тъмносини панталони и розова блуза без ръкави. Това бяха дрехите, които бе намислила да облече за разходката с Бил. „Ще трябва да облека нещо друго“ — ужасена си рече, сякаш ако в събота промени облеклото си, ще промени с нещо онова, което виждаше сега.

Нещо я побутна над лакътя и Роузи изписка. Обърна се и срещна невинните кафяви очи на понито. В небето изтрещя гръмотевица.

До кокетната каручка, в която беше впрегнато кончето, стоеше някаква жена. Тя бе облечена в многопластова червена дреха. Роклята стигаше до земята, но бе прозрачна почти като паяжина — изпод изкусно надиплените фусти се забелязваха топлите отблясъци на шоколадена кожа. Светкавица раздра небето и на светлината й Роузи видя същата сянка, която бе забелязала, когато се прибра след вечерята с Бил в „Кухнята на татко“ — сянката, която каручката хвърляше върху тревата и издигащата се край нея сянка на жена.

— Не се тревожи — каза жената с червената дреха. — Радамант е най-малката ти грижа. Той хрупа само трева и детелина. Иска малко да те подуши.

Изведнъж Роузи бе изпълнена с безкрайно облекчение — това бе жената, която Норман винаги наричаше (с отсенка на докачливо огорчение) „оная дълга рижа фуста“. Това бе Уенди Яроу, но Уенди бе мъртва и значи това е само сън, q.e.d.20. Независимо от това колко истинско й се струва всичко и колко реалистични са детайлите (например влажното петно от любопитната муцуна на понито), това бе сън.

„Разбира се, че е сън — рече си тя. — Никой не влиза в картини, Роузи.“

Но това заключение изобщо не й се стори убедително, за разлика от предположението, че жената с каручката бе всъщност Уенди Яроу, която отдавна не бе сред живите.

Отново се изви вятър и донесе далечния плач на дете. Роузи забеляза и нещо друго — на седалката на каручката бе поставена огромна кошница от зелен папур. Дръжката бе украсена с копринени панделки, а във всеки ъгъл бе вързана по една копринена фльонга. От единия край се подаваше крайчецът на розово одеялце, което явно бе тъкано на ръка.

— Роузи.

Гласът бе нисък и примамливо дрезгав. Въпреки това по гърба й полазиха тръпки. В гласа имаше нещо нередно, което като че само жена би могла да долови — ако мъж чуе такъв глас, започва да мисли само за секс. Но в гласа все пак имаше нещо нередно. Нещо много нередно.

— Роузи — отново я повика той и младата жена изведнъж проумя — гласът сякаш се опитваше да имитира човешкия. Сякаш се мъчеше да си спомни как да прозвучи като човешки глас.

— Не я гледай в лицето момиче — каза жената с червената дреха. В думите й се долавяше тревога. — Туй не е за такива като теб.

— А, не, аз и не искам. Искам да си вървя у дома — отвърна Роузи.

— Не те виня, но вече е твърде късно — отбеляза другата и поглади шията на понито. Тъмните й очи излъчваха тъга, а устните й бяха плътно стиснати. — И не я докосвай. Не ти мисли злото, но вече не се владее добре. — Тя почука челото си с пръст. Роузи се извърна неохотно към жената с хитона и пристъпи напред. Бе очарована от тъканта на гърба, заголеното рамо и шията й. Кожата й бе по-фина от сърма. Но по-нагоре по шията й…

Не беше сигурна от какво са причинени сивкавите петна, които се виждаха изпод косите й, а и не мислеше, че държи да узнае. Отначало й хрумна, че сигурно са следи от ухапване, но не приличаха много на белези от зъби. Тя добре познаваше белезите от ухапване. Дали пък другата не е болна от проказа. Или от нещо още по-страшно? От нещо заразно може би?

— Роузи — за трети път я повика медният дрезгав глас, в който звучаха такива нотки, че на нея й се приискваше да се разпищи точно както от усмивката на Норман.

„Тази жена е луда. Всички останали нередности — разни петна по кожата — са от второстепенно значение. Тя е луда.“

Блесна светкавица. Изтрещя гръмотевица. А с капризния порив на вятъра, който се изви откъм порутения храм, долетя далечният плач па пеленаче.

