Най-сетне му разказа за разговора с Ана, която не бе закъсняла да й се обади поради една изключително важна причина. Научила нещо, което не било споменато в статията във вестника, а полицаите го криели, защото не искали да ги залеят с потоци фалшиви признания и да ги подведат в погрешна посока. Тялото на Питър Слоуик било нахапано на четиридесетина места и поне една част от него липсвала. Полицаите смятали, че убиецът може да я е отнесъл със себе си… по един или друг начин. От груповата терапия Ана знаела, че Роуз Макклендън е била омъжена за ухапвач, а при пристигането си в този град най-напред се бе срещнала с бившия й съпруг. Ана бързо добавила, че двете неща може въобще да не са свързани помежду си. Но все пак… от друга страна…

— Ухапвач — тихо повтори Бил. Звучеше така, сякаш говореше на себе си. — Така ли се наричат такива хора? Това ли е истинското название?

— Струва ми се, че да — отвърна Роузи.

Сетне, сякаш се страхуваше, че той няма да й повярва (или че ще реши, че тя, както би се изразил Норман, „си дрънка, колкото да не заспи“), запретна ръкава на розовата тениска с надпис „Тейп Енджин“, с която бе облечена, и му показа стар белег, който приличаше на ухапано от акула. Това бил първият й сватбен подарък. После му показа друг белег, от вътрешната страна на лявата ръка. В същия миг кой знае защо пред очите й изплуваха гладки, бели, каменни лица, почти скрити в буен зелен храсталак.

— Тази рана кървя доста, а после се възпали — говореше с тона на човек, който съобщава най- обикновени, ежедневни факти — баба се обади по-рано, пощальонът донесе колет, или нещо такова. — Само че не ходихме на лекар. Норман ми донесе голяма туба антибиотик. Изпих го и се пооправих. Той познава какви ли не хора, от които може да получи каквото си поиска. Нарича ги „малките помощници на татко“. Като се замисли човек, това дори звучи смешно, нали?

Продължаваше да говори повече на сплетените си ръце, които почиваха в скута й, но накрая се осмели да погледне към Бил, за да прецени въздействието на думите й. Откритието я порази.

— Какво? — дрезгаво попита той. — Какво има, Роузи?

— Плачеш — отвърна тя с треперещ глас. Бил сякаш се изненада.

— Не, не плача. Най-малкото, не смятам, че плача.

Роузи протегна ръка, избърса нежно очите му и му показа върха па пръста си. Той го разгледа съсредоточено, после прехапа долната си устна.

— А и не се храниш.

Половината сандвич стоеше недокоснат, а киселото зеле с горчица бе изпопадало от хлебчето. Той захвърли цялата чинията в близката кофа за смет, после се загледа в жената до себе си и разсеяно отри влажните си страни.

Завладя я предчувствие. Ей сега ще я попита защо е останала при Норман и понеже няма да съумее да стане от скамейката и да си тръгне (със същия успех можеше да напусне дома на Уестморленд Стрийт сто пъти досега), помежду им ще изникне първата преграда, понеже няма да може да отговори на този въпрос. Наистина не знаеше защо бе останала при него, както и защо в крайна сметка една-единствена капчица кръв промени живота й. Знаеше само, че банята бе най-хубавото място в цялата къща — тъмно, влажно и изпълнено с пара, и че понякога половин час в столчето на Пух й се струваше като пет минути, а и въпросът „защо“ не притежава никакво значение, когато човек живее в ада. В ада няма мотиви. Жените, които вземаха участие в груповата терапия, знаеха, че е така — никоя не я бе попитала защо не го е напусната по-рано. Те знаеха защо го е направила. Знаеха от личен опит. Струваше й се, че дори случката с ракетата за тенис няма да ги изненада… и кой знае какво още.

Но когато най-сетне Бил й зададе въпрос, той бе толкова различен от очакваните, че за миг Роузи запримига глуповато.

— Каква е вероятността да е убил жената, която през осемдесет и пета му е създавана неприятности? Онази Уенди Яроу?

Роузи бе потресена, защото й бяха задали въпрос, на който бе немислимо да се даде отговор — бе тъй слисана, както се чувства човек, когато съзре познато лице на съвършено неподозирано място. Гласно изреченият въпрос си бе задавала с години наред.

— Роузи? Попитах каква е вероятността…

— Струва ми се, че… вероятността всъщност е доста голяма.

— Било му е изгодно нещата да приключат по този начин, напи? Така си е спестил раздухването на историята в съда.

— Да.

— А ако тялото й е било изпохапаио, дали вестниците щяха да го споменат?

— Не вярвам. Най-вероятно не. — Погледна часовника си и скочи. — Олеле, Боже, трябва да вървя! Роуда искаше да започнем в дванадесет и четвърт, а вече минава и десет.

Бързо тръгнаха обратно. Роузи осъзна, че желае Бил отново да я прегърне, и тъкмо когато част от съзнанието й я убеждаваше да не бъде алчна, а друга част (Практична-Разумна) я предупреждаваше да не си търси белята, той направи точно това.

„Струва ми се, че се влюбвам в него.“

Тази мисъл изобщо не я изненада и по този начин извика следващата: „Не, Роузи, това е стара информация. Изглежда вече си се влюбила.“

— А какво каза Ана за полицията? — попита Бил. — Не те ли помоли да отидеш някъде и да дадеш показания?

Роузи изведнъж се напрегна, уплаши се и гърлото й пресъхна. И всичко това от една-единствена дума. Думата, която започваше с П.

„Всички ченгета са братя. — Норман й повтаряше това непрекъснато. — Съдебната институция е едно голямо семейство, а всички ченгета са братя.“ Тя не беше сигурна до каква степен е вярно това и доколко наистина се застъпват един за друг — доколко се прикриват един друг — но знаеше, че полицаите, които той водеше у дома от време на време, зловещо наподобяват него самия; той никога не изричаше нито дума против тях, дори и против най-първия си сътрудник-следовател — едно хитро, нечестно дърто прасе на име Гордън Сатъруайт — когото Норман ненавиждаше от дъното на душата си. И, разбира се, не бива да се пропуска Харли Бисингтън, чието любимо занимание, докато гостуваше в Каса Даниълс, бе да разсъблича с поглед Роузи. Преди три години той се разболя от някакъв рак на кожата и се пенсионира, но през 1985, когато се случиха историите около Ричи Бендър — Уенди Яроу, той бе сътрудник на Норман. Ако събитията са се развили така, както подозираше Роузи, Харли е прикрил Норман. Работата беше доста сериозна. При това единствената причина далеч не беше личното му участие в случката. Беше го направил, защото съдебната институция е едно голямо семейство, а всички ченгета са братя. Те виждаха света в по-различна светлина от обикновените служители, които се трудеха от девет до пет всеки ден (Норман ги наричаше „клиентите на К-Март18“); светът се разкриваше пред тях с оголени пулсиращи артерии. Това ги правеше по-различни от останалите хора, някои от тях ставаха много по-различни… и най-сетне, идваше ред на Норман.

— Изобщо няма да припаря до полицията — бързо заговори Роузи. — Ана каза, че не е необходимо и че никой не може да ме принуди. Полицаите са негови приятели. Те са му братя. Те винаги се застъпват един за друг, те…

— Спокойно. — Той като че ли бе леко разтревожен. — Всичко е наред, не се вълнувай толкова.

— Не мога да бъда спокойна! Искам да кажа, ти не знаеш за какво става дума. Именно това е причината, която ме накара да ти се обадя и да ти кажа, че не мога да се срещам с теб, понеже не знаеш как стоят нещата… що за човек е той… и как се отнасят помежду си. Ако отида в тукашната полиция, те ще се свържат с тамошната полиция. И ако някой от тях… някой, с когото са работили заедно, с когото в три през нощта са висели в засада, който е поверявал живота си в негови ръце… — Мислеше за Харли, който не откъсваше очи от гърдите й и не пропускаше да отбележи с поглед докъде се повдига полата й, когато сяда.

— Роузи, не е необходимо да…

— Не, необходимо е! — изрече с несвойствено ожесточение. — Ако някое такова ченге знае как да се свърже с Норман, ще го направи на всяка цена. Ще му каже, че съм говорила за него. Ако оставя адреса си — а човек е задължен да посочи адреса си, когато дава показания — и него ще му предадат.

— Сигурен съм, че нито един полицай на света не би…