който и да е мъж в целия си живот, а и всичко стана толкова неочаквано… аз съм полудяла, не знам защо ти говоря всички тези неща.

Притегли я за миг към себе си.

— Не си полудяла.

— Обадих ти се и ти казах да стоиш настрана от мен, защото става нещо — може би става нещо — а аз не искам да пострадаш. За нищо на света.

— Норман, нали? Като Бейтс. Все пак е дошъл да те търси.

— Сърцето ми подсказва, че е той — подбирайки внимателно думите си, отвърна Роузи, — и нервите ми са на същото мнение, но аз не съм много сигурна дали вярвам на сърцето си — било е изпълнено със страх толкова дълго, а нервите ми… нервите ми са абсолютно разбити.

Погледна часовника си, после се обърна към будката за хот-дог на близкия ъгъл. Наблизо имаше градинка с пейки, по които бяха насядали да обядват чиновници.

— Би ли почерпил една дама с хот-дог с кисело зеле? — Изведнъж й се стори, че следобедните неприятности със стомаха са най-маловажното нещо в света. — От детските си години не съм яла хот- дог.

— Мисля, че може да се уреди.

— Да седнем на онези пейки и ще ти разкажа за Норман, като Бейтс. После ще можеш сам да решиш още ли искаш да се виждаш с мен или не. Ако стигнеш до извода, че не желаеш, ще те разбера…

— Роузи, няма да…

— Не казвай нищо. Нека първо ти разкажа. И по-добре хапни преди това, защото после няма да имаш апетит.

След пет минути Бил се появи пред пейката, където го чакаше Роузи. Внимателно крепеше поднос с два сандвича и две картонени чаши лимонада. Роузи взе единия сандвич и едната чаша, постави я на пейката до себе си и измери младия мъж със сериозен поглед.

— Може би трябва да престанеш да ме храниш. Започвам да се чувствам като сирачето от плакатите на УНИЦЕФ.

— Доставя ми удоволствие да те храня. Толкова си слаба, Роузи.

„О, Норман изобщо не смята така“ — си каза тя, но при тези обстоятелства надали това бе най- подходящата забележка. Не знаеше коя би била по-подходяща и изведнъж се улови, че се мъчи да си припомни глуповатите реплики, които си подхвърляха героите в телевизионните сериали като „Мелроуз Плейс“. Да можеше сега да заговори така уверено. „Ах, колко съм глупава, забравих си сценария!“ — каза си с насмешка. Но вместо да се разприказва, Роузи се втренчи в хлебчето с набърчено чело и плътно стиснати устни, сякаш изпълняваше магически ритуал преди хранене, който от поколения се предава по женска линия в нейното семейство.

— Хайде, разкажи ми за Норман, Роузи.

— Добре. Нека помисля откъде да започна.

Отхапа от сандвича, вкусвайки с удоволствие възкиселичкия сос, сетне отпи от лимонадата. Хрумна й, че като изслуша разказа й, Бил ще се отрече от познанството с нея, изпълнен единствено с ужас и отвращение към жена, която е била способна да живее с изчадие като Норман толкова години, но вече бе късно за подобни тревоги. Отвори уста и заговори. Гласът й звучеше доста уверено, което я поуспокои.

Отначало му разказа за едно петнадесетгодишно девойче, което се мислеше за изключително красиво с розовата панделка, вързана в косите му, и как една вечер това девойче отиде на баскетболен мач на отбора на гимназията само защото сбирката ма кръжока „Бъдещи домакини“ бе отменена в последния момент и то трябваше да убие някъде два часа, докато баща му дойде да го вземе. Може би пък просто му се бе искало хората да видят колко е хубаво с тази панделка, но училищната библиотека беше празна. После едно момче с кожено яке седна до девойчето на пейката на последния ред — то бе едро момче с широки рамене, от горните класове, и трябваше да тича по игрището наред с останалите, ако миналия декември не го бяха изключили от отбора заради побой.

Продължи да говори, разказвайки за неща, които доскоро бе убедена, че ще крие чак до гроб. Нищичко не спомена за тенис-ракетата — тази случка със сигурност щеше да отнесе чак в гроба — но разказа подробно как през първия ден от медения им месец Норман я бе ухапал, а тя се бе опитвала да се заблуждава, че го прави от обич; и как Норман й помогна да направи аборт; и за жизненоважната разлика между юмруците в лицето и юмруците в гърба.

— Ето защо сега често ми се налага да ходя до тоалетната — обясни и нервно се усмихна, загледана в ръцете си, — но постепенно се възстановявам.

Разказа му колко пъти през първите години след сватбата Норман гореше връхчетата на пръстите на ръцете и краката й със запалка и колкото и да е смешно, как бе зарязал това мъчение, когато престана да пуши. Описа онази вечер, когато съпругът й се върна от работа по време на новините, седна мълчаливо пред телевизора, крепейки вечерята на скута си, без изобщо да поглежда към Роузи, изчака Дан Радър да приключи с бюлетина, побутна чинията настрана и започна да боде жена си с молива, който намери на масичката пред дивана. Натискаше графита достатъчно силно, та да причини на Роузи болка, оставяйки по кожата й подобни на бенки черни точици, но се стараеше да не потече кръв. Роузи обясни на Бил, че й се е случвало Норман да я наранява много по-силно, но никога не е била по-уплашена. Най-много я ужасявало мълчанието му. Заговаряла го, искала да разбере какво става, но той мълчал. Тя се опитала да се отдалечи от него, но той я следвал неотклонно (не искала да бяга — това било все едно да хвърлиш клечка кибрит в буре с барут) и нито отвръщал на въпросите й, нито обръщал внимание на протегнатите й, сплетени в отчаяна молба ръце. Непрестанно я мушкал с молива по ръцете, раменете и по ключиците — онази вечер била с тясна блузка с малко деколте — и всеки път, като забивал графита в тялото й, изсумтявал тихо и отсечено: „Пуу! Пуу! Пуу!“ Най-сетне се свила в ъгъла, притискайки колене към гърдите си, сплела ръце на тила си, а той коленичил пред нея със сериозно изражение, и продължил да я боде и да издава все същия звук. Обясни на Бил, че вече била сигурна, че ще я убие, и че е щяла да стане първата жена в историята, умъртвена с черен молив НВ… но помнела как непрекъснато си повтаряла, че не бива да пищи, защото съседите може да чуят, а тя не би искала да я заварят в това положение. Не и жива. Струвало й се толкова срамно. После, когато усетила, че всеки миг ще се разпиши, Норман отишъл в банята и хлопнал вратата след себе си. Бавил се вътре дълго и тогава й хрумнало да избяга — просто да отвори входната врата и да хукне накъдето й видят очите — но било нощ, а и той си бил вкъщи. Роузи допълни, че ако на излизане от банята установял, че я няма, щял да се втурне след нея, а тя знаела със сигурност, че настигне ли я, ще я убие.

— Щеше да ми прекърши врата — отбеляза, без да вдига поглед. Все пак си бе дала обещание още следващия път, когато я нарани, наистина да го напусне. Но след онази нощ той за дълго я оставил на мира. Може би за цели пет месеца. А когато отново посегнал, отначало не било толкова страшно и тя си рекла, че щом е изтърпяла да я боде с молив, спокойно ще може да понесе юмруците му. Залъгвала се с подобни мисли чак до 1985 година, когато нещата бързо започнали да се влошават. Разказа му колко изнервен бил Норман покрай историята с Уенди Яроу.

— В същата година си направила аборт, нали?

— Да — отвърна Роузи, вторачена в ръцете си. — Тогава ми счупи и едно ребро, а може би и две. Не помня точно, но е отвратително, не смяташ ли?

Той не отвърна, тъй че тя продължи, обяснявайки, че най-лошото (с изключение на аборта, разбира се) били продължителните мълчаливи мигове, когато просто я гледал и пръхтял тъй силно, че приличал на животно, което се кани да се нахвърли върху жертвата си. Но след аборта нещата като че ли се пооправили. Отбеляза, че тогава започнали да й се губят разни подробности; открила, че като седне в люлеещото се столче, времето като че ли престава да тече за нея; а понякога, докато слагала масата за вечеря, заслушана как колата на Норман избръмчава по алеята към гаража, изведнъж осъзнавала, че през деня се е къпала осем-девет пъти. Обикновено изгасяла лампата.

— Обичах да се къпя на тъмно — неочаквано отбеляза тя, все още не смеейки да вдигне поглед от скута си. — То е като да седиш в мокър дрешник.