разпокъсаните облаци. Някъде в далечината гръмотевиците продължаваха да трещят заканително, като победено теле, което продължава да се ежи. Тази мисъл я подсети за Ериниъс, който препускаше в тъмницата под земята и продължаваше да търси жената, която нахлу във владенията му и отмъкна съкровището му. „Cherhcez la femme — рече си Роузи и се подсмихна. — Можете да си cherchez колкото си искате, дебелако — тази femme — да не говорим за нейното petite fille — вече са другаде.“

Роузи бавно се отдалечи от входа към подземието. В началото на пътеката през мъртвата гора седна да си почине и настани детето в скута си. Искаше само да си поеме дъх, но жаркото слънце така приличаше на гърба й, че като вдигна глава, поотместената сянка я наведе на мисълта, че е подремнала.

Като се изправи на крака — направо изтръпна от режещата болка в дясното бедро — чу свадливото, пронизително грачене на ято птици, което напомняше шумна разправия в многочленна фамилия на неделен обяд. Понамести детето в по-удобно положение и малката изсумтя, а после изпусна мехурче слюнка през свитата си устица и отново замлъкна. Роузи се развесели, но същевременно завидя на спокойния сън на момиченцето.

Потегли по пътеката, но след няколко крачки спря и се обърна да погледне единственото живо дърво с лъскавите зелени листа, огънато под тежестта на изобилните смъртоносни пурпурночервени плодове, и входа на митичното подземие наблизо. Гледа ги дълго, за да запечата образа в съзнанието си.

„Истински са — рече си наум. — Как е възможно да ги виждам толкова ясно, ако не са истински? А и бях задрямала, сигурна съм. Как е възможно да спиш насън? Нима може да заспиш повторно, след като веднъж вече си заспал?“

„Зарежи — посъветва я Практична-Разумна. — Така е най-добре, това е най-малкото засега.“

Да, сигурно е права.

Отново потегли, а когато стигна до падналото дърво, което препречваше пътеката, с удивление и яд откри, че е могла да си спести мъчителния обход покрай заплетените корени — покрай короната на дървото минаваше много по-удобна пътека.

„Е, всъщност минава сега — отбеляза мислено, докато заобикаляше дървото. — Сигурна ли си, че я е имало и преди, Роузи?“

До слуха й достигна ромонът на черния поток, а когато достигна до него, забеляза, че водите вече спадат и белите камъни съвсем не изглеждат толкова малки — сториха й големи колкото теракотени плочи, а вонящата мътилка бе изгубила злокобно привлекателната си сила. Просто дъхтеше на варовита вода, която оставя ръждиви следи по ваната и тоалетната чиния.

Птиците отново започнаха да се карат — „Ти го направи“ — „Не, не съм аз“ — „Не, ти го направи“ — и Роузи забеляза двадесетина-тридесет пернати с невиждани размери, които се бяха наредили на върха на храма. Бяха прекалено едри за свраки и като поразмисли, предположи, че са местна разновидност на мишелови или лешояди. Но откъде ли са се взели? И какво правеха тук?

Взирайки се в птиците, тя притисна бебето към себе си, без да си дава сметка за това, докато детето не се размърда и възпротиви в съня си. Птиците се вдигнаха във въздуха едновременно, а плясъкът на крилете им наподобяваше плющенето на чаршафите на простор. Сякаш бяха уловили втренчения й поглед и той не им бе харесал. Повечето отлетяха да се разправят в мъртвата гора, която току-що отмина, но няколко продължиха да се вият в омарното небе като лоша поличба в каубойски филм.

„Откъде са се взели? Какво искат?“

Поредните въпроси, чиито отговори не знаеше. Прекоси потока по камъните. Като наближи храма, забеляза изоставена, но все пак видима пътека, която заобикаляше каменната постройка. Тръгна по нея без никакво колебание, макар че бе гола, а пътеката беше обрасла в трънливи храсти. Придвижваше се внимателно, като пристъпваше настрана, за да не се одраска, и държеше

(Каролайн)

малката над главата си, за да я предпази от тръните. Въпреки всичките си старания се закачи в тях, но само на едно място (от драскотината през преумореното й дясно бедро) потече кръв.

