесет и деветнадест години се бе оказвала в спешното отделение точно девет пъти. Сега беше на тридесет и седем години и от петнадесет години в качеството си на неофициален първи заместник помагаше на Ана във всичко. Да учи новодошлите в общежитието на онова, което самата тя бе научила от Ана — че не са длъжни да се връщат при съпрузите, приятелите, бащите или пастроците, които ги малтретират — бе само едно от задълженията й. Освен това обучаваше жените на самоотбрана (не че това би им помогнало да си спасят живота, но поне ще могат да защитят достойнството си); участваше в организирането на мероприятия — като днешното увеселение — за набиране на средства; помагаше на болнавата възрастна счетоводителка да отчита нещо като печалба в края на всеки месец. А когато се нуждаеха от охрана, се стараеше да направи каквото е по силите й. Именно в качеството си на отговорник по охраната се запъти към кабината, като разкопчваше чантата си. Тя представляваше походната канцелария на Гърт.

— Извинете, господине — рече и се опря на отворената врата. — Може ли за момент?

— „Службата за посетители“ се намира вляво от Кораба на духовете. — Той дори не благоволи да се обърне. — Ако имате някакъв проблем, обърнете се към тях.