Слепоочията му започнаха да пулсират от вече привичната ярост, а с нея изплува и един добре познат образ, който олицетворяваше за Норман всички неизразими неща — кредитната карта. Зелената банкова карта, която тя се бе осмелила да задигне. От известно време насам този образ никога не го напускаше за дълго и вече се бе превърнал в символ на ужаса и насилието в неговия живот — на силите, срещу които се гневеше; на лицата (например лицето на майка му — тъй бяло, месесто и някак крадливо), които току изплуваха пред очите му вечер, докато лежи в леглото си и се опитва да заспи; и на гласовете, които чуваше насън. Да речем, гласът на баща му: „Ела тука. Норми. Трябва да ти кажа нещо и искам хубавичко да си поговорим.“ Понякога това означаваше юмрук. Друг път, с достатъчно късмет, ако беше пиян, просто ръката му се плъзваше между крачолите на панталоните.

Но сега това нямаше значение — в този миг най-важна беше къщата на отсрещния тротоар. Няма да му се отвори друг случай да я разгледа толкова добре, а ако пропилее няколкото безценни секунди в размисли над миналото, кой му е виновен?

Намираше се точно срещу сградата. Приятна градина, тясна, но дълга. Спретнати цветни лехи, грейнали в пролетни цветове, ограждаха просторната веранда. В центъра на всяка леха имаше метален стълб, обвит в бръшлян. Само че бръшлянът бе почистен от черния пластмасов цилиндър на върха на всеки стълб и Норман знаеше причината — в тъмните кутийки бяха скрити видеокамери, които обхващат цялата улица в двете посоки. Ако точно в този миг някой наблюдава черно-белите монитори, ще види дребен мъж с бейзболна шапка и тъмни очила, който прескача от монитор на монитор и върви приведен, за да изглежда на по-небрежния наблюдател доста по-нисък от метър и деветдесет, колкото всъщност бе неговият ръст.

Имаше още една камера, точно над входната врата, която най-вероятно няма брава — ключовете се дублират много лесно, а ако човек има подръка подходящи инструменти, патронът изобщо не би го затруднил. Не, във вратата сигурно има отвор за магнитни карти или някаква електронна система, а може би и двете. И, разбира се, още няколко камери в задния двор.

Отминавайки къщата. Норман си позволи да хвърли един поглед в страничния двор. Там имаше зеленчукова градина; две кучки по къси панталони забиваха дълги пръчки — предположи, че са за домати — в земята. Едната приличаше на мексиканка — маслинена кожа, дълга черна коса, привързана на конска опашка, около двадесет и пет годишна, с божествено тяло. Другата беше по-млада, може би още нямаше двайсет, и явно беше от ония пънк-гръндж отрепки, защото косата й беше боядисана в два различни цвята. На лявото си ухо имаше превръзка. Беше облечена с някаква психаделична риза без ръкави, която разкриваше татуировката на лявото й рамо. Норман не виждаше чак дотам и не можеше да различи подробности, но бе работил като полицай достатъчно дълго време, за да знае, че или е име на рокгрупа, или разкривено изображение на канабис.

Представи си как, забравил за видеокамерите, в миг се втурва през улицата; как сграбчва матката Мис Светкавица с пънкарската прическа; после плъзва огромната си ръка около тънкото й вратле и опира пръсти в челюстта й. „Роуз Даниълс — обръща се той към другата, мексиканката с черната коса и божественото тяло. — Веднага да излезе, иначе ще скърша вратлето на малката пачавра като на пиле.“

Би било страхотно, само че почти бе сигурен, че Роуз вече не е тук. При проучването в библиотеката бе открил, че от създаването му през 1974 година от Лио и Джесика Стивънсън общежитието „Дъщери и сестри“ е дало убежище на повече от три хиляди жени и престоят тук продължава средно четири седмици. Доста бързо ги настаняват в обществото — хубави мушици, които сеят зараза. Сигурно на тръгване вместо дипломи им раздават гумени членове.

Не, почти сигурно е, че Роуз вече е напуснала и сега се бъхта на някоя черна работа, която са й намерили обратните й; приятелки, а нощем се прибира в някоя дупка, където пак те са я настанили. Все пак кучките отсреща най-вероятпо знаят къде е — оная Стивънсън не може да няма адреса й по папките си, а пък тия в градината сигурно вече са успели да й отидат на гости на чай и благотворителни сладки в мърлявата й квартирка. Която още не се е доредила, вече знае всички подробности от другите, дето са били, защото жените са си такива. Няма как да им затвориш устата, освен ако не ги пречукаш.

По-младата, оная с пънкарската коса, направо му изкара акъла — изведнъж вирна глава, забеляза го… и му помаха. В миг Норман преживя нещо ужасно, убеден, че тя му се надсмива, че всички те му се надсмиват; строили са се по прозорците на своя Лесбизамък и се смеят на него, на Инспектор Норман Даниълс, който съумя да опандизи шест мафиотски боса, но не успя да опази жена си, която му задигна банковата карта. Ръцете му светкавично се свиха в юмруци. „Я се овладей! — викна неговата собствена версия на Практичпа-Разумна. — Тая сигурно маха на всеки! Че дори и на уличните кучета! Патки като нея винаги правят така!“

Ами да. Разбира се, че е така. Норман отпусна юмруци и отсечено махна в отговор. Дори съумя да се поусмихне, при което устата отново го заболя. А когато Мис Светкавица се върна към градинските си занимания, той бързо се отдалечи с разтуптяно сърце.

Опита се отново да се съсредоточи върху задачата си — как да хване насаме една от тия мръсници (за предпочитане Главната мръсница — така нямаше да рискува да налети на някоя, която не знае онова, което му трябва) и да я накара да пропее — но способността му да мисли трезво по проблема като че се беше изпарила.

Посегна към лицето си и го разтри. И преди се бе наранявал, но никога толкова сериозно — какво бе правил с Тъмпър? Във вестника не пишеше, но болката в челюстта и в зъбите — зъбите също го боляха — го навеждаше на мисълта, че не ще да е било малко.

„Ще загазя, ако ме пипнат — рече си. — Сигурно имат снимки от отпечатъците по тялото. Сигурно имат и проби от слюнката и… ъ-ъ… от разни други течности, които може да съм оставил. В днешно време имат какви ли не шантави тестове, при това за абсолютно всичхо, а аз дори не знам дали мен ще изследват.“

Добре, дори да е така, няма да им се остави да го пипнат. В хотела бе регистриран под името „Алвин Дод“ от Ню Хейвън, а ако много се запънат, може дори да им представи шофьорска книжка — ксерокопие на шофьорска книжка — в потвърждение на думите си. Ако тукашните полицаи се свържат с полицаите у дома, ще научат, че Норман Даниълс се намира на около хиляди километри от Средния Запад, на добре заслужена почивка в Зиън Нашънал Парк в щата Юта. Дори може да им отговорят да не се занасят, Норман Даниълс е толкова благонадеждно, направо златно момче. Със сигурност няма да седнат да разправят историята с Уенди Яроу… нали? Не, най-вероятно няма. Но рано или късно… Истината е, че вече пет пари не даваше за късното. Напоследък се интересуваше единствено от раното. Как да открие Роуз и да проведе с нея сериозен разговор. Как да й поднесе подарък. Всъщност щеше да й подари кредитната карта, която никога повече няма да се окаже в кофа за смет или пък в портфейла на някое мазно педи. Той ще се погрижи никога повече Роуз да не я губи или изхвърля. Ще я постави на сигурно място. И ако след това бъдещето се губи в мрак… след напъхването на този последен подарък… е, може би ще е за добро.

Но веднъж изплувала в мислите му, кредитната карта просто се закотви там, както напоследък му се случваше почти непрекъснато и насън, и наяве. Сякаш пластмасовата дреболия се бе превърнала в чудата зелена река (река Мърчантс, вместо Мисисипи), а мислите му се вливаха в пея като приток. Сякаш изведнъж рухваха надолу и изгубваха всякакви очертания, сливайки се в зеления натрапчив образ. На повърхността отново изплува страшният въпрос без отговор — как е посмяла? Как изобщо се е осмелила да я вземе? Можеше някак да приеме, че го е напуснала, че е избягала от него, макар да не намираше никакво оправдание за постъпката й, но тя трябва да умре дори само защото го бе измамила така ловко и бе съумяла толкова изкусно да таи предателството в подлото си женско сърце. Но да се осмели да открадне кредитната му карта, да посегне на негова вещ, като хлапето, дето се промъкнато по бобеното стебло и отмъкнало златната кокошчица на спящия великан…

Норман несъзнателно бе пъхнат левия си показалец в уста и го гризеше ожесточено. Болеше го доста силно — но той бе така погълнат от мислите си, че изобщо не усещаше. На двата му показалеца имаше огромни мазоли, защото да си хапе пръстите в моменти на силно напрежение му бе ужасно стар навик, още от детството. Отначало мазолът предпазваше пръста, но колкото повече си мислеше за кредитната карта, зеленият цвят в мислите му ставаше все по-тъмен, докато накрая придоби мрачните оттенъци на елхови клони по здрач (този цвят нямаше почти нищо общо с бледозеления цвят на самата карта) — тогава мазолът се проби и по устните и показалеца рукна кръв. Норман впиваше зъби в пръста, наслаждаваше се на болката, дъвчеше плътта, вкусваше собствената си кръв, тъй солена и гъста, също като кръвта на