Като заобиколи храма и погледна фасадата, й се стори, че сградата бе претърпяла някаква промяна, при това толкова основна, че на пръв поглед дори не се забелязваше. За миг безкрайното облекчение при вида на „Уенди“, която не бе помръднала от повалената колона, изтика тези мисли на заден план, но като измина пет-шест крачки към жената с червената дреха, спря и се обърна, опитвайки се да погледне зданието с открити очи и ясна мисъл.

Този път веднага забеляза промяната и изсумтя изненадано. Храмът на Бика изглеждаше плосък и недействителен… сякаш двуизмерен. Роузи се сети за един стих, който помнеше още от гимназията — ставаше дума за нарисуван кораб в нарисуван океан. Необичайното, тревожно усещане, че постройката излиза от перспективата (че се намира в някакво странно, неевклидово пространство, където са валидни законите на друга геометрия), бе изчезнало, а с него и заплашителният й вид. Всички прави линии бяха застанали по местата си — вече нямаше неочаквани кривини и издатини. Всъщност сега сградата изглеждаше като картина на банално сантиментален художник с посредствен талант, а в съчетанието си двете раждат слаби творби — от онези, които заедно със старите броеве на списанието „Нашънал джиографик“ и купчините картинни мозайки, от които липсва по някое и друго парченце, вечно събират прах по ъглите на мазето или по рафтовете на тавана.

А може би по най-забутаните щандове на заложните къщи, където рядко минава някой.

— Жено! Ей, жено!

Рязко се извърна към „Уенди“ и видя, че другата жена нетърпеливо я приканя с ръка.

— Побързай и дай бебето тука! Това не ти е туристическа ’тракция!

Не й обърна никакво внимание. Бе рискувала живота си за това дете и изобщо не възнамеряваше да се оставя да я припират. Отгърна одеялото и сведе поглед към телцето на детето — голо женско тяло, точно като нейното. Само че приликата свършваше дотук. По кожата па детето нямаше белези, прилични на белези от зъби. Не забелязваше ни една бемчица по изящното телце. Бавно прокара пръст по гладката кожа, от глезена, през коляното до малкото рамо. Съвършено.

„Да, съвършено. Та след като рискува живота си за това момиченце, Роузи, и след като я спаси от мрака, бика и Бог знае още какво там, да не би да възнамеряваш да я върнеш на тия две жени? И двете страдат от някаква болест, а на всичкото отгоре онази на хълма има и психически проблеми. Сериозни психически проблеми. Да не би да се каниш да им оставиш малката?“

— Всичко е наред — каза тъмнокожата. Извърна глава по посока на гласа. „Уенди Яроу“ надничаше зад рамото й и я гледаше с пълно разбиране. — Да — потвърди тя, сякаш Роузи бе изказала съмненията си гласно. — Знам какво си мислиш, но ти казвам, че всичко е наред. Тя е луда, туй си е ясно като бял ден, но лудостта й няма нищо общо с детето. Знае си, че макар да го е родила, то не си е нейно за вечни времена, както не е и твое.

Роузи хвърли поглед към хълма, където едва се различаваше фигурата на жената с пурпурния хитон, която стоеше край понито и чакаше завършека на изпитанието.

— Как се казва? Майката на бебето, искам да кажа. Не се ли нари…

— Зарежи — бързо я прекъсна тъмнокожата жена в червената дреха, сякаш да я предпази да каже нищо, което е по-добре да остане неизречено. — Името й не е важно. Нито пък акъла й. Напоследък наедно с другите тревоги е станала и много нетърпелива дама. Стига сме дрънкали, най-добре да вървим.

— Бях решила да кръстя своето дете Каролайн. Норман ми разреши. Всъщност не го интересуваше особено как ще се казва — обясни Роузи и се разплака.

— Хубаво име. Недей плачи сега. Стига. — Обгърна раменете й с ръка и двете се заизкачваха по хълма. Тревата нежно шумолеше в босите крака на Роузи и гъделичкаше коленете й. — Искаш ли да ти дам един съвет, жено?

Изгледа я с любопитство.

— Знам, че за мъката е трудно да се дават съвети, но първо чуй кое ми дава право да ти ги предлагам: родена съм в робство, израснала съм в окови, но една жена, не точно богиня, откупи свободата ми. Тя. — „Уенди“ посочи към третата жена, която мълчаливо ги наблюдаваше. — Тя е пила жива вода, даде и на мен да пия. Сега я следвам навсякъде, и не знам за нея, но като се погледна в огледалото, мечтая за бръчки.