друг човек. След това отново ще се свържа с теб.

Без да дочака отговор, прекъсна връзката и избра 411, номера на „Услуги“, поиска някакъв номер, записа го, след това го набра.

— „Градът на свободата“ — обяви възрастен мъжки глас.

— Да, мога ли да говоря с господин Стайнър?

— Господин Стайнър е на телефона — сякаш поразвеселено отвърна хрипкавият глас. Роузи се пообърка, но изведнъж се сети, че Бил работи при баща си.

— Бил. — Гърлото й отново бе пресъхнало до болка. — Бил, искам да кажа… той там ли е?

— Изчакайте, госпожице… — Чу се прошумоляване и потропване (беше оставил слушалката) и далечен вик: — Били! Една дама те търси!

Роузи затвори очи. Скрибуцането на щуреца в мивката долиташе сякаш от много далеч: скръъц- скръъц.

Дълга, непоносима пауза. Изпод левия й клепач се изплъзна сълза и се търколи по лицето й. След това от десния й клепач се отрони друга, а в главата й изплува стих от стара кънтри песен: „Надбягването почва… Гордост е последна… Болка ще спечели…“ Роузи отри лице. Толкова сълзи бе избърсала в този свой живот. Ако индуистите не грешат и наистина има прераждане, не искаше и да си помисля каква е била в предишния си живот.

Отсреща се обадиха.

— Ало? — беше гласът, който вече чуваше в сънищата си.

— Здравей, Бил.

Това съвсем не беше нормалната височина на гласа й, дори не беше и шепот, съвсем не. Това бе дрезгав повей на шепот.

— Не ви чувам — извини се Бил. — Бихте ли говорили малко по-високо, госпожо?

Изобщо не искаше да говори по-високо — искаше да затвори телефона. Само че не можеше. Ако Ана е права, той също може да пострада — да пострада много тежко. В случай, че някой забележи, че той й е малко по-близък от останалите хора.

Прокашля се и опита отново:

— Бил? Роузи се обажда.

— Роузи! — викна той, в гласа му се долавяше задоволство. — Ей, как си?

Неподправената му, неприкрита радост само я накара да се чувства още по-зле — така, сякаш жива я режат на парчета.

— Не мога да изляза с теб в събота — бързо изрече тя. Сълзите вече се стичаха по лицето й, процеждайки се изпод клепачите като гадно горещо олио. — Не мога да излизам повече с теб. Трябва да съм била луда, да си помисля, че мога.

— Разбира се, че можеш! Божичко, Роузи! Какво говориш?

Паниката в гласа му — не гняв, както бе очаквала, а съвсем истинска паника — й причиняваше ужасна болка, но кой знае защо, смущението му я нараняваше още повече. Не можеше да го понесе.

— Не ми се обаждай и не идвай у пас — нареди му, а в същия миг с ужасяваща яснота пред очите й изплува образът на Норман, който стои в проливния дъжд на отсрещния тротоар пред нейния вход, яката на шлифера му е вдигната, а уличната лампа слабо осветява долната половина от лицето му — стърчи насред улицата, досущ като пъклените, безпощадни злодеи от романите на Ричард Расин.

— Роузи, не разбирам…

— Зная, но това е за твое добро. — Гласът й трепереше и всеки миг щеше да секне. — Просто стой настрана от мен, Бил.

Побърза да затвори, взря се за миг в слушалката и нададе пронизителен, мъчителен писък. С опакото на дланите си бутна апарата от скута си. Слушалката се плъзна и остана да лежи на пода, а долитащият от нея сигнал „свободно“ незнайно защо напомняше на Роузи за щурците в понеделник вечер. Изведнъж я обзе неистова непоносимост към този звук; имаше чувството, че ако го послуша още половин минута, главата й ще се разцепи на две. Изправи се, отиде до розетката, коленичи пред нея и измъкна щепсела. Опита се да се изправи, но не можеше да се държи на краката си. Седна на пода и остави сълзите да се стичат на воля. Нямаше никакъв избор.

Ала непрекъснато й повтаряше, че не е сигурна, че независимо от подозренията си и тя на свой ред не може да бъде сигурна. Но Роузи бе напълно уверена. Бил е Норман. Норман е в града, Норман е изгубил и последната капчица здрав разум, Норман е убил бившия съпруг на Ана Питър Слоуик, Норман я търси.

