Норман бе заметнал въдицата и чакаше Роуз да клъвне. Лежеше буден в хотелската си стая; скоро настъпи полунощ и сякаш с черен нож преполови тънката нишка между четвъртък и петък. В стаята беше тъмно — единствено флуоресцентната лампа над мивката в банята хвърляше разсеяни отблясъци, които много му харесваха. Те му напомняха на сиянието на улични лампи в гъста мъгла. Бе заел почти същата поза, в която заспа Роузи тази вечер — с едната ръка под възглавницата. Другата му ръка бе заета с цигарата и бутилката уиски „Гленливет“, която стоеше на пода край леглото.

„Къде си, Роузи? — мислено се обърна той към жена си, която го бе напуснала. — Къде си и как, за Бога, уплашена свита мишчица като теб събра толкова смелост, та да зареже всичко и да побегне?“

Най-живо го вълнуваше вторият въпрос — как се бе осмелила. Първият не беше от голямо значение, защото знаеше къде може да я намери в събота. Лъвът не се интересува къде пасе зебрата — важното е къде ще отиде на водопой. Дотук добре, и все пак… откъде, да му се не види, бе събрала толкова кураж? Искаше да узнае това в последния разговор, който им предстоеше, пък дори и с цената на живота си. Отдалеч ли бе замисляла бягство? Или е било случайно хрумване? Моментно умопомрачение? Помогнал ли й е някой (като изключим Питър Слоуик и онази кавалкада кучки от Дърам Авеню)? С какво ли се занимава, откакто бе пристигнала в този чуден градец на брега на езерото? Работи като сервитьорка? Изтръсква пръдните от чаршафите в някоя дупка като този хотел? Не му се вярваше. Прекалено бе мързелива за черна работа — достатъчно бе да я погледне човек как домакинства и веднага му ставаше ясно — а други умения не притежаваше. Ако носиш цици, остава ти една-единствена възможност. Сигурно в този миг жена му е на улицата и се продава на някой ъгъл. Разбира се — има ли избор? Бог му е свидетел, тя е мързелива повлекана, а да се люби човек с нея бе все едно да бърка в кал, но мъжете плащат на мацки, които ако не друго, поне да си направят труд да пуснат някоя лига, като свърши цялата галимация. Значи — да, точно така, сигурно се продава някъде по улиците.

Няма да пропусне да я попита. Ще я разпита за всичко. А когато получи отговор на всичките си въпроси, ще омотае колана и на гушата й, та да не може да писка, и ще хапе… ще хапе… ще хапе. Устата още го болеше след инцидента с Тъмпър зализания син на Изарил, но това нито ще го спре, пито ще му попречи. Имаше три таблетки перкодан на дъното на пътната си чанта, които ще глътне, преди да се заеме с изгубената си овчица, със сладката си непокорна Роуз. А после, като свърши всичко и лекарството престане да действа…

Не можеше да си представи какво ще последва, а и не искаше. Струваше му се, че няма да има после, че там го очаква само тъмнина. В това нямаше нищо лошо. Всъщност една голяма доза тъмнина може да се окаже най-доброто лекарство.

Лежеше, отпиваше от бутилката с най-доброто уиски на света, пушеше цигара след цигара, следеше дима, който се стелеше на копринени талази и придобиваше синкав оттенък на бялата светлина от банята, и чакаше Роуз да клъвне. Замяташе въдицата, но кукичката оставаше празна. Нищо не се закачаше на нея и това направо го вбесяваше. Нямаше и следа от жена му, сякаш я бяха похитили извънземни. По едно време — вече беше доста пиян — пусна горящата цигара в дланта си и сви пръсти, представяйки си, че въгленчето е в нейния юмрук, а той го притиска отгоре с длани. Болката се вряза в плътта му, а над кокалчетата му се изви дим и Норман прошепна:

— Къде си, Роуз? Къде се криеш, крадло?

Не след дълго се унесе. Като се събуди към десет часа на другия ден, не го сдържаше на едно място, болеше го главата и го мъчеше неясен страх. Цяла нощ сънува най-невероятни сънища. Той лежи буден в леглото си на деветия етаж на хотел „Уайтстоун“, лампата в банята хвърля ярки отблясъци, а димът се стеле подобно на синкава потрепваща мембрана. Обикновено само насън му се привиждаха димни образи. Тази нощ в дима се появи Роуз.

„Ето те и теб“ — казва си той, докато я следи с поглед как прекосява някаква изсъхнала градина. Вали като из ведро. Кой знае защо, Роуз е без дрехи и голотата й предизвиква у него буйна страст. През последните седем-осем години гледката на голото й тяло предизвикаше у него единствено уморено отвращение, но сега тя изглежда различно. Даже доста добре.

