фермерът зад волана помаха на Роузи. Тя успя да различи гъстите бръчици около очите му, зачервения и обелен от слънцето нос, венчалната халка, която блесна на слънцето. Съвсем внимателно, като акробат, който изпълнява сложен номер без защитна мрежа, Роузи измъкна ръка и отвърна на поздрава. Фермерът се усмихна, а после се изгуби от поглед.

На двадесетина километра от града Бил посочи някакво бляскаво металическо петно в небето. След миг тя долови равномерното бучене на вертолетна перка, а след малко видя и двамата мъже в прозрачната, подобна на мехур кабина. Хеликоптерът изпърпори над главите им и преди да се скрие, Роузи забеляза как пътникът се навежда да извика нещо в ухото на пилота.

„Всичко се вижда — отбеляза и се запита какво толкова необичайно има в това. В крайна сметка същите неща се виждат и от автомобил. — Не е вярно. Ако гледах през стъклото на кола, всичко това би било най- обикновен пейзаж. А сега е не просто красива гледка, а светът, и аз се намирам насред него. Летя през света, също като в детските ми сънища, но сега не съм сама.“

Двигателят отмерено боботеше между краката й. Усещането не беше кой знае колко възбуждащо, но й помагаше да осъзнае какво се крие там и за какво служи. Улови се, че в миговете когато не се любува на природата, с удивление изучава тъмните косъмчета по врата на Бил, питайки се какво би изпитвала докато ги гали, приглаждайки ги като птичи перца.

Час след като се отклониха от магистралата „Скайуей“, вече нямаше и помен от града. Бил намали скоростта и мина на втора предавка, а щом наближиха табела с надпис „ТУРИСТИЧЕСКА МЕСТНОСТ ШОРЛАНД: РАЗПЪВАНЕ НА ПАЛАТКИ САМО СЪС СПЕЦИАЛНО РАЗРЕШЕНИЕ“, превключи на първа и зави по черния път, указан от табелата.

— Дръж се! — Гласът му се чуваше съвсем ясно, понеже вятърът вече не свистеше толкова остро. — Дупки!

Имаше дупки, само че мотоциклетът минаваше през тях, сякаш бяха най-обикновени бабуни. След пет минути спряха на малък паркинг, покрит с чакъл. От паркинга започваше зелена ливада с маси и каменни огнища, която постепенно се спускаше към каменистия бряг — не можеше да се нарече с точност „плаж“. Крайбрежните вълнички се доближаваха до камънака сякаш в стройна, възпитана процесия. Отвъд тях езерото се простираше чак до хоризонта, сливайки се с небето. Наоколо нямаше абсолютно никого, а когато Бил изгаси двигателя, пълната тишина напълно зашемети Роузи. Над езерото кръжаха чайки и надаваха тревожни пронизителни писъци. От запад долиташе далечно бръмчене на двигател, но се чуваше толкова слабо, че бе невъзможно да се определи дали е от камион или от трактор. Друга шумове нямаше.

Младият мъж придърпа с крак един плосък камък към мотоциклета, после отпусна стойката и я нагласи да стъпи на камъка. Слезе и се извърна с усмивка към Роузи, но като видя лицето й, усмивката му угасна.

— Роузи? Добре ли си?

Тя го погледна изненадано.

— Да, защо?

— Ами, изглеждаш толкова странно…

„Бас държа. Няма начин“ — помисли си тя, а на глас рече:

— Всичко е наред. Просто ми се струва, че всичко това се случва насън. Продължавам да се питам как се озовах тук.

Младата жена се засмя нервно.

— Нали не се каниш да припадаш?

Този път смехът й беше малко по-естествен.

— Не, ни най-малко, съвсем сериозно.

— Как ти се струва?

— Направо съм очарована.

Тя безуспешно се опитваше да се справи с катарамата под брадичката си.

— Първият път не е лесно. Дай на мен.

