прическа отзад. Като че ли вече съвсем не беше на себе си. Не е възможно този човек с плешивата професорска глава и високото чело над гъстите черни вежди да е той самият, нали? Този е чисто и просто някой непознат несъществуващ и безполезен Велик законодател, чиито действия отсега нататък нямат никакво значение. От този миг насетне нищо няма значение. Освен, разбира се, да улови Роуз. И да поговори с нея.

Хубавичко.

Лоу отново го гледаше подозрително, като от време на време попоглеждаше към двамата си приятели — Норман осъзна, че бръснарят иска да се увери дали ще му помогнат, ако големият бял човек — големият плешив бял човек — изведнъж го прихванат лудите.

— Извинявай. — Опита се да говори с тих, помирителен тон.

— Тъкмо казваше нещо, нали? Та какво, значи?

— Викам, че трийсет ми звучи разумно. А на тебе?

Той извади прегънато на две топче банкноти от предния си ляв джоб, измъкна две двайсетачки от потъмнялата щипка и ги подаде на негъра.

— Трийсет е прекалено малко. Вземи четиридесет и извинявай. Страшно си ме докарал. Просто тая седмица съм малко скапан, това е. — „Даже и не подозираш колко съм скапан, приятелче“ — мислено уточни.

Самюел Лоу видимо се отпусна и прие парите.

— Нямай грижа, брато. Пък и не те будалкам — главата ти наистина не изглежда никак зле. Не си като Майкъл, ама като Майкъл няма втори.

— ’свен самият Майкъл — вметна новодошлият на име Дейл. Тримата чернокожи бурно се разсмяха и се спогледаха. Норман можеше да ги свърши без да му мигне окото, но вместо това кимна и се засмя с тях. Двамата клиенти променяха ситуацията.

Отново трябваше да се внимава. Като продължаваше да се смее, той излезе навън.

Три момчета, също чернокожи, се бяха подпрели на оградата близо до темпото, но на колата й нямаше нищо — сигурно им се бе видяла прекалено обикновена. Те огледаха с любопитство бледия череп на Норман, после се спогледаха многозначително, Бяха на по четиринайсет-петнайсет години, беше им леко на сърцата. Момчето в средата понечи да каже: „Мен ли гледаш?“, като Робърт де Ниро във филма „Шофьор на такси“. Норман сякаш долови това и се опули насреща му — втренчи се право в него, сякаш изобщо не забелязваше останалите. Момчето реши, че репликата трябва още да се доизкусури, и се отказа от представлението.

Норман се качи в току-що измитата си кола и потегли, пътьом се отби в някакъв магазин за дрехи втора употреба на име „Давай още, Сам“25, който се намираше на шест пресечки по-надолу по същата улица в посока към центъра на града. В магазина имаше неколцина зяпачи, които се обърнаха да го огледат, но всичко бе наред. Норман нямаше нищо против да го оглеждат, особено ако погледите им бяха забодени върху току-що избръснатия му череп. Ако се заплеснат по темето, пет минути след като излезе, вече изобщо няма да си спомнят лицето му.

Откри някакво рокерско яке, което лъщеше от токи, ципове и малки сребърни верижки и скърцаше при всяко докосване. Продавачът понечи да му поиска двеста и четиридесет долара, но като забеляза налудничавите очи, които надничаха изпод внушителната белота на избръснатия череп, каза, че дрехата струва сто и осемдесет долара заедно с данъка. Ако Даниълс се бе пазарил, онзи щеше да я смъкне още, но той се съгласи веднага. Вече бе изморен, главата го болеше, доспа му се и искаше да се прибира. Изпитваше желание да спи чак до утре. Трябваше да си почине колкото се може по-добре, защото утрешният ден се очертаваше доста напрегнат.

На връщане спря на още две места. Първо се отби в санитарен магазин, откъдето се сдоби с механична инвалидна количка втора употреба, която в сгънато положение идеално се побираше в багажника на форда. После мина през Културния център и музея на жените. На входа плати шест долара, но изобщо не погледна експозициите, и дори не надникна в залата, където се дискутираше естественото раждане. Изтича до сувенирния магазин и веднага си тръгна.

Като се върна в „Уайтстоун“, се качи направо в стаята си, без да разпитва за Русокоска с апетитното задниче. В сегашното си състояние не би посмял да поиска и чаша сода. Сякаш някой забиваше ковашки чук в мозъка му, слепоочията му пулсираха, зъбите го боляха, а лицевите му мускули трескаво пламтяха.

Най-мъчително обаче бе усещането, че съзнанието му се рее нейде над главата му като подвижна платформа на парада на „Мейсис“26 по случай Деня на благодарността — сякаш единствената връзка между мислите и останалата част от тялото му се проточваше като тъпичка нишка, която всеки миг може да се прекъсне. Трябва да легне. Да поспи. А що се отнася до Русокоска, най-добре да я използва като скрит коз само при крайна необходимост. При пожар счупете стъклото!

Легна да спи в четири часа в петък следобед. Слепоочията му пулсираха тъй силно, че вече и дума не можеше да става за махмурлук — главоболието бе прераснало в едно от онези състояния, които Норман наричаше „специални издания“. Често изпадаше в подобни състояния в резултат на преумора, а след заминаването на Роуз и голямата наркоафера се засили, най-редовно му се случваше да го мъчи и по два пъти седмично. Докато лежеше в леглото и се взираше в тавана, очите му се навлажниха и му потече носът, а около предметите в миг се очертаха смешни ярки, игриви контури. Болката вече граничеше с агония, сякаш в центъра на мозъка му се бе вгнездил отвратителен зародиш, който се опитва да излезе на бял свят — в такива моменти не му оставаше друго, освен да се свие някъде и да чака да му мине, а единственият начин да се справи човек с подобно нещо е да не избързва, да се придвижва крачка по крачка, сякаш прекосява река по каменен ород. Това сравнение навя някакъв смътен спомен, но той не можа да пробие безмилостната пулсираща болка и Норман го остави на мира. Поглади глава. Тази копринена мекота не може да принадлежи на неговото тяло — 1 сякаш гладеше току-що полирана автомобилна каросерия.

— Кой съм аз? — обърна се той към празната стая. — Кой съм аз? Защо съм тук? Какво правя? Кой съм аз?

Но не успя дори да размисли над тези въпроси и заспа. Болката го последва и в мрачните дълбини на съня като неприятна мисъл, от която човек не може да се отърве, но най-сетне той се откъсна от нея. Главата му клюмна на възглавницата, а струйките, които се проточиха от лявата му ноздра и лявото му око, измокриха лицето му. Норман захърка басово.

Като се събуди дванадесет часа по-късно, в четири часа сутринта в събота, главоболието бе изчезнало. Както почти винаги след подобно специално издание се чувстваше изпълнен с енергия и освежен. Надигна се, спусна крака на пода и се загледа в тъмния прозорец. Гълъбите бяха наредени по перваза и си гукаха дори насън. Норман осъзна с абсолютна увереност, непомрачена от капка съмнение, че днес ще настъпи краят на всичко. Може би и на него самия, но това бе маловажно. Дори мисълта, че никога повече няма да страда от главоболие, съвсем-съвсем никога, му бе достатъчна утеха.

Коженото яке висеше на един стол в другия край на стаята като черен призрак без глава.

„Трябва да станеш рано, Роуз — почти с нежност изрече мислено Норман. — Трябва да станеш рано, сладка моя, и да се налюбуваш на изгрева, и защо не? И хубаво да му се нарадваш, защото ти е за последен път.“

В събота сутринта Роузи се събуди в четири и пет и с треперещи ръце затърси пипнешком нощната лампа с абсолютната увереност, че Норман се е вмъкнал в стаята й, че долавя аромата на одеколона му. Всички мъже около нея или използват „Инглиш Ледър“, или не използват нищо.

В цялата си припряност едва не бутна лампата на пода, но когато най-сетне напипа ключа (поставката вече едвам се крепеше на ръба на нощното шкафче), страховете й се изпариха. В малката, спретната и най-нормална стая нямаше никого, а освен топлото благоухание на сънната си кожа Роузи не усещаше никаква друга миризма. Беше сама… като изключи Роуз Мадър, разбира се. Роуз Мадър обаче бе на сигурно място в дрешника, където несъмнено продължава да се взира в руините, засенчила очи с ръка.

„Сънувала съм го — помисли си младата жена и се изправи в леглото. — Пак съм сънувала Норман в