пие ненаситно.

„Ще забравиш и Бил — почти извинително пошепна Практична-Разумна. — Ще забравиш зеленикавите отблясъци в очите му, ще забравиш миниатюрния белег на дясното ухо. В днешно време има неща, които си струва да запомниш, Роузи. Знаеш това, нали?“

Без да се мае (съмняваше се, че дори мисълта за Бил ще я спаси, ако се бави дълго), стъпи на първия камък с протегнати встрани ръце. От влажната, омотана на кълбо нощница, се стичаше червеникава вода и тя чувстваше тежестта на камъка, увит в нея като прасковена костилка. За миг застина, стъпила на белия камък насред потока с левия си крак, а с десния — на брега, после събра кураж и пристъпи на следващия камък. Дотук добре. Повдигна отново левия си крак и прекрачи на третия камък. Този път изгуби равновесие и политна надясно, размахвайки лявата си ръка за равновесие, а в ушите й звънтеше ромонът на причудливата вода. Може би не беше толкова близо, колкото изглеждаше на пръв поглед; миг след това Роузи стоеше насред реката, здраво стъпила на камъните, а ударите на сърцето й отекваха в ушите й.

Страхувайки се, че ще замръзне, ако се колебае прекалено дълго, стъпи на последния камък, а после на изсъхналата трева на отсрещния бряг. Не бе изминала и три крачки сред голите дървета, когато откри, че е забравила жаждата като лош сън. Сякаш някога, в далечното минало, някой бе погребал живи на това място множество великани, които са се мъчили да се изтръгнат от земята — дърветата като че представляваха мършавите им ръце, които напразно се протягат към небето и безгласно нашепват за страшни престъпления. Сухите клони бяха гъсто преплетени, тъй че очертаваха на фона на небето чудновати геометрични фигури. Към шубрака водеше пътека. В началото на пътеката като страж се възправяше каменна статуя на момче с огромен щръкнал фалос. Ръцете му бяха протегнати право нагоре, като на радостен запалянко. Роузи се доближи и то извърна към нея празните си очи. Бе сигурна в това.

„Ей, маце! — стори й се, че изрече каменното момче в мислите й. — Айде да се чукаме, айде под чаршафа, кво ше кажеш?“

Отдръпна се от него и вдигна ръце, сякаш да се защити, но каменното момче отново бе само статуя… ако дори и за миг е било нещо друго. По комично издължения му фалос се стичаха водни капки. „Май нямаш проблеми с ерекцията — помисли си Роузи, взирайки се в празните очи и някак прекалено всезнайната усмивка на фигурата (преди малко беше ли усмихната? Тя се опита да си припомни, но не успя). — Как би ти завидял Норман.“

Отмина статуята с бързи крачки и пое по пътеката, която водеше към изсъхналата горичка, потискайки желанието си да се обърне, за да се увери, че каменното момче не я следва, решено да приведе в действие каменната грамада, с която бе надарено. Не смееше да погледне назад. Страхуваше се, че напрегнатото й съзнание може да премести фигурата на крачка зад гърба й, макар тя изобщо да не е мръдвала от мястото си.

Дъждът ръмеше едва-едва. Изведнъж Роузи осъзна, че вече не чува плача на бебето. Може би бе заспало. Или пък на бика Ериниъс му е омръзнало да го слуша и го е схрускал на една хапка като пържена филийка. Във всеки случай как да го намери, като не плаче?

„Едно по едно, Роузи“ — прошепна Практична-Разумна.

— Лесно ти е на теб да го кажеш — промърмори. Продължи напред, заслушана в шума на дъждовните капки, и откри — с голямо неудоволствие — че в кората на всеки дървесен ствол отличава лице. Само че това не бяха картини, нарисувани от въображението, както когато човек лежи по гръб и гледа облаците, а истински лица. Те сякаш бяха сгърчени в ужасени гримаси. На Роузи й се стори, че повечето имат женски черти. Сякаш някой хубавичко си бе поговорил с тях.

След малко пътеката завиваше и свършваше пред огромно повалено дърво, което очевидно бе ударено от гръм в разгара на бурята. От едтта страна целият му ствол бе нацепен и овъглен. Няколко клона продължаваха упорито да димят като скрити въглени под пепелта на небрежно угасен лагерен огън. Роузи се страхуваше да се покатери върху него и да го прескочи — засегнатата част от ствола бе цялата в дупки, трески и напукана кора.

Тръгна да го заобикаля отдясно, покрай изтръгнатите коренища. Почти бе стигнала до пътеката, когато един корен внезапно подскочи, потрепера, а после се плъзна над коляното й и се уви около крака й като пепеливокафява змия.

