един грижливо опакован в прозрачно фолио — и пак се засмя.

— Какво? — с усмивка попита той. — Какво има, Роузи?

— Да не очакваш някого? — неудържимо кискайки се попита тя. — Например отбор от Литъл Лийг28? Или пък група скаути?

Бил се усмихна широко, но очите му останаха сериозни. На лицето му се изписа многозначително изражение, което показваше, че той добре разбира кое е смешното и кое — не; Роузи най-сетне осъзна, че той наистина е на нейната възраст, или пък ако има разлика в годините им, то тя е незначителна.

— Просто не знаех какво обичаш и взех повече неща.

Тя беше престанала да се кикоти, но продължаваше да го гледа с усмивка. Бил й се струваше по младежки трогателен, но тази поразителна откровеност някак си му придаваше зрялост.

— Бил, никак не съм претенциозна.

— Сигурен съм в това — отвърна й и се настани до нея, — но не е там работата. За мен не е толкова важно какво си в състояние да изтърпиш или да превъзмогнеш, а по-скоро какво обичаш и какво желаеш. Искам да получиш нещата, които обичаш, защото съм луд по теб.

Тя го измери със сериозен поглед, в който не бе останала и следа от смях, а когато Бил посегна към ръката й, притисна дланта му в своите. Опитваше се да проумее онова, което й бе казал току-що, но това мъчно й се удаваше — все едно да се опитваш да прекараш обемист, упорит скрин през тясна врата и да го извръщаш ту на едната, ту на другата страна, тъй че най-сетне да успее да мине.

— Защо? Защо избра точно мен?

Той поклати глава.

— Не зная. Истината е, Роузи, че аз не разбирам много от жени. В началните класове на гимназията имах момиче, с което в крайна сметка сигурно щяхме да станем близки, но то се премести на друго място и нищо не излезе. В първи курс в колежа се запознах с друго момиче, с което станахме близки. После, преди пет години, се сгодих за едно момиче, с което се запознах в градската зоологическа градина, представи си! Казваше се Бронуин О’Хара. Малко като в „Отнесени от вихъра“, нали?

— Прекрасно име.

— Тя беше прекрасно момиче. Почина от мозъчен аневризъм.

— О, Бил, съжалявам.

— Оттогава съм излизал понякога с други момичета. Родителите ми са във вечна борба. Баща ми казва, че ще си умра ерген, а майка ми отговаря: „Остави момчето на мира, стига си го гьлчал.“ Само че тя казва „гълшал“.

Роузи се усмихна.

— После ти се появи в магазина и откри картината. Веднага разбра, че непременно трябва да я имаш, нали?

— Да.

— Аз изпитах същото към теб. Просто исках да го знаеш. Не сме тук благодарение на моята добрина, милосърдие или чувство за дълг. Съвсем не правя всичко това, защото горкичката Роузи е живяла толкова- толкова тежко. — Той позамълча, сетне продължи: — Причината, която се крие зад всичко това, е, че съм влюбен в теб.

— Още не знаеш дали си влюбен. Много е рано.

— Знам. — Нежната упоритост в тона му я постресна. — Стига със сапунените опери. Дай да похапнем.

Заловиха се с храната. Като приключиха — на Роузи й се струваше, че копчето на панталоните й всеки миг ще изхвръкне — прибраха хладилната чанта и Бил отново я прикрепи на багажника на мотоциклета. Никой не бе дошъл — Шорленд все още бе изцяло на тяхно разположение. Отново слязоха до езерото и се настаниха на камъка. Роузи започваше да се привързва към него — бе подходящо място човек да идва тук веднъж-два пъти годишно в знак на благодарност… ако всичко върви както трябва, разбира се. Засега поне като че вървеше. Всъщност не можеше да си припомни по-прекрасен ден.