— Коя си ти? — попита тя. — Коя си ти и защо съм тук?

В отговор жената протегна дясната си ръка и й показа побелял стар кръгъл белег, скрит във свивката на ръката, и отбеляза със сладкия си пресипнал глас:

— Тази рана кървя доста, а после се възпали.

Роузи протегна ръка. Имаше абсолютно същия белег, само че на другата ръка. Осени я ужасяващо откритие — ако тя облече късия тъмночервен хитон, би оставила открито дясното, а не лявото си рамо, освен това би пристегнала гривната над левия, а не над десния си лакът.

Жената на хълма е неин огледален образ.

Жената на хълма е…

— Ти си мен, нали? — попита Роузи. А когато жената с плитката се поотмести, допълни с писклив разтреперан глас: — Не се обръщай, не искам да те виждам!

— Не подскачай толкова — търпеливо отвърна Роуз Мадър със странен тон. — Ти наистина си Роузи, и си Роузи Истинска. Не забравяй това, дори когато забравиш всичко останало. И помни още нещо — аз възмездявам. Каквото и да направиш за мен, ще ти отвърна със същото. Затова се срещнахме. Това е нашето равновесие. Нашето ка.

Светкавица раздра небето; изтрещя гръмотевица, вятърът засъска в клоните на маслиновото дърво. Тъничките кичури, които се бяха изплъзнали от плитката на Роуз Мадър, се разбъркаха и затрептяха. Дори и на тази мъждива светлина приличаха на златни влакънца.

— А сега иди долу — нареди Роуз Мадър, — и ми донеси моето детенце.

Детският плач долиташе до тях като далечен зов от друг континент и обзета от нови страхове, Роузи сведе поглед към порутения храм, който все още изглеждаше странно и подтискащо разкривен. Освен това гърдите й започнаха да пулсират, както често се случваше в месеците след аборта.

Понечи да каже нещо, макар да не бе сигурна какво точно щеше да се възпротиви по някакъв начин — но още преди да продума, нечия ръка се впи в рамото й. Обърна се. Жената в червено. Тя поклати предупредително глава, отново почука чело с пръст и посочи към руините.

В този миг една друга ръка, ледена като надгробна плоча, я сграбчи за дясната китка. Младата жена се извърна и в последния момент осъзна, че жената с хитона се е обърнала и сега се намира с лице срещу нея. В съзнанието й нахлуха объркани мисли за Медуза21 и тя бързо сведе очи, за да не види лицето на другата. Вместо това обаче погледът й попадна върху ръката, която бе вкопчена в нейната. Върху кожата имаше тъмносиво петно, което напомняше дебнещ океански хищник (октопод, разбира се). Ноктите бяха потъмнели и безжизнени. Изпод един от тях се подаде бяло червейче.

— Тръгвай — нареди Роуз Мадър. — Извърши за мен онова, което не мога да извърша сама. И помни — аз възмездявам.

— Добре — съгласи се Роузи. Изведнъж я бе обзело ужасното желание да погледне другата жена в лицето. Да разбере какво толкова има в него. Може би да види размитите очертания на собственото си лице под мъртвешката сива сянка на странната болест, която те изяжда жив, но ти взима и разсъдъка. — Добре, отивам, ще се опитам, но само не ме карай да те гледам в лицето.

Ръката освободи нейната… но много бавно, сякаш отново щеше да я приклещи, стига само да усети и най-малка слабост у Роузи. После се отмести и посочи подножието на хълма с мъртвешки сив пръст, точно както призракът на една предстояща Коледа посочва на Ебънейзър Скрудж определен надгробен надпис.

— Тръгвай тогава.

Без да вдига поглед, младата жена бавно се заспуска по хълма, изучавайки босите си крака, които се провираха сред острите високи треви. Едва когато поредната, изключително зловеща гръмотевица раздра небето, стреснато вдигна глава и откри, че жената с червената дреха я придружаваше.

— Ще ми помогнеш ли? — попита Роузи.