босите й крака се примесва шепотът на храма — „Хубавичко да си поговорим. Хубавичко да си поговорим… но няма да ни отнеме много време да си кажем нещата, които имаме да си казваме. Нали, Роузи?“ Тя спря и взе една книга от втората пейка. Като я отвори, ахна и едва не се задави. На титулната страница на книгата имаше грубовата рисунка, каквато нямаше в нито един методистки молитвеник от времето на найната младост — на нея бе изобразена коленичила жена, която извършваше фелацио на мъж, чиито крака изобщо нямаха стъпала, а копита. Лицето му беше само загатнато, но въпреки това забеляза потресаваща прилика… или поне така й се струваше. Мъжът напомняше на бившия сътрудник на Норман, Харли Бисингтън, който неизменно проследяваше с поглед докъде ще се повдигне полата й всеки път, когато Роузи сядаше.

Жълтата страница под картинката бе гъсто изписана па кирилица, но буквите все пак й се сториха познати. Трябваше да се позамисли, за да открие причината — когато се бе доближила до гише „Информация“ да помоли за помощ, Питьр Слоуик четеше вестник, написан на същата азбука.

Картинката внезапно се раздвижи и линиите като че се плъзнаха към побелелите й, набърчени от дъждовната вода пръсти, оставяйки след себе си тънки мътни следи, подобни на слузестите дири, които оставят охлювите. Някак си бе оживяла. Роузи рязко затвори книгата и гърлото й се сви при мазното изпукване, което се чу отвътре. Изпусна я на пейката и или трясъкът, или нейният писък разбуди прилепите в тъмната половина, по принцип предназначената хора. Над главата й, описвайки безцелни осморки, прелетяха няколко — дебелички кафяви телца, влачени с мъка от черните криле — а после се върнаха в скривалището си. Точно пред нея се намираше олтарът и тя си отдъхна, като забеляза тясната вратичка отляво, през която в мрачното помещение падаше ясна бяла светлина и хвърляше продълговато отражение на пода.

„Тии наистинасссс Роууу-зей — пошепна безмълвният глас на храма със зловещо задоволство. — И сии Роууу-зей Истинскаа-ааа… ела ми тука и ще видиииш… що е тръпкааааа…“

Изобщо не искаше повече да се оглежда — прикова поглед върху вратичката и дневната светлина, която нахлуваше през нея. Дъждът бе намалял, глухият барабанящ звук бе заглъхнал и сега дъждовните капки тихо ромоляха по покрива.

„Тук е само за мъже, Роууу-зей — въздъхна храмът, а после добави нещо, което Норман й казваше, когато не искаше да отговори на някой неин въпрос, но не бе и много ядосан от него: — Това са мъжки работи.“

Надникна в олтара, но бързо извърна поглед. Вътре нямаше нищо — нито амвон, нито символи на вярата, нито свещени книги — но на голите камъни бе просната друга дебнеща сянка на октопод. Ръждивият цвят напомняше кръв, а големината на сянката подсказваше, че с годините много кръв се е проляла тук. Наистина много.

„Като в мотел за самоубиййййци, Роууу-зей — сякаш пошепна залата, а листата по каменния под се разшумяха подобно на смеха на беззъба уста. — Идват, но никога не си отиииииват.“

Тя решително продължи към вратичката, стараейки се да не обръща внимание на гласа и да не отклонява поглед. Питаше се дали няма да й се хлопне под носа, но тя остана отворена. А и никакъв пакостлив таласъм с образа на Норман не изскочи от нея. Роузи излезе на малката каменна площадка сред свежия аромат на съживените от дъжда треви и вдъхна въздуха, който отново започваше да се затопля, макар дъждът да не бе напълно спрял. Отвсякъде се стичаше и шумолеше вода. Чу се гръмотевица (но тя бе прощална, Роузи бе убедена в това). А бебето, което бе забравила за няколко минути, отново се обади.

Градината бе разделена на две части: отляво имаше цветни лехи, а отдясно — зеленчуци, но всички растения бяха изсъхнали. Цареше пълно опустошение. В сравнение с буйната зеленина, която обгръщаше Храма на Бика от всички страни, това парче земя изглеждаше още по-ужасно — като труп с отворени очи и провиснал език. Огромни слънчогледи с жълтеникави жилави стъбла, кафяво семе и сгръчени вехнещи листенца се извисяваха над всичко останало като смъртно болни тъмничари в затвор, чиито обитатели вече са измрели. Цветните лехи бяха засипани от увяхнали цветни листенца и в съзнанието на Роузи изплува кошмарен спомен за онова, което видя на гробището месец след погребението на близките си. След като постави свежи цветя на гробовете им, поиска да се усамоти и се запъти към дъното на малкото гробище, но там с ужас откри купчина увяхнали цветя, които гниеха в пролуката между каменната стена и гората зад гробището. Острата миризма на гаснещото им ухание я накара да се замисли за онова, което ставаше под земята с близките й. Как се променят телата им.