Бил я прегърна, после погали страната й и извърна лицето й към себе си. Посегна да я целуне. Пет минути по-късно, тя наистина се чувстваше така, сякаш всеки миг ще припадне, сякаш се намира в някакъв полусън — никога не бе допускала, че е възможно толкова да се възбуди; сега откриваше смисъла на всички книги, разкази, филми, които преди не бе разбирала и бе приемала на доверие, както слепецът приема на вяра думите на зрящия, че залезът е красиво нещо. Страните й пламтяха, гърдите й сякаш се разтапяха под нежните му пръсти, които ги галеха през блузата й, и Роузи изведнъж съжали, че е със сутиен. При тази мисъл страните й поруменяха още повече. Сърцето й биеше учестено, но това й се струваше хубаво. Всичко й изглеждаше безкрайно хубаво. Всъщност на границата на прекрасното. Погали го там долу и почувства колко се е възбудил. Членът му беше твърд като камък, само че под дланта й камъкът не би пулсирал учестено като собственото й сърце.

Бил я остави да го погали, после нежно отмести ръката й, целуна дланта й и заяви:

— Стига толкова.

— Но защо? — В погледа й се четеше най-искрена почуда, без капка преструвка. През целия си живот бе познала сексуално единствено Норман, а той не бе от мъжете, които се възбуждат само като ги докоснеш. Дори понякога — през последните години все по-често — изобщо не се възбуждаше.

— Защото ако не спрем сега, после ще се повредя.

Роузи толкова се слиса, че той избухна в смях.

— Забрави, няма значение. Просто искам първия път, когато се любим, всичко да бъде наред — не разни комари да ни хапят по голите задници, да се окажем в копривите или в сюблимния момент отнякъде да изникнат банда гимназисти. Освен това ти обещах да те прибера до четири, за да продаваш тениски, а не искам да се надпреварваме с времето.

Тя погледна часовника си и с изненада установи, че вече е два и десет. Но как е възможно, та те седяха на камъка едва от пет-десет минути! С неудоволствие стигна до прекрасното заключение, че не са минали само пет-десет минути. Бяха прекарали тук половин час, дори може би четиридесет и пет минути.

— Хайде — подкани я той и се смъкна от камъка. Цопна в студената вода и направи недоволна гримаса; миг преди да се обърне, Роузи забеляза издутината в панталоните му. „Това е мое дело“ — рече си тя, удивена от чувствата, които породи тази мисъл — зарадва се, стана й весело и я изпълни палаво задоволство.

Хързулна се по камъка и още преди да се усети, бе уловила Бил за ръката.

— Добре, какво ще правим сега?

— Ще се поразходим, преди да потеглим обратно. Малко да се поразхладим.

— Нямам нищо против, но хайде да не ходим при лисиците. Не искам да ги безпокоим отново.

„Да я безпокоя — мислено се поправи. — Нея не искам да безпокоя отново.“

— Добре. Сега ще се поразходим на юг.

Той понечи да продължи. Тя стисна ръката му, за да го накара да се обърне, пристъпи към него и го прегърна. Подутината още не бе спаднала и Роузи бе доволна. Никога до днес не й бе хрумвало, че в тази твърдина има какво да се хареса на една жена — винаги бе вярвала най-искрено, че това е измислица на модните списания, които целят единствено да продават дрехи и козметика за лице и за коса. Може би вече знаеше малко повече. Притисна се към твърдото място и погледна Бил в очите.

— Имаш ли нещо против да ти кажа нещо, на което ме научи майка ми, когато за пръв път ме поканиха на рожден ден? Била съм на четири-пет години.

— Слушам — с усмивка отвърна той.

— Благодаря ти за чудесния следобед, Бил. Това бе най-прекрасният ден, който съм прекарвала, откакто пораснах. Благодаря, че ме покани.

Бил я целуна.

— На мен също ми беше хубаво, Роузи. От години не съм се чувствал толкова щастлив. А сега ела да се поразходим.

Уловени за ръка, двамата се отправиха на юг покрай брега на езерото. Поведе я по някаква друга пътека, която излизаше в дълга, тясна ливада, която явно бе изоставена от години. Следобедното слънце хвърляше полегати прашни отблясъци, а над тревите прелитаха пеперуди. Жужаха пчели, а някъде отляво долиташе неуморното почукване на кълвач. Бил й показваше различни цветя и ги назоваваше. Малко се