заприглася на поучителната песен: „Ако първите две букви са еднакви/ изпусни ги, името кажи направо/ ето, Бари-Бари, махаш Б и става о-Ари/ Върху правилото може и да се поспори.“ Изведнъж осъзна, че знае наизуст цялата глупава песен. Що за свят е това, щом човек завършва гимназия, а за две години не остава и следа от проклетите квадратни уравнения или спрежението на френския неправилен глагол „avoir“, но и на четиридесет години продължава да си спомня „Ник-Ник-боу-бик, банана-фана-фоу-фик, фий-фи-моу-мик, Ник“? Що за свят е това?

„Не знам, но вече го загърбих“ — блажено отбеляза той и му се стори, че никак не греши. Също като в научнофантастичните филми, където астронавтите гледат Земята от илюминаторите, а тя се смалява до размерите на топка, после на монета, превръща се в малка светеща точка, а след това се изгубва от погледа. Сякаш нещо подобно ставаше и със съзнанието му — то като че потегляше като космически кораб на петгодишна мисия да изследва чужди галактики, където никога не е стъпвал човешки крак. Ракетата „Норман“ набира ускорение.

Шърли Елис свърши и пуснаха някакво парче на „Бийтълс“. Норман изключи радиото с такъв замах, че копчето отхвръкна. Днес не му се слушаха хипарски дивотии като „Хей, Джуд“. На няколко километра извън града забеляза магазин с табела „Базов лагер“. Като прочете надписа на вратата „БОЙНО СНАРЯЖЕНИЕ КАТО НЯМА НИКЪДЕ“, избухна в смях. Струваше му се, че по някакъв начин уникалното мото бе най- невероятното на света — на пръв поглед означаваше нещо, но не е много ясно какво точно. Както и да е, надписът нямаше значение. Надяваше се тук да открие едно от нещата, които търсеше, и не се излъга.

Над пътеката в средата на помещението висеше друг надпис — „ВИНАГИ СЕ ПАЗИ И НЯМА ДА СЪЖАЛЯВАШ“, Норман огледа три различни флакона „зашеметяващ газ“, лютивите патрони, цялата колекция нинджа-бомбички (идеално оръжие за домашна самоотбрана при нападение от слепи инвалиди), газовите пушки, които стреляха с гумени патрони, прашките, пиринчените ръкохватки със и без шипове, боздуганите и ласата с топузи, камшиците и свирките.

В средната част на стелажа откри стъклена клетка, в която бе поставен единственият според него наистина полезен артикул в целия магазин. Уредът струваше шестдесет и три долара и петдесет цента; при натискане на спусъците пораждаше мощна (макар и не 90 000 волтова, както обещаваше етикетът) електрическа дъга между двата електрода. Според полицая това оръжие по нищо не отстъпваше на малокалибрен пистолет, а най-удобното бе, че човек може да го купи, без да оставя име.

— Исшли деетволтва бтерия? — попита продавачът. Имаше конусовидна глава и заешка уста. На тениската му пишеше „ПО-ДОБРЕ ДА ИМАШ ПИСТОЛЕТ И ДА НЕ ТИ ДОТРЯБВА, ОТКОЛКОТО ДА ТИ ДОТРЯБВА, А ДА НЯМАШ.“ Норман реши, че сигурно родителите на тоя са били кръвни роднини.

— Нтва работи — на деет воота, де.

Проумя какво се опитва да му каже младежът със заешката устна и кимна.

— Дай две. Тъй де, да се поразпуснем.

Продавачът се разкикоти, сякаш не бе чувал по-голяма смешка, която биеше дори „Бойно снаряжение като няма никъде“, после се наведе, извади изпод щанда две батерии и ги подхвърли на масата до тейзъра марка „Омега“.

— Штисвъъшт стрхотна раата — викна младежът и продължи да се смее. След малко Норман разгада и тази реплика и се засмя с господин Заешка устна, а по-късно реши, че именно в този момент е достигнал скоростта на светлината, когато звездите зад илюминаторите се превръщат в чертички. Пълен напред, господин Сулу — този път Империята на Клингьн ще има да ни гълта праха.

Подкара откраднатия форд към града и се насочи към онази част, в която усмихнатите физиономии на рекламите за цигари по улиците бяха предимно на чернокожи, където намери някаква бръснарница с прекрасното название „Подстрижки фантазе“. Влезе вътре и завари чернокож младеж с изискани мустачки, който седеше в старинен бръснарски стол. Той слушаше уокмен и бе разтворил списание „Джет“.

— Какво ще жилайте? — попита бръснарят. Тонът му бе малко по-остър, отколкото в разговор със събрат по раса, но не и неуважителен. С тип като този човек не се държи невъзпитано без дяволски основателна причина, особено когато е сам в бръснарницата си. Беше висок най-малко метър осемдесет и пет, имаше широки рамене и огромни яки крака. А освен това понамирисваше на ченге.