Роузи побърза да отклони поглед от цветните лехи, но зеленчуковата част съвсем не бе по- привлекателна — една от лехите сякаш плуваше в кръв. Отри очи, вгледа се отново и въздъхна с облекчение. Нямаше никаква кръв, а чисто и просто домати. Пред нея се простираше шестметрова леха с попадали, гниещи домати.

„Роузи.“

Но това не беше храмът. Това бе гласът на Норман, който идваше точно зад нея, и изведнъж осъзна, че дори улавя аромата на неговия одеколон. „Всички мъже около мен или използват «Инглиш Ледър», или не използват нищо“ — рече си и я побиха ледени тръпки.

Той се намира зад нея. Точно зад нея. Посяга към нея.

„Не, не вярвам. Изобщо не вярвам, дори и да вярвам.“ Това, разоира се, бе съвършена безмислица, може би дори заслужаваше да се включи в „Книгата на Гинес“, макар и със съвсем малка статия по въпроса, но въпреки това й подейства успокояващо. Много бавно — знаеше, че ако закрачи по-бързо, съвсем ще загуби присъствие на духа — слезе по трите каменни стъпала (по-неугледни дори от онези пред главния вход) и навлезе в останките от „Градините на Бика“, както мислено нарече това място. Дъждът още не бе спрял, но вече едва-едва пръскаше, а вятърът бе като въздишка. Роузи закрачи по алеята, която се образуваше между две редици прегорели, скършени царевични стъбла (в никакъв случай не би минала през доматите, усещайки как се разпукват под стъпалата й), и се заслуша в шума на някакъв поток недалеч от тук. Звукът се усилваше с всяка стъпка и когато излезе от царевичака, на не повече от пет метра забеляза и самата рекичка. Ако се съди по заоблените брегове, сигурно бе три метра широка и съвсем плитка, но сега бе придошла от пороя. Само върховете на четирите големи бели камъка, по които се преминаваше на отсрещния бряг, се подаваха над водата като избелели костенурки.

Самата вода бе плътна и черна като катран. Роузи бавно пристъпи към брега, смътно давайки си сметка, че със свободната си ръка изстисква водата от косата си. Като се приближи съвсем, я блъсна особена миризма на химикали, която неустоимо я привличаше. Изведнъж изпита страхотна жажда.

„Ти не щеш пий от него.“

Да, точно така й каза, предупреди я — как ако си потопи дори малкото пръстче, ще забрави всичко, което някога е знаела, и дори как се казва. Но нима това бе толкова неизгодно? Ако помисли, нима ще загуби много, ако забрави Норман, както и факта, че той все още има сметки за разчистване с нея и дори бе убил човек заради нея?

Преглътна с мъка и усети как пресъхналото й до болка гърло изскърца, сякаш бе полепнало с пясък. И отново без да си дава сметка какво върши, Роузи прокара ръка нагоре по гърдите и по шията си, събра влагата по кожата си, и облиза дланта си. Но няколкото капки не я утолиха, а само събудиха още по-силна жажда. Катраненочерната водна повърхност хвърляше мазни отблясъци по белите камъни и на нея й се струваше, че серните изпарения проникват в глава й. Съвсем ясно усещаше вкуса на чернилката — блудкава и гъста като студен сироп, тя ще изпълни гърлото и стомаха й със странни минерални соли и неизвестни бромиди. Ще дъхти на безпаметна пръст. А после никога повече няма да си спомня деня, когато госпожа Прат (пребледняла като платно, а устните й с цвят на боровинка) позвъни на вратата и каза, че семейството й, цялото й семейство, е загинало при катастрофа, нито пък Норман с молива или Норман с ракетата за тенис. Завинаги ще забрави образа на мъжа на входа на „Напръстничето“ и дебеланата, която нарече общежитието на Ана „лесбийската благотворителност.“ Вече няма да сънува как се свива в ъгъла, а болката в бъбреците й е толкова силна, че й се гади, и трябва непрестанно да си напомня да повръща единствено в престилката, ако се наложи. Хубаво би било да забрави всичко това. Някои неща заслужаваха да бъдат забравени, но други — например онова, което й стори с ракетата за тенис — на всяка цена трябваше да бъдат забравени… но повечето хора рядко имаха възможност за това дори насън.

Цялата се разтрепера, неспособна да откъсне очи от водата, която бълбукаше около нея като прозрачна копринена завивка, пълна с гъсто черно мастило — гърлото й пламтеше, сякаш вътре горяха сухи вейки, а очите й пулсираха в ямките и тя си представи как ляга по корем, потапя глава в непрогледната мътилка и