„Причината не е в това, че е отслабнала — разсъждава насън той, — макар че изглежда по-стройна… малко. Има нещо в походката й. Какво ли?“

Изведнъж проумява. Тя има вид на жена, която се среща с любовник, но още не се е наситила. Дори да му бе хрумнало да се усъмни в това заключение — да рече: „Какво, Роузи ли, бе? Нещо се будалкаш с мен, братко“ — един поглед към косата й му е достатъчен да го проумее. Направила се е да на пачавра — сякаш си въобразява, че е Шарън Стоун или Мадона.

Проследява с поглед как изтъканата от дим Роуз напуска увяхналата градина и се приближава към някакъв поток, чиито води са толкова тъмни, че приличат на мастило. Тя прекосява потока по някакви камъни, разперила ръце встрани и Нормаи забелязва, че в едната си ръка е стиснала мокър смачкан парцал. Прилича му на нощница и той си казва: „А защо не я сложиш, нагла мръснице? Или може би чакащ твоя човек да ти перфорира билетчето? Ах, как искам да видя! Наистина искам. Ще ти кажа едно — ти ще ми паднеш и а те пипна да ми се държиш за ръце с някой мърльо, ченгетата ще го намерят с проклетия му патлак забучен в задника като свещ в торта.“

Никой обаче не се приближава — поне в съня. Изтъканата от дим Роуз над леглото му върви по някаква пътека сред гора, чиито дървета са мъртви като… е, като Питьр Слоуик, да речем. Най-сетне излиза на полянка, а там се издига разлистено дърво. Тя коленичи, събира шепа семки и като че ги увива в друго парче от нощницата си. Щом привършва, се изправя, тръгва към стълбите недалеч от корените на дървото (насън човек никога не знае какво ще последва) и изчезва в тъмнината. Той я чака отвън, но изведнъж усеща нечие присъствие, от което лъха такъв студ, сякаш някой е забравил да затвори вратичката на камера за дълбоко замразяване. В полицейската практика му се е случвало да се занимава с доста опасни типове — с Харли Бисингтън най-много мразеха наркомани, дето се друсат с хапчета — и след известно време човек свикваше да усеща присъствието им. Норман се чувства точно така. Някой го приближава в гръб — той нито за миг не се усъмнява, че този някой е доста опасен.

— Аз възмездявам — нашепва женски глас. Гласът е сладък и мек, но не по-малко ужасяващ. В него няма разум.

— Браво на теб, негоднице! — отвръща й в съня си. — Гледай мен да ме възмездиш и после няма да си познаеш физиономията.

Тя надава вой, но той сякаш изобщо не достига до слуха му, а направо се забива в мозъка му, и странното същество се втурва към него с протегнати ръце. Тогава мъжът поема дълбоко дъх и издухва цигарения дим. Жената изчезва. Норман вече не чувства леденото й присъствие. Известно време цари непрогледен мрак, а той се носи сред него, несмущаван от страховете и желанията, които го преследват наяве.

Събуди се в десет и десет в петък сутрин и веднага отмести поглед от часовника към тавана, едва ли не очаквайки да съзре призрачни сенки, които плуват в застоялия цигарен дим. Разбира се, не видя никакви сенки, били те призрачни или не. Освен това нямаше и дим — в стаята просто миришеше на „Пал Мал“, „In hoc signo vinces“. Детектив Норман Даниълс лежеше сам-саменичък насред влажните от пот чаршафи, които воняха на тютюн и прокиснало. В устата си имаше отвратителен вкус, сякаш цяла вечер бе дъвкал щавена кожа, а лявата му ръка пламтеше от болка. Разтвори юмрук — насред дланта му се бе надигнал огромен лъскав мехур. Той го съзерцава дълго, заслушан в гълъбите, които гукаха и пърхаха с криле по оцвъкания перваз на прозореца. Най-сетне си спомни как прогори дланта си с цигара и кимна. Направи го, защото колкото и да се стараеше, не можеше да извика образа на Роуз пред очите си… а после сякаш за компенсация цяла нощ я сънува в някакви откачени сънища.

Притисна мехура с пръсти от двете страни, докато кожата се пукна. Минута-две продължи да лежи и да оглежда раната — буквално я виждаше как пулсира. После бръкна под леглото и измъкна пътната си чанта. На дъното имаше метална кутия от захарин, в която носеше десетина най-разнообразни таблетки. Имаше две-три тонизиращи, но повечето действаха успокоително. Норман бе установил, че по правило сутрин не се