„Ей, маце! Айде да помърсуваме, негоднице!“

Гласът долетя откъм сухата яма в разронената пръст, където доскоро бе расло дървото. Коренът се плъзна по-нагоре и се обви около крака й още по-плътно.

„Айде да се потъркаляме по пода, Роузи. Как ти се струва? Ще ти бъда черният ратай, ще те схрускам като препечена филийка. Или предпочиташ да ми духаш спинозния…“

— Пусни ме — тихо отвърна Роузи и притисна омотаната си нощница към корена. Той веднага освободи крака й и падна на земята. Тя бързо заобиколи дървото и отново стъпи на пътеката. Дървесният израстък я бе притискал толкова силно, че бе оставил червена пръетеновидна следа на бедрото й, но тя бързо избледня. Роузи предположи, че е трябвало да се ужаси от случилото се току-що и може би нещо е искало да я ужаси. Ако е така, номерът не мина. Заключи, че за човек, живял четиринадесет години с Норман Даниълс, всичко това е евтино забавление — като къщата на духовете в някой лунапарк.

След пет минути пътеката свърши. Излизаше насред една съвършено кръгла просека, където растеше единственото живо нещо в цялата тази пустош. Това бе най-красивото дърво, което бе виждала през целия си живот — за няколко секунди дъхът й секна от почуда. Навремето в Обривил бе посещавала най-съвестно Методисткото детско неделно училище, и сега си припомни притчата за Адам и Ева в Едемската градина — каза си, че ако насред онази градина наистина е имало дърво на доброто и злото, то сигурно е изглеждало досущ като това пред очите й. То имаше гъста корона от продълговати, тесни, лъскави зелени листа, а клоните му бяха натежали от пурпурночервеникави плодове. Нападали плодове обграждаха дървото като тъмночервена преспа, на цвят досущ като късата дреха, с която бе облечена жената, чието лице Роузи не посмя да погледне. Много от тях все още бяха сочни и здрави — сигурно току-що отминалата буря ги бе обрулила. Но дори и онези, които на вид бяха вече доста поизгнили, изглеждаха иеустоимо сладки и тя примлясна доволно при мисълта да вдигне един плод и да впие зъби в него. Вкусът му сигурно ще е едновременно тръпчив и сладък, подобно на стрък ревен, откъснат в ранна утрин, или пък като малини, ден преди да са узрели съвсем. Докато се взираше в дървото, един плод се откъсна от приведения клон, тупна на земята и се разцепи — имаше месеста пурпурночервена сърцевина. По кожицата избиха ситни капчици сок, но семките се виждаха съвсем ясно.

Роузи пристъпи към дървото и спря. Продължаваше да се разкъсва между съзнателното убеждение, че всичко това е сън, и не по-малко настойчивото телесно усещане, че не може да е сън, че никой на земята не е сънувал толкова истински сън. Колебливо се обръщаше ту в полза на тезата, че е сън, ту против нея, като озадачената стрелка на компас в област с прекалено много природни залежи. Отляво до дървото се откриваше отвърстие, подобно на вход към подлез. Широки бели стъпала водеха надолу и се губеха в тъмнина. Над входа имаше перваз от алабастър, на който бе изписана една-единствена дума: „ЛАБИРИНТ“.

„Не, това е прекалено“ — рече си, но все пак се запъти към дървото. Даже и да сънува, няма много да й навреди, ако следва указанията — по този начин може би дори ще ускори идването иа момента, когато ще се събуди в своето легло и пипнешком ще се протегне към будилника, за да прекрати самодоволното му пищене, преди да й се пръсне главата. Как ще му се зарадва този път! Вече бе премръзнала, краката й бяха изцапани, току-що един корен се опитваше да я опипва, а някакво си каменно момченце — да я гледа влюбено; в свят, където всичко си е на мястото, то би било прекалено малко, за да знае, какво по дяволите, вижда. Но най-вече се опасяваше, че ако не се върне скоро в стаята си, като нищо ще пипне някоя настинка, може би дори бронхит. Така въпросът със срещата й в събота ще се реши от само себе си, а и няма да може да ходи на работа цяла седмица.

Без да осъзнава колко е абсурдно да вярва, че може да се разболее като последица от разходка насън, Роузи коленичи точно до плода. Огледа го внимателно, питайки се какъв ли е на вкус (със сигурност няма да прилича на онези в магазините), а после отгърна крайчето на нощницата си. Отпра го, за да има още едно