При този неочакван писък Роузи замижа и се втурна напред, уверена, че жената с пурпурния хитон вече е забравила добрината, която й направи, и все пак е решила да я унищожи. Препъна се в нещо (може би в рамката на картината? ), а после й се стори, че пропада. В миг се преобърна като цирков акробат, а после в очите и ушите й сякаш нахлу непрогледна тъма. Стори й се, че в мрака отеква далечен злокобен грохот, който се приближава. Той идеше може би от влаковете в дълбоките тунели под Гранд Сентрал Стейшън, или пък бе тътенът от копитата на бика Ериниъс, който препускаше в непрогледните дълбини на своя лабиринт с наведена глава, а късите му заострени рога свистят във въздуха.

Сетне известно време не чувстваше нищо.

До седем часа сутринта спа непробудно, плувайки в пълна тишина и спокойствие, като зародиш, който все още няма сънища. После подобно на часовниковата кула будилникът й я изтръгна от съня с нечовешки вой. Роузи скочи в леглото и загребвайки въздуха с ръце, подобно на птица, извика думи, които не разбираше и които принадлежаха на сън, който вече бе забравила:

— Не ме карай да те гледам! Не ме карай да те гледам! Не ме карай! Не ме карай!

После забеляза кремавите стени, малкия диван, който всъщност бе канапе за двама, което си въобразяваше, че е много импозантно, и дневната светлина, която струеше през прозореца, и се опита да се върне към действителността. Каквато и да е била насън, където и да е ходила, сега бе просто Роузи Макклендън, самотна жена, която си изкарва хляба със записи на книги Дълго време бе живяла с един лош човек, но го бе напуснала и бе срещнала друг, добър човек. Живееше в самостоятелна стая на Трентън Стрийт 897, на втория етаж, в дъното на коридора с красива гледка към Брайънт Парк. О, и още нещо. Тя е самотна жена, която възнамерява до края на живота си да не вкуси хот-дог с кренвирш, особено пък с кисело зеле. Очевидно не се погаждаше с тази храна. Не помнеше какво сънува

(помни, което трябва да помниш и забрави онуй, което трябва да забравиш)

но си спомняше как започна всичко — влезе в проклетата картина като Алиса в огледалния свят.

Поседя още миг в леглото, сякаш опитвайки се да затвори черупката на света на Роузи Истинска колкото се може по-плътно, а после се пресегна към досадния будилник и неволно го бутна на пода. Той остана там, продължавайки да надава въодушевени, безсмислени крясъци.

— Наемете инвалиди, толкоз са забавни — изграчи Роузи. Надвеси се от леглото, затърси опипом часовника и отново се възхити най-искрено от русите къдрици, които забелязваше с крайчеца на окото си и които нямаха нищо общо с безцветната косица на онази послушна свита мишчица Роуз Даниълс. Най-после докопа будилника и затърси с палец копчето за изключване. В този миг забеляза, че гърдата, която се притискаше към дясната й ръка, е гола.

Изключи часовника и седна в леглото, продължавайки да го стиска в лявата си ръка. Отметна чаршафа и тънкото одеяло. Надолу също бе гола.

— Къде ми е нощницата? — обърна се към празната стая. Въпросът й прозвуча твърде глупаво… но, разбира се, не бе свикнала да си ляга с нощница и да се събужда без нея. Дори след четиринадесет години брак с Норман Даниълс не се чувстваше подготвена за такова необикновено събитие. Остави часовника на нощното шкафче, провеси крака на пода…

— Оуу! — извика, едновременно стресната и уплашена от болката в схванатите си крака и в кръста. — Оу, оу, ОУ!

Седна на ръба на леглото и раздвижи енергично първо десния, после левия си крак. Можеше да ги движи свободно, но така я боляха, особено десният. Сякаш вчера цял ден бе спортувала, изреждайки всички уреди във фитнес-залата, а всъщност единствено се бе поразходила с Бил, при това съвсем бавно.

„Тътенът напомняше на влаковете на Гранд Сентрал Стейшън. Какъв тътен?“

За миг почти се досети за нещо, но то отново й се изплъзна. Изправи се бавно и внимателно, постоя за миг край леглото, после се запъти към банята. По-право, закуцука към банята, изпитваше парлива болка в десния крак като от разтегнато сухожилие, а бъбреците й също не бяха наред. Какво, за Бога?… Някъде беше чела, че се случва човек да „тича“ насън. Сигурно това обяснява загадката — може би обърканите й сънища, които не помнеше добре, са били толкова зловещи, че тя е хукнала да се спасява. На прага на банята спря и се обърна към леглото. Макар и измачкан, долният чаршаф не бе нито усукан, нито събран или измъкнат, както би бил, ако наистина е буйствала насън.

