парцалче — успехът надмина всичките й очаквания. Разстла го и започна да събира семки от земята, подреждайки ги грижливо върху парчето, в което смяташе да ги носи.

„Добра идея — отбеляза мислено, — но само да знаех за какво са ми.“

Пръстите й веднага изтръпнаха, сякаш бяха инжектирани с огромна доза упойка. Но пък уханието, което се разнасяше наоколо, бе наистина вълшебно. То бе упойващо, но не сладникаво, и я караше да си представя всичките онези пайове, торти и сладки, които излизаха изпод сръчните ръце иа баба й. Но й напомняше и още нещо, което се намираше на светлинни години от кухнята на баба й, с избелелия линолеум и репродукциите по стените — допира до тялото на Бил, докато се връщаха към „Кори Билдинг“.

Събра двадесетина семенца, после се подвоуми, сви рамене и прибави още двадесетина. Дали ще й стигнат? Как да отгатне, като дори не знае за какво са й? Ето защо по-добре да върви и да престане да умува. Бебето отново плачеше, но плахите му писъци долитаха до нея като едва доловимо ехо — така скимтят пеленачетата, като останат без сили и вече се готвят да заспят.

Загъна влажното парцалче и подви краищата; малкото пакетче й напомняше за пликчетата със семена, които в края на зимата баща й купуваше от компанията „Бърпи“ — това бе още по времето, когато беше редовна ученичка в Методисткото детско неделно училище. Вече се бе примирила с голотата си и по-скоро се ядосваше, отколкото се срамуваше — трябваше й джоб. Е, де да зависеше от желанията й…

Изведнъж, секунда преди да тикне оцапалите си с пурпурно-червен сок пръсти в устата, проумя с разумната и практична част от съзнанието си какво се кани да направи. Рязко отдръпна ръка с разтуптяно сърце и в миг изпита чувството, че ще се удави в тази тръпчиво-сладка миризма.

„Да не си посмяла да ги опиташ и дори не докосвай устата си с тая ръка, дето си пипала семките!“

Тук бе пълно с капани.

Изправи се и огледа изтръпналите си пръсти, сякаш ги виждаше за пръв път. Отстъпи заднешком от дървото, което се извисяваше насред нападалите плодове и разпилените семки.

„Не е дървото на доброто и злото — рече си. — И дървото на живота не е. Мисля, че е дървото на смъртта.“

Лек порив на вятъра погали тялото й и дългите лъскави листа на нара се разшумяха, сякаш мпогогласен, саркастичен шепот я зовеше по име: „Роузи-Роузи-Роузи!“

Отново коленичи и затърси свежа трева, но наоколо нямаше. Остави увития в нощницата камък на земята, сложи отгоре пакетчето със семената и наскуба изсъхнала мокра трева. Изтърка колкото се може по-добре ръката, с която бе докосвала плода. Пурпурните петна поизбледняха, но не се изчистиха напълно, а под ноктите й останаха червени следи. Сякаш имаше белег по рождение, който никога не се заличава напълно. В това времето бебето проплакваше все по-нарядко.

— Добре — промърмори Роузи и се изправи. — Просто дръж проклетите си пръсти по-далеч от устата си! Това е напълно достатъчно!

Запъти се към стълбите под белия камък, но ужасена от мрака в тъмния тунел, преди да слезе, спря за миг, опитвайки се да събере достатъчно кураж да влезе вътре. Белият камък, на който бе изписано „ЛАБИРИНТ“, вече изобщо не й приличаше на перваз — сега и изглеждаше като тесен отворен гроб.

Само че бебето е някъде долу и едва проскимтява, както правят бебетата, когато никой не идва да ги успокои и те най-сетне решават доколкото могат да се справят сами. Именно този самотен, насочен единствено към себе си вопъл я накара да се раздвижи. Никое бебе не бива да заспива в такова самотно място.

Заслиза, броейки стъпалата. Седмото се падаше точно под камъка с надписа. На четиринадесетото погледна през рамо светлия правоъгълник, който изоставяше зад гърба си, а когато отново се обърна напред, той изплува на екрана па непрогледната тъма като ярко привидение. Роузи слизаше надолу, надолу и босите й крака шляпаха по камъка. Невъзможно бе да се освободи от ужаса, който изпълваше сърцето й, нито пък да го преодолее. Най-добре да се примири с него.