Пет пресечки по-надолу от витрината на „Хот Пот“, където само четири секунди по-рано щеше да се изправи лице в лице с жена си, Норман свърна в евтина дрогеря на име „Не повече от 5“. Мотото на магазина беше „Всички стоки под $5!“ То беше изписано под разкривена рисунка с образа на Ейбрахам Линкълн. Брадатото лице на Линкълн бе разтегнато в широка усмивка и той намигаше — според Норман Даниълс така доста приличаше на един тип, когото бе арестувал, защото удушил жена си и всичките си четири деца. В този магазин, който се намираше буквално на хвърлей място от заложната къща „Града на свободата“, той закупи необходимата му за днес маскировка — тъмни очила и бейзболна шапка с надпис „ЧИСОКС“ над козирката.

В резултат на десетгодишния си опит като полицай Норман бе стигнал до убеждението, че използването на маскировка е подходящо само в три случая: в шпионски филми, в разкази за Шерлок Холмс и на карнавал по случай Хелоуин. Маскировката е изключително безполезна през деня, когато гримът е просто най- обикновен грим, а дегизировката — нищо повече от най-обикновена дегизировка. А фустите от „Дъщери и сестри“ — бардак в стил Нова ера17, където, както накрая си бе признало приятелчето му Питър Слоуик, бе изпратило неговата непокорна Роуз — най-вероятно имат изключително развит нюх към всякакви хищници, които се навъртат около дупката им. За кучки като тях параноята е не просто начин на живот, а чиста проба висока степен на технологично развитие.

Шапката и очилата щяха да му свършат идеална работа — привечер възнамеряваше единствено да проведе „малко рекет“, както се изразяваше първият му сътрудник, детектив Гордън Сатъруейт. Освен това Гордън умираше най-ненадейно да сграбчи младия си помощник и да обяви, че е време да си поиграят — според неговите думи — на „старата слушалка“. Детективът беше тлъст, миризлив мърльо с кафяви зъби, който дъвчеше тютюн, и Норман започна да го презира от мига, в който видя за пръв път. Работеше като полицай от двадесет и шест години, беше следовател от деветнадесет, но нямаше никакъв усет към работата. За разлика от Норман, който не харесваше работата си, ненавиждаше откачалките, с които трябваше да се занимава (и дори да си сътрудничи при изпълнението на секретни задачи), но имаше усет, който с течение на годините се бе оказал безценен. Именно той бе решаващ в случая, благодарение на който го повишиха, и който го превърна — макар и съвсем за кратко — в златното момче на пресата. В това разследване, както и в повечето следствия, свързани с организираната престъпност, настъпваше момент, когато следата се изгубваше в плетеница от пътечки и детективите не знаеха накъде да продължат, разликата в случая с наркотиците беше, че за пръв път в цялата си кариера Норман Даниълс ръководеше разследването и когато логиката започна да му изневерява, направи онова, което повечето ченгета не можеха или не смееха да сторят — превключи на интуиция и залагайки на нея цялото си бъдеще, се впусна в безстрашни и непоколебими ходове.

За него не съществуваше такова нещо като „малко рекет“; той смяташе, че единственият начин бе да се ходи на риболов. Като се озовеш в задънена улица, изхвърляш от главата си всякакви безполезни идеи и недообмислени предположения и отиваш на някое свързано със случая място — и сякаш се носиш в лодката си, от време на време замяташ въдицата, после бавно я изтегляш, после пак я замяташ и пак я изтегляш, и чакаш нещо да клъвне. Понякога нищо не се хваща. Друг път изваждаш само някой потънал клон, стар гумен ботуш или някоя такава риба, за която и гладен ракун не би се полакомил. Само че се случва да извадиш и истински деликатес. Норман сложи шапката и очилата, после свърна наляво по Харисън Стрийт и се насочи към Дърам Авеню. До „Дъщери и сестри“ имаше поне пет километра, но той нямаше нищо против да походи — тъкмо междувременно ще изпразни съзнанието си. Докато се добере до № 251, ще бъде като фотографска хартия, готов да запечата всички образи или идеи, които може да изникнат, без да ги