някакъв кошмар, затова се събудих толкова изплашена.“

Пресегна се и намести лампата в средата на нощното шкафче. Металната поставка дръпна, като докосна гривната. Роузи я взе и я заразглежда. Странно, колко й бе трудно да си спомни

(помни, което трябва да помниш)

откъде й бе попаднала тази дрънкулка. Дали я е купила от магазина на Бил, защото прилича на гривната на жената от картината? Не можеше да си спомни, а това я тревожеше. Как може да забрави

(което трябва да забравиш)

такова нещо?

Роузи претегли колелцето на око — стори й се достатъчно тежко, за да е направено от злато, но по- скоро бе изработено от някаква позлатена сплав, а после огледа стаята през него като през далекоглед.

В този миг изплува спомен за аромат, който бе усетила насън, и тя осъзна, че изобщо не е сънувала Норман. Бе сънувана Бил.

Те се — носят на мотоциклета му, но вместо да я отведе на пикник край езерото, той следва някакъв път, които навлиза все по-на вътре в някаква зловеща изсъхнала гора. След малко излизат на поляна, насред която расте самотно разлистено дърво, чиито клони са превити до земята от плодове на цвят досущ като дрехата на Роуз Мадър.

„Страхотен ордьовър! — радостно възкликва Бил, скача мотоциклета и хуква към дървото. — Чувал съм за тези плодове — като изядеш един, започваш да виждаш с тила си, а от два ставаш безсмъртен!“

Тук сънят преминаваше границата между неприятните съновидения и страната на кошмарите. Насън Роузи някак си знае, че дървото съвсем не е магическо, а съдържа смъртоносни отровни сокове, и на свой ред се втурва към Бил да му попречи преди да е отхапал от изкусителния плод. Ала той не й вярва. Непринудено обгръща раменете й с ръка, притиска я към себе си и казва: „Я не се занасяй, Роузи — виждат съм нарове, те не са такива.“

В този миг се събуди разтреперана, ала не с мисълта за Бил, а за Норман… сякаш Норман лежеше в своето легло някъде наблизо и мислеше за нея. При тази мисъл скръсти ръце на гърдите си и силно стисна раменете си. Твърде е възможно това да е така. Остави гривната на масата, изтича в банята и пусна душа.

Тревожният сън за Бил и отровните плодове, въпросът откъде ли се е сдобила с гривната и обърканите чувства към картината, която купи, после извади от рамката, а най-сетне скри в дрешника, сякаш бе тайна… всички тези безпокойства избледняха пред далеч по-важното и по-вълнуващо предстоящо събитие — срещата. Срещата е днес и всеки път при тази мисъл сякаш нажежена игла пронизваше гърдите й. Едновременно се страхуваше и радваше, но като че ли най-вече й беше любопитно. Тя имаше среща. Те имаха среща.

„Ако изобщо дойде — ехидно вметна някакъв вътрешен глас.

— Може просто да се е пошегувал. Или пък да се е уплашил от теб и да не дойде.“

Понечи да пристъпи под душа, но в последната секунда осъзна, че още не се е съблякла.

— Ще дойде — промърмори и се наведе да смъкне гащичките си. — Ще дойде, разбира се. Сигурна съм.

Примижа под водната струя и посегна към шампоана, но в същия миг друг глас — съвсем различен от първия — й прошепна: „Зверовете ще се сбият.“

— Какво? — Роузи замръзна с пластмасовото шише в ръка. Не знаеше защо, но я достраша. — Какво каза?

Нищо. Дори не можеше да си припомни точните думи — пак беше нещо свързано с проклетата картина, която й се бе забила в главата като припев на досадна песен. Докато си сапунисваше косата, изведнъж реши да се отърве от картината. При тази мисъл настроението й се повиши, както когато човек реши, че изоставя лошите си навици — пушенето или пиенето на обяд, а когато излезе от банята, вече си тананикаше.

Не се измъчва дълго от съмнения, защото Бил пристигна навреме. Роузи бе придърпала стол до прозореца, за да не пропусне идването му (настани се на поста си в седем и петнадесет, точно три часа, след като излезе от банята), и точно в осем и двадесет и пет на паркинга пред сградата спря мотоциклет с хладилна чанта на багажника. Водачът носеше огромна синя каска на главата си, а и тя се намираше в неудобна позиция и не можеше да види лицето му, но бе сигурна, че това е той. Вече безпогрешно разпознаваше раменете му. Той натисна газта, после изгаси машината и изправи стойката с тока на ботуша си. Стъпи на земята и за миг бедрото му се очерта под изсветлелите дънки. По тялото й пробяга свенлива, но несъмнено сластна тръпка и тя си рече: „Ето за какво ще си мисля довечера, докато заспя — все това ще ми е пред очите. А ако извадя късмет, може и да го сънувам.“ Подвоуми се дали да не го изчака горе да почука на вратата й — като девойка, която спокойно очаква в уютната къща на родителите си идването на младежа, който ще я изведе на танци по случай завръщането у дома27, но дори когато вече е дошъл, тя не помръдва, издокарана във вечерна рокля с голи рамене, и тайничко се усмихва зад завесата в спалнята си, като го вижда как слиза от току-що измитата и лъсната кола на баща си и се приближава към вратата, самодоволно намествайки папийонката си или подръпвайки пояса си.

Подвоуми се, после отвори дрешника и грабна пуловера си. Облече го в движение, докато бързаше по коридора. Като стигна до най-горното стъпало и видя Бил, който вече бе изкачил наполовина стълбите към втория етаж, й мина през ума, че е достигната златната възраст — не е толкоз млада, та да бъде прекалено свенлива, но оше не е и толкова възрастна, та да не вярва, че някои надежди — онези, които наистина имат значение — напук на всичко може да се оправдаят.

— Здрасти — поздрави го тя и го погледна от най-горното стъпало. — Идваш точно навреме.

— Естествено — отвърна той и погледна нагоре. Като че ли беше поизненадан. — Никога не закъснявам. Така съм възпитан. Сигурно го нося в гените си. — Подаде й ръката си в ръкавица, точно като на филм. Усмихна се. — Готова ли си?

Роузи още нямаше отговор на този въпрос, тъй че просто слезе при него, пое протегнатата ръка и се остави да я изведе навън в ослепително слънчевия първи съботен ден на месец юни. Накара я да се изправи на бордюра до наклонения мотоциклет и критично я огледа.

— Тц, пуловерът не върши работа. За късмет старото ми скаутско яке никога не ми изневерява.

От двете страни на багажника бяха прикрепени кожени торби. Бил разкопча едната и измъкна кожено яке подобно на своето — имаше два горни и два долни джоба с цип, но иначе беше най-обикновено. Нямаше никакви капси, еполети, лъскави катарами или други подобни финтифлюшки. Беше по-малко от неговото. Роузи гледаше дрехата — тя висеше безжизнено в ръцете му като одрана кожа — озадачена.

Той улови погледа й, отгатна тревогата й и поклати глава.

— На баща ми е. Научи ме да карам мотоциклет на една стара машина с плетена седалка, която получил в замяна срещу маса за хранене и спална гарнитура. Той казва, че като станал на двадесет и една, обиколил с нея цяла Америка. Палеше с много ритаме, а като забравиш да поставиш ръчката за скоростите в неутрално положение, като нищо излиташе изпод тебе.

— И какво стана с нея? Баща ти я блъсна? — Тя се подсмихна. — Или ти я блъсна?

— Нищо подобно. Просто остаря. От тогава насам семейство Стайнър купува само „Харли Дейвидсън“. Този е „Херитидж“, хиляда триста четиридесет и пет кубика. — Бил нежно докосна резервоара. — Татко не кара мотоциклет от пет години.

— Омръзна ли му вече?

Бил поклати глава.

— Не, има глаукома.

Роузи се пъхна в якето. Предположи, че бащата на Бил е поне с десет сантиметра по-нисък, а може би и с двайсетина килограма по-лек от сина си, но въпреки това дрехата висеше комично на гърба й и й стигаше почти до коленете. За сметка на това пък топлеше и тя изтегли ципа до горе, изпълнена едва ли не от чувствена наслада.