— Добре ти стои. Малко си смешна, като хлапе, което се е преоблякло в дрехи на възрастен, но изглеждаш добре. Наистина.

Изведнъж реши, че вече може да изрече онова, за което не намери сили, докато седяха на пейката; при това й се струваше, че е много важно да го каже:

— Бил?

Той я погледна усмихнато, но очите му бяха сериозни.

— Да?

— Не ми причинявай болка.

Младият мъж се замисли над думите й, продължавайки да се усмихва със сериозен поглед, сетне поклати глава.

— Не. Няма.

— Обещаваш ли?

— А-ха. Обещавам. Хайде, скачай на мотора. Возила ли си се друг път?

Роузи отвърна отрицателно.

— Добре, значи — тези клинчета са да си опреш краката. — Той се наведе и измъкна каска за нея. Пурпурно-виолетовият й цвят изобщо не я изненада. — Ето ти още една джунджурия.

Тя сложи каската, приведе се, взря се в огледалото за обратно виждане, а после избухна в смях.

— Приличам на състезател по американски футбол!

— Но пък си най-хубавият в отбора! — Той я хвана през раменете и я обърна. — Закопчава се под брадичката. Дай на мен.

За миг лицето му се доближи до нейното, на Роузи й се зави свят и тя си рече, че ако поиска да я целуне насред обления в слънце тротоар, сред всичките хора, които преспокойно си кършат сутрешните съботни работи, няма да се възпротиви.

Той отстъпи назад.

— Каишката стяга ли ти?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли си?

Кимна.

— Я кажи нещо.

— Кишката стяг’ ли ти — рече тя и се разсмя, като видя учудената му физиономия.

Той се засмя с нея и повтори въпроса си:

— Готова ли си?

Изрече го с усмивка, но очите му отново бяха придобили предишното си сериозно замислено изражение — сякаш знаеше, че им е възложена изключително отговорна задача и всяка дума или движение биха могли да имат трайни последици.

Тя сви ръка в юмрук, потропа по каската и се ухили нервно.

— Май да. Кой се качва пръв, ти или аз?

— Аз. — Той преметна крак през седалката. — Сега е твой ред.

Тя внимателно прехвърли крак и опря ръце иа раменете му.

Сърцето й биеше до пръсване.

— Не, хвани ме през кръста, става ли? Ръцете ми трябва да са свободни, за да управлявам машината.

Тя пъхна длани между свободно отпуснатите му край тялото ръце и ги сключи отпред. Изведнъж сякаш отново сънуваше. Нима всичко това бе причинено от една мъничка капка кръв? От ненадейния подтик да излезе на улицата и просто да не спира да върви? Нима изобщо е възможно?

„Мили Боже, нека това не е сън“ — помоли се тя.

— Вдигна ли крака на поставките?

Тя постави стъпалата си на правилното място и застина от страхопочитание, когато Бил изправи мотоциклета и прибра стоянката с крак. Придържаше машината изправена само с крака и на нея й се стори, че се намира в малка лодка в мига, когато въжетата падат на брега, черупката се понася край кея и вече по-смело се поклаща на вълните. Тя се наклони към Бил, затвори очи и вдъхна дълбоко. Затоплената от слънцето кожа миришеше почти така, както си я беше представяла, а това бе хубаво. Всичко бе хубаво. Страшно и хубаво.

— Надявам се да ти хареса — рече Бил. — Наистина много се надявам.

Той натисна бутона на дясната ръчка и мотоциклетът изръмжа. Роузи подскочи и се примъкна по-близо до Бил, сграбчвайки го по-силно и не толкова самоуверено.

— Всичко наред ли е? — извика той.

Тя кимна, но осъзна, че той не я вижда, и викна в отговор, че всичко е наред.

След миг бордюрът отляво се плъзна назад. Бил провери дали не идват коли, после зави и потегли в обратната посока. Беше различно от кола — мотоциклетът направи вираж, като малък самолет, който се изравнява с пистата. Младият мъж завъртя ръчката и моторът литна напред, вятърът засвистя в каската на Роузи и тя се засмя.

