— Ще се изкачим горе. Стъпвай възможно най-тихо.

Изчака я да се обуе и я поведе по пътеката. На върха отново спря да я изчака и като понечи да му каже нещо, докосна устните й с пръст, а после посочи нещо.

Пътеката водеше до обрасла в храсталаци просека, която се намираше на малка височинка около петна десетина метра над езерото. Насред полянката бе паднало дърво. Сред коренищата, от които още висяха бучки пръст, се бе разположила червена лисица, която кърмеше три лисичета. Наолизо четвърто лисиче си гонеше опашката насред слънчево петно. Роузи се захласна в гледката.

Бил се наведе към спътницата си. Дъхът му погъделичка ухото й и тя потръпна:

— Онзи ден идвах да проверя това местенце още ли съществува и дали е все така хубаво. Не съм идвал от пет години и исках да се уверя, преди да дойдем. Като се разхождах, попаднах на тия приятели. Vulpes fulva — червена лисица. Малките са на около шест седмици.

— Знаеш толкова много за тях!

Той сви рамене:

— Просто обичам животните. Чета за тях и се опитвам да ги наблюдавам на живо, сред природата, когато имам възможност.

— Ходиш ли на лов?

— Пази Боже. Дори не правя снимки. Само гледам.

Лисицата ги беше забелязала. Без да помръдва, напрегнато впери в тях блестящите си зорки очи.

„Не я гледай право в очите — изведнъж си рече Роузи. Нямаше представа какво означава това; знаеше само, че гласът, който го изрече, не принадлежи на нея. — Не я гледай право в очите, туй не е за такива като тебе.“

— Толкова са красиви — пошепна тя. Посегна и стисна дланта му с двете си ръце.

— Да, прекрасни са.

Майката извърна глава към четвъртото лисиче, което се бе отказало да гони опашката си и сега преследваше сянката си. Нададе кратък пронизителен лай. Малкото се обърна, огледа дръзко новодошлите, застанали насред пътеката, изприпка при майка си и легна до нея. Тя започна да го ближе по главичката с бързи и умели движения, но очите й нито за миг не изпускаха Роузи и Бил.

— Има ли си другар? — шепнешком попита Роузи.

— Да, виждал съм го и преди. Доста едър мъжкар.

— Така ли се казва?

— А-ха, мъжкар.

— И къде е сега?

— Тук някъде. На лов. Сигурно честичко им носи по някоя и друга чайка със счупено крило за вечеря.

Роузи отмести поглед към коренището, което лисиците бяха изорали за своя бърлога, и отново я обзе неясно чувство за deja vu. Пред очите й изплува огромен корен, който като че посяга към нея, после трепна и се изгуби.

— Страхува ли се от нас? — попита тя.

— Може би мъничко се страхува. Ако се опитаме да се доближим, ще се нахвърли върху ни.

— Да — съгласи се тя. — Ако ги закачим, ще последва възмездие.

Бил я погледна озадачено.

— Ами, да, сигурно, а-ха.

— Радвам се, че ми ги показа.

Лицето му грейна в усмивка.

— Радвам се.

— Хайде да се връщаме. Не искам да я плашим. Освен това съм гладна.

— Добре, и аз поогладнях.

Той вдигна ръка и махна тържествено. Лисицата проследи движението с блестящите си, неподвижни очи… после муцуната й се набърчи и тя сякаш изръмжа безмълвно, показвайки ситните си бели зъби.

— Да-а — рече Бил. — Ти си добра майка. Грижи се за тях.

После се обърна. Роузи го последва, но след няколко крачки се обърна и за последен път се вгледа в ясните, сякаш замръзнали очи на животното. Лисицата още не бе скрила зъбите си, но продължаваше да кърми малките си насред притихналата слънчева полянка. Козината й бе по-скоро оранжева, отколкото червена, но странният оттенък, който ярко контрастираше с ленивата зеленина наоколо, отново я накара да потръпне. Над просеката се изви чайка и сянката й пробяга по тревата, но лисицата не отместваше очи от лицето на Роузи. Младата жена се обърна и тръгна да настигне Бил, продължавайки да усеща как зоркият, неподвижно съсредоточен поглед продължава да я следва.

— Може ли да им се случи нещо? — попита Роузи, като слязоха при езерото. Опирайки се на рамото на Бил, тя събу обувките си.

— Искаш да кажеш, дали някой няма да ги застреля?

Тя кимна.

— Ако не се навират в градините и кокошарниците — а мама и татко ще бъдат достатъчно разумни, та да ги пазят далеч от стопанствата — всичко ще бъде наред, стига да оцелеят. Лисицата е поне на четири години, а мъжкарят може би има седем-осем. Жалко, че не можа да го видиш. Козината му е с цвета на листата през октомври.

Нагазили до глезени във водата, двамата джапаха по обратния път към поляната с масите. Вече бяха изминали половината път и Роузи забеляза големия камък с ботушите на Бил с акуратно сгънатите чорапи върху квадратните бомбета.

— Какво искаш да кажеш с това, „стига да оцелеят“?

— Бяс. Хващат бяс и най-вече заради това тръгват по градините и кокошарниците. Така хората ги забелязват. После ги убиват. Женските са по-податливи от мъжките и научават малките на опасни навици. Ако се разболеят, мъжките умират бързо, но женските могат да разнасят беса дълго време и стават все по- войнствени.

— Така ли? Срамота!

Той спря, вгледа се в бледото й замислено лице, после я грабна в прегръдките си.

— Не е задължително да се случи. Засега им няма нищо.

— Но не е изключено. Не е изключено.

Той се замисли над думите й, кимна и най-сетне рече:

— Да, разбира се. Всичко се случва. Хайде сега да похапнем.

Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че идеята ти е прекрасна.

Всъщност блестящият поглед на лисицата тъй я бе стъписал, че в момента никак не й се ядеше. Само че когато Бил започна да нарежда лакомствата на масата, изведнъж й се отвори вълчи апетит. Бе закусвала само препечена филийка с чаша портокалов сок — вълнуваше се (и се страхуваше) като невеста сутринта преди сватбата си. При вида на хляба и колбасите обаче изцяло забрави за лисиците и бърлогата им малко по на север над плажа.

Бил продължаваше да вади пакети от хладилната чанта — сандвичи със студено телешко и с риба тон, пилешка салата, картофена салата, зелева салата, две кутии кока-кола, термос с чай, пай, голямо парче торта — накрая Роузи се сети за клоуните в цирка, които вадят какво ли не от съвсем малка количка и се разкикоти. Сигурно не беше много възпитано от нейна страна, но вече му имаше достатъчно доверие, за да не се крие непрекъснато зад любезни маниери. Това я успокояваше, защото не би могла да удържи смеха си.

Бил вдигна глава, стиснал в ръка солницата. Роузи забеляза, че внимателно е залепил парченца тиксо върху дупките, за да не се разсипе съдържанието, и от това й стана още по-смешно. Отпусна се на пейката край масата, похлупи лице с длани и се опита да се овладее. Почти бе успяла, но като надникна измежду пръстите си, видя внушителна купчина сандвичи — бяха поне шест, от диагонално разрязани филии, всеки