Петдесет стъпала. Седемдесет и пет стъпала. Сто стъпала. На сто двадесет и петото спря и осъзнавайки, че вече се вижда, отбеляза наум: „Пълна лудост. Въобразяваш си, Роузи, това е всичко.“

Все пак не си въобразяваше. Бавно повдигна ръка към лицето си. От пакетчето, което стискаше, и от самата й ръка се излъчваше мътно, отровнозеленикаво сияние. Повдигна и другата си ръка, в която стискаше увития в остатъците от нощницата си камък. Виждаше го съвсем ясно. Извърна глава първо на едната, после на другата страна. От стените струеше съвсем слаба зелена светлина. Черни сенки се надигаха и мързеливо се извиваха в тях, сякаш от двете страни на стълбището имаше стъклени аквариуми, в които се носеха и се поклащаха мъртви трупове.

„Роузи, престани! Избий си тия мисли от главата!“

Не можеше да си ги избие. Сън или не, вече бе готова да се обърне и панически да хукне назад.

„Ами тогава не ги гледай!“

Добра идея. Фантастична идея. Сведе очи към смътните, сякаш рентгенови очертания на собствените си крака и продължи да слиза, като не преставаше да брои стъпалата, но вече на глас. Зелената светлина постепенно се усилваше. Когато достигна двеста и двадесетото — последното — стъпало, Роузи сякаш се намери на сцена, потънала в мъждива зелена светлина. Вдиша поглед и се приготви да приеме смело онова, което може да се появи пред очите й. Тук, долу, въздухът не беше застоял и макар да бе влажен, бе достатъчно свеж… но течението довя някаква миризма, която никак не й се хареса. Миришеше на зоологическа градина — сякаш сред тези стени бе затворено диво животно. Разбира се, че е затворено диво животни — бикът Ериниъс.

Отпред имаше три каменни стени, които не стигаха до таван, а се губеха в мрак. Бяха високи по около четири метра и тя не можеше да надзърне от другата страна. Те също излъчваха приглушено зелено сияние и Роузи нервно заоглежда четирите прохода, които се откриваха между тях. Кой да хване? Нейде в далечината бебето продължаваше да плаче… но звукът неумолимо глъхнеше. Като радио, чийто звук намалява постепенно, но равномерно.

— Плачи! — викна и потръпна от екота на собствения си глас.

— Ий!… ий!… ий!

Нищо. Четирите прохода — четирите входа към лабиринта — зееха безмълвно насреща й, като четири идентични рибешки усти, свити в слисана, възмутена гримаса. Малко по-навътре във втория проход отдясно забеляза тъмна купчина.

„Дяволски добре знаеш какво е това — рече си. — Четиринадесет години си слушала приказките на Норман и на Харли и на всичките им приятелчета, тъй че трябва да си доста плиткоумна, та да не различиш едно кравешко лайно.“

Тази мисъл и спомените, които нахлуха заедно с нея в съзнанието й — как всички онези мъже седят край масата в трапезарията, говорят за работа и пият бира, говорят за работа и пушат цигари, говорят за работа и разправят вицове за чернилки и латиноамериканци и мексиканци и после пак си говорят за работа — я ядосаха. Цял живот старателно се бе учила да потиска гнева си, но сега, напук на всичко, изцяло му се отдаде. Толкова е хубаво да си ядосан — да чувстваш каквото и да било друго, но само не и страх. Като малка умееше да надава ужасяващо пронизителен боен вик — такъв един силен, висок, неистов, от който стъклата се разтреперваха и очите па човек сякаш всеки миг щяха да се пръснат. На около десетгодишна възраст с големи усилия я бяха отучили от него, защото не подхождало на една дама да пищи така, а и защото тези звуци увреждали мозъка. Сега Роузи реши отново да го изпробва. Пое дълбоко, с цели гърди, влажния въздух, затвори очи и се опита да си припомни игрите на „Свали неприятелското знаме“ зад училището на Елм Стрийт или зад кръчмата „Червения пират“, или пък на „Тексаски рейнджъри“ в подобния на джунгла, потънал в храсталаци заден двор на Били Калхоуп. За миг й се стори, че едва ли не усеща успокоителния мирис на любимата си памучна фланела — онази, с която не се разделяше, докато дрехата не стана на парцал — отвори уста и нададе пронизителен вой, който накрая извиваше като тиролска песен.

Изпита истинско удоволствие — любимият боен вик прозвуча точно както едно време, но по-хубавото бе, че той я накара да се почувства точно както едно време, като Уандър Уоман, Супергьрл и Ани Оукли22 едновременно. А явно не бе загубил силата си да въздейства и върху околните — още преди викът да заглъхне сред каменните стени, бебето отново бе започнало да плаче. Всъщност пищеше, та се късаше.