— Знаех си, че ще ти хареса! — викна Бил през рамо, като спряха на светофара. Той отпусна крака на паважа — на Роузи й се стори, че сякаш отново стъпиха на твърда земя, само че свързващата нишка бе съвсем-съвсем тъничка. Като светна зелена светлина, двигателят под нея отново изрева — този път по- авторитетно — и те полетяха по Диъринг Авеню, покрай Брайънт Парк, чиито стари дъбове хвърляха по пътната настилка тъмни сенки подобни на мастилени петна. Тя надникна над дясното рамо на Бил и слънцето блесна в очите й като хелиографско огледало, което сякаш ги водеше през дърветата, а като завиваха по Калюмет Авеню, машината се наклони и Роузи се наклони заедно с нея.

„Знаех си, че ще ти хареса“ — бе казал той на тръгване, но на нея й хареса чак когато пресичаха северната част на града, криволичейки из все по-еднообразните улици в преградията, чиито еднотипни, залепени една до друга къщи й напомняха ма сериала „Всички в семейството“, и където на всеки ъгъл като че имаше по едно „Напръстниче“. Щом обаче излязоха на магистралата „Скайуей“, която отвеждаше извън града, на Роузи не просто й харесваше, а направо беше във възторг; а като свиха по шосе № 27 — двулентов път, който вървеше по брега на езерото чак до съседния щат — вече й се струваше, че с удоволствие би се возила така цяла вечност. Ако Бил я попиташе какво ще каже да се раходят до Канада, може би да идат на бейзболен мач в Торонто, просто би опряла скритата си под каската глава на топлата черна кожа върху гърба му, за да усети как тя кима с глава в знак на съгласие.

Тази магистрала беше чудесна. Към края на лятото щеше да бъде претоварена дори в този ранен утринен час, но днес почти нямаше превозни средства и празното шосе се губеше в далечината, като черна панделка, пришита с жълт конец по средата.

Отдясно, зад дърветата, надничаше фантастичната синева на езерото, а отляво се нижеха мандри, туристически бунгала и сувенирни магазинчета, току-що открити за летния сезон.

Роузи не изпитваше нужда да говори, не знаеше дали би могла да заговори, ако се наложи. Бил плавно увеличаваше скоростта, докато най-сетне червената стрелка на скоростомера се изправи вертикално нагоре — като часовникови стрелки, които сочат пладне — и сега свистенето на вятъра се усещаше по- силно. На Роузи й се струваше, че сякаш лети, като в сънищата от детинство, когато безстрашно се носеше над поля, зидове, покриви и комини, а косата й се развяваше като знаме. Винаги след такива сънища се събуждаше плувнала в пот, едновременно ужасена и очарована, а сега се чувстваше точно така. Погледна наляво и забеляза сянката си, досущ като в онези сънища, само че сега сенките бяха две и това я изпълни с радост. Не помнеше някога да е била по-щастлива. Светът й изглеждаше съвършен, а тя самата се чувстваше съвършена ведно с него.

Температурата на въздуха се изменяше едва доловимо — като навлизаха в падини или потъваха в дълбоки сенки, ставаше по-студено; като излизаха на слънце, отново се затопляше. При скорост деветдесет километра в час миризмите достигат до теб концентрирано, сякаш в капсули, изхвърлени от реактивен двигател: крави, тор, сено, пръст, окосена трева, разтопен асфалт. Тъкмо задминаваха неколцина работници, които поправяха шосето, и Бил наду клаксона. Мазен синкав пушек се виеше зад пуфтящия по магистралата селскостопански камион. В каросерията му лежеше проскубано куче, което бе опряло муцуна на подвитите си лапи и ги наблюдаваше равнодушно. Когато Бил се изравни с камиона, за да го изпревари,