Той се наведе да й помогне и отново доближи лице до нейното, но този път не се отдръпна. Хвана каската и я смъкна от главата й, после я наниза на пръстите на лявата си ръка, а с дясната притегли младата жена през талията и я целуна. Изведнъж сякаш всичко си дойде на мястото — допирът на устните му, лекият натиск на дланта му — Роузи най-сетне се чувстваше у дома. Като че ли от очите й рукнаха сълзи, но в това нямаше мишо страшно. Плачеше от радост.

Той се поотдръпна и се вгледа в лицето й, като продължаваше да я притиска към себе си, а каската се поклащаше и я побутваше по коляното като махало.

— Как си?

„Добре“ — й се искаше да отвърне, но като че бе останала без глас и вместо това само кимна.

— Чудесно — съгласи се той, а после най-сериозно, сякаш погълнат от важна задача, зацелува хладните й влажни страни — отначало отдясно, после отляво. Нежният допир на миглите му напомняше пърхащи крилца на пеперуда. Усещането й бе напълно непознато. Тя изведнъж прегърна Бил пламенно, притискайки лице към рамото му, а от стиснатите й до болка очи се стичаха сълзи. Той я привлече към себе си и погали сплетената й коса.

След миг Роузи се отдръпна, изтри очи, опита се да се усмихне и заяви:

— Е, не плача винаги. Сигурно не ти се вярва, но е така.

— Вярвам ти — отвърна той и свали шлема си. — Хайде, помогни ми да свалим тази чанта.

Тя му помогна да освободят хладилната чанта от багажника и да я отнесат до една маса. После се загледа в езерото и отбеляза:

— Това е най-красивото място на света. Не мога да повярвам, че сме съвсем сами.

— Е, шосе № 27 се пада малко встрани от обичайните туристически маршрути. Идвал съм тук за пръв път с нашите като малък. Татко каза, че открил това местенце почти случайно, докато обикалял с мотоциклета. Даже и през август, когато по езерото е пълно с народ, не идват много хора.

Роузи го стрелна с поглед.

— А с други жени идвал ли си?

— Не. Искаш ли да се поразходим. Тъкмо ще ни се отвори апетит, а и искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Най-добре направо да ти го покажа.

— Добре.

Той я поведе към брега и двамата седнаха на един камък да си събуят обувките. Бил изу ботушите си и отдолу се подадоха бели спортни чорапи, които доста я поразвеселиха — свързваше ги с часовете по физкултура в прогимназията.

— Ще си взимаме ли обувките, или ще ги оставим тук? — попита тя, стискайки кецовете си в ръка.

Той се замисли.

— Ти си ги вземи, но аз ще оставя моите. Тия проклети ботущи и на сух крак едвам се обуват. Ако си измокриш краката, става невъзможно.

Той събу чорапите и ги сгъна върху квадратните бомбета на ботушите. Нагласи ги толкова старателно, че Роузи се подсмихна.

— Какво има?

Тя поклати глава.

— Нищо. Хайде, покажи ми изненадата.

Тръгнаха на север покрай брега — Бил вървеше напред, а Роузи пристъпяше след него. Отначало водата й се стори толкова студена, че едва не й спря дъхът, но след минута-две свикна и вече не й беше толкова неприятно. Стъпалата й помръдваха под водата като игриви светли рибки и от пречупването на светлината изглеждаха леко разместени в глезените. Дъното беше каменисто, но удобно за стъпване. „Можеш да си изпонарежеш краката и изобщо да не забележиш — рече си. — Изтръпнали са, миличка.“ Но по дъното нямаше остри камъни. Бил не би я оставил да се изпонареже. Това заключение й се стори смешно, но много й хареса.

Четиридесетина метра по-нататък по стръмния бряг сред бухналите хвойни се извиваше пътека, посипана с едър бял пясък — тя й се стори странно позната от някакво неясно съновидение.

Бил посочи с ръка към ръба и тихо рече: