— Несъмнено — отвърна тя, но очите й нито за миг не преставаха да изучават лицето на Роузи, която имаше доста добра представа какво забелязва Роуда. Снощи бе спала не повече от два-три часа, а не притежаваше никаква специална козметика, с чиято помощ да прикрие следите. „Но и да имаше, надали щях да се справя“.

В гимназията използваше някои основни неща (по ирония на съдбата това бе времето, когато най-малко бе имала нужда от подобни средства), но откакто се омъжи, слагаше само по малко пудра и червило с възможно най-естествен цвят. Норман й бе казал веднъж, че ако искал курва в къщата си, щял да си хване една от улицата и да се ожени за нея.

Предположи, че Роуда се е вторачила в очите й — зачервени, подпухнали, с тъмни сенки. Като си легна снощи, бе плакала безутешно повече от час, но плачът не я приспа — сънят би бил истинска благодат. Само че сълзите пресъхнаха, а тя продължи да лежи будна в тъмното и да се опитва да не размишлява, но й бе невъзможно да избяга от мислите си. Мина полунощ и с приближаването на утрото я преследваше ужасяваща мисъл, че е сгрешила, като се е обадила на Бил, че не е трябвало сама да си отказва правото на утеха и може би на закрила в миг, когато най-много се нуждаеше от това.

„Закрила ли? О Боже, та това е смехотворно! Знаеш, че го харесваш, малката ми, и в това няма нищо лошо. Но нека погледнем истината в очите — Норман би го сгризкал за обяд.“

Само дето нямаше как да се разбере дали съпругът й наистина е в града — Ана подчерта този факт неколкократно. Питър Слоуик бе подкрепял множество каузи, някои от които доста противоречиви. Възможно е нещо друго да му е създало неприятности… и да е довело до убийството му.

Само дето Роузи знаеше истината. Знаеше я със сърцето си. Това бе работа на Норман.

Дългите часове се нижеха, а гласът продължаваше да й нашепва. Сигурна ли е, че сърцето й не греши? А не е ли това най-обикновено оправдание, скалъпено от онази част на съзнанието й, която не е ни Практична, ни Разумна, а чисто и просто безпомощна и изплашена до смърт? Която в обаждането на Ана вижда идеална възможност да прекъсне приятелството с Бил още преди да е разцъфнало?

Роузи не знаеше верния отговор, но мисълта да не види повече Бил я караше да се чувства безкрайно нещастна… и безпомощна, като воин, лишен от жизненоважна част от снаряжението си. Разбира се, невъзможно е един човек да се привърже толкова скоро към друг, по мина един, после два (после три) след полунощ и тази идея вече съвсем не й изглеждаше толкова смехотворна. Ако е невъзможно да вплетеш другия човек в ритъма на своя живот толкова бързо, защо тогава тя се чувства тъй странно изцедена и отчаяна при мисълта, че може и да не види този мъж никога повече?

Когато най-сетне заспа, отново сънува, че летят с мотоциклета — тя е облечена с пурпурен хитон и притиска към Бил голите си крака. Когато будилникът иззвъня — стори й се прекалено скоро — дишаше учестено и пламтеше като в треска.

— Роузи, добре ли си? — попита я Роуда.

— Да. Просто… — Погледна към Къртис, после отново се обърна към режисьорката. Сви рамене и на устните й се появи плаха усмивка. — Просто, тъй да се каже, съм малко неразположена.

— А-ха. — Роуда не изглеждаше особено убедена. — Ами, хайде да слезем до кафенето. Ще удавим мъката си в салата и ягодов шейк.

— Готово — намеси се Кърт. — Аз черпя.

Този път усмивката па Роузи бе малко по-искрена, но тя поклати глава.

— Аз ще пропусна. Имам нужда от разходка. Дано вятърът да поиздуха паяжините от главата ми.

— Ако не хапнеш нищо, към три часа сигурно вече ще си умряла от глад — възрази Роуда.

— Ще си взема салата. Обещавам. — Вече се бе запътила към раздрънкания асансьор. — И без това, ако ям друго, стомахът ми ще се възпротиви и ще съсипе още двайсетина прекрасни части.

— Днес няма особено голямо значение — отбеляза режисьорката. — Дванадесет и петнадесет, става ли?

— В дванадесет и петнадесет ще съм тук — отвърна Роузи, но докато се спускаше четири етажа надолу с трещящия асансьор, последната забележка на Роуда продължаваше да звучи в главата й — „Днес няма особено голямо значение.“

Ами ако следобед не е в по-добра форма? Ами ако стигнат само до осемдесета или до сто и кой знае коя част? Ами ако утре на срещата с господин Лефъртс вместо предложение за договор получи предупреждение за уволнение? Какво ще прави тогава?

Изведнъж я обзе неизразима ярост към Норман. Усещането бе физическо, като удар между очите с тъп тежък предмет. Дори да не е убил господин Слоуик, дори все още да се намира в съседната часова зона, той не я напускаше нито за миг, точно както Питърсън неотклонно следваше горката наплашена Алма Ст. Джордж. Преследваше я в мисиите й.

Асансьорът спря и вратата се отвори. Тя излезе от кабината; мъжът, който стоеше до указателя на сградата, се извърна към нея, а лицето му излъчваше едновременно надежда и нерешителност. Така изглеждаше безкрайно млад… едва ли не момче.

— Здравей, Роузи — поздрави я Бил.

Обзе я ненадейно и неописуемо силно желание да избяга, преди да е успял да забележи колко я бе изненадал, но сетне очите му се впиха в нея, потърсиха нейните и бягството стана невъзможно. Бе забравила изумителните зелени отблясъци, които грееха в тези очи, като слънчеви отражения в плитчините. Вместо да хукне към входната врата, Роузи бавно закрачи към него, едновременно щастлива и уплашена. Всъщност я изпълваше всепоглъщащо чувство на облекчение.

— Казах ти да стоиш настрана от мен. — Сама долавяше трепета в гласа си.

Той посегна към нея. Бе убедена, че не бива да поема ръката му, но не можа да устои и вплете пръсти в неговите.

— Зная, че ми каза — простичко отвърна той, — но, Роузи, просто не мога.

Тези думи я изплашиха и пусна ръката му. Взря се нерешително в лицето му. Никога досега не й се бе случвало подобно нещо, никога, и тя нямаше никаква представа как да го приеме и как трябва да се държи.

Той разтвори ръце и може би с този жест просто искаше да потвърди и подчертае своята безпомощност, но това бе напълно достатъчно за изнуреното, изпълнено с надежда сърце на Роузи — заличи колебанията й и изключи гласа на разума. Сякаш като насън пристъпи към отворените обятия на Бил и когато ръцете му се сключиха около нея, притисна лице към рамото му и затвори очи. А когато дланите му докоснаха косите й, които тази сутрин не бе сплела, а бе оставила свободно да се спускат по раменете й, изпита особено, фантастично чувство — сякаш току-що се събужда. Като че бе спала — не само сега, преди да се сгуши в прегръдката му; не просто тази сутрин, когато будилникът прогони съня с мотоциклета, а години наред, като Снежанка, която потънала в непробуден сън, след като отхапала от отровната ябълка. Сякаш едва сега се събуждаше съвсем и се оглеждаше наоколо с очи, които тепърва започват да проглеждат истински.

— Радвам се, че дойде — изрече.

Поеха бавно на изток, по Крайбрежната улица, право срещу топлия силен вятър. Бил обви ръка около талията й и Роузи се усмихна. Езерото се намираше на пет километра западно от тук, но на нея й се струваше, че както я е прегърнал, би извървяла целия този път без никакво усилие. Би стигнала до езерото и може би дори би продължила по водата, пристъпяйки по гребените на вънните.

— Защо се усмихваш? — поиска да знае той.

— О, нищо. Просто така, усмихва ми се.

— Наистина ли се радваш, че дойдох?

— Да. Снощи почти не спах. Непрестанно се питах дали не съм сбъркала. Всъщност наистина сбърках, но… Бил?

— Тук съм.

— Направих го, защото държа на теб много повече, отколкото съм си представяла, че мога да държа на