Забеляза още нещо, което обаче никак не й хареса, и което с ужасяващо удивление я върна към омразното минало — кръв. Само че петната имаха формата не на капки, а на тънки ивици, които се намираха прекалено далеч от възглавницата — явно кръвта не бе текла от разбит нос или цепната устна… освен ако в съня си не се бе мятала тъй бурно, та да се обърне наопаки в леглото. После предположи, че кардиналът е дошъл на посещение (майката на Роузи винаги настояваше дъщеря й да нарича менструалния си цикъл по този начин, ако изобщо говори за него), но сега съвсем не му беше времето за това. „В цикъл ли си, момиче? Огря ли те пълната луна?“

— Какво? — екна гласът й в празната стая. — Каква луна?

И ето че отново се надигна някакъв спомен, но бързо отлетя, преди да го е уловила. Роузи огледа тялото си — поне една загадка бе решена. Имаше драскотина на десния й крак, при това доста неприятна, доколкото можеше да се съди по вида й. Ето откъде се е взела кръвта на чаршафа.

„Насън ли съм се одраскала? Това ли е…“

Този път мисълта, която се въртеше в главата й, се задържа малко по-дълго, може би защото всъщност не бе точно мисъл, а образ. Това бе някаква гола жена — самата тя — която внимателно се провира настрана по някаква пътека, обрасла с трънак. Роузи пусна крана, подложи ръка под струята и зачака водата да се стопли. Питаше се възможно ли е на човек да му потече кръв от само себе си, ако сънува необикновено ярък сън. Нещо като при онези хора, на които на Разпети петък им руква кръв от дланите и ходилата.

„Стигми? Да не искаш да кажеш, че на всичкото отгоре имаш и стигми? — Нищо не казвам, защото нищо не знам“ — сама си отвърна Роузи, и нима това не бе самата истина! Вероятно можеше да приеме — съвсем условно, че е възможно на спящ човек да се появи драскотина, съответстваща напълно на драскотината, която се появява в съня на човека. Стори й се доста невероятно, но не бе съвсем изключено. Изключено е обаче човек да накара нощницата да изчезне от тялото му, чисто и просто сънувайки, че е гол.

(Смъкни това, дето си го навлякла.

Не мога да направя подобно нещо! Отдолу нямам нищо!

На никого няма да кажа… )

Призрачни гласове. В единия разпозна собствения си глас, но чий бе другият?

Няма значение — естествено, че няма значение. Смъкнала е нощницата си насън, това е, или пък в момент на събуждане, което си спомняше не по-ясно от чудатия сън как тича насам-натам в тъмното или пък прекосява черен поток по бели камъни. Съблякла я е и като я потърси, несъмнено ще я открие на топка под леглото.

— Точно така. Освен ако не съм я изяла или нещ…

Дръпна ръка изпод душа и я разгледа с интерес. По пръстите си забеляза избледнели пурпурночервеникави петна, които бяха запазили доста по-ярък цвят под ноктите й. Бавно вдигна ръка към лицето си и в главата й се прокрадна някакъв друг глас — стори й се, че сякаш не е на Практична-Разумна — който й отвърна загрижено: „Не пипай по устата с тая ръка, дето си пипала семките! Не пипай, не пипай!“

— Какви семки? — уплашено попита Роузи. Помириса пръстите си и долови съвсем слаб дъх, който й напомняше аромата на пекарна и апетитни сладкиши. — Какви семки? Какво се е случило снощи? Да не би?…

Наложи си да спре дотук. Знаеше какво се кани да изрече, но не искаше да изкаже въпроса и да го остави да увисне във въздуха без отговор — „Да не би да продължава да се случва и сега?“

Застана под душа, пусна толкова гореща вода, че едва я търпеше, а после грабна сапуна. Изми ръцете си с особено внимание и ги търка, докато по пръстите й, дори и под ноктите, не остана и следа от пурпурните петна. После започна да си мие косата и да си тананика. Кърт я бе посъветвал преди запис да