Над огледалото бяха накачени снимки на Майкъл Джордан, Чарлз Баркли и Джейлън Роуз. Джордан беше облечен в екипа на „Бърмингам Барънс“. Над снимката имаше хартиена лента с надпис „БИКЪТ СЕГА И ЗАВИНАГИ“. Норман посочи снимката:

— Подстрижи ме така.

Негърът внимателно го огледа, отначало да провери, че другият не е пиян или друсан, а после — да се увери, че не се шегува. Вторият въпрос бе изречен с доста по-остър тон:

— Какво казваш, брато? Искаш кубе ли?

— Точно това казвам. — Прокара ръка през гъстата си черна коса, вече попрошарепа на слепоочията. Не беше нито прекалено дълга, нито прекалено къса. Поддържаше тази дължина почти от двадесет години. Огледа се в огледалото и се опита да си представи как ли ще изглежда гологлав като Майкъл Джордан, само че белокож. Не можеше. Ако има късмет, Роуз и нейните приятелки също няма да могат.

— Сигурен ли си?

Изведнъж Норман едва не се задуши от желание да просне тоя образ на пода, да притисне гърдите му с колене, да се наведе и да отхапе цялата му горна устна барабар с тънките му мустачки. Като че ли се досещаше и за причината. Тоя приличаше на незабравимия поплювко Реймън Сандърс, дето се беше опитвал да му бърка в банковата сметка с кредитната карта, която оная подла негодница, дето минаваше за негова жена, бе отмъкнала.

„О, бръснарю — мислено възкликна. — О, бръснарю, знаеш ли ти, че само миг те дели от звездите на небето? Задай ми още един въпрос, кажи ми още някоя глупост и с теб е свършено. За нещастие не мога нищо да ти кажа — и да искам, не мога да те предупредя, защото гласът ми би ми подействал като клечка кибрит в буре с барут. Тъй че мисли му, не мога да ти помогна.“

Бръснарят отново го измери внимателно с поглед. Норман се остави да го оглеждат, без да помръдва. Вече бе спокоен. Да става каквото ще. Всичко беше в ръцете на черньото.

— Ами хубаво, явно си сигурен — най-сетне продума той. Тонът му бе мек и обезоръжаващ. Норман пусна дръжката на новото си оръжие, скрито в дъното на десния му джоб, която бе стискал с все сила. Бръснарят остави списанието на полицата край шишенцата с балсам и одеколон (пред тях бе поставена малка пиринчена табела с надпис „САМЮЕЛ ЛОУ“), после се изправи и изтръска найлоновата престилка.

— Щом искаш да е като Майк, тъй да бъде — рече най-сетне. Двадесет минути по-късно Норман замислено изучаваше образа си в огледалото. Самюел Лоу стоеше до стола и го наблюдаваше. Като че ли беше разтревожен, но в погледа му се четеше и любопитство. Мъжът в огледалото приличаше на познат човек, който изведнъж се разкрива в нова, неподозирана светлина. Междувременно бяха дошли двама нови клиенти. Те също наблюдаваха как Норман се оглежда, а на лицата им бе изписано едно и също одобрително изражение.

— Човекът бил красив — отбеляза единият малко изненадано, сякаш говореше на себе си.

Норман още не можеше съвсем да се примири с факта, че в огледалото вижда себе си. Той примигне, а човекът отсреща също примигва; Норман се усмихва, а огледалният му двойник също се усмихва; обърне се настрани, а другият също се обръща — но и това не му помогна да се възприеме. Преди имаше типично чело на полицай — сега приличаше на професор по математика и челото му сякаш се извисяваше чак до стратосферата. Още не можеше да свикне с гладките, дори някак чувствени извивки на голия си череп. И с белотата му. Не си въобразяваше, че има кой знае какъв загар, но в сравнение с бледата кожа на главата му, останалата част от тялото му беше като на спасител от плажа. Главата му изглеждаше странно крехка и формата й бе неестествено съвършена за такъв като него. За човешко същество по принцип, особено пък за мъж. Приличаше на съд от делфтски24 порцелан.

— Главата ти не била никак лоша — отбеляза Лоу. Изрече го нерешително, но като че ли не се опитваше да го ласкае, и слава Богу, защото Норман съвсем не беше в настроение за това. — Така си по- добре. Изглеждаш подмладен. Нали бе, Дейл?

— Не е зле — отвърна новодошлият. — Съвсем не, сър, изобщо не е зле.

— Колко каза? — поиска да знае Норман. Опита се да откъсне поглед от огледалото и дори се изненада и поуплаши, като се улови, че се опитва да улови отражението на тила си, за